С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Места

3 3 юли 2015, 15:22, 19690 прочитания

Шепот под балконите

Прозорците – затворени и черни... а на вратата – листът със словата: "Стопанинът замина за Америка"

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Все този Далчев стих изплува в съзнанието ми, когато спирам пред запустели красиви къщи в напразно очакване някой да се появи и да ми разкаже нещо за стопаните. Така започна и тази рубрика преди три години, заради която открихме много стопани – и останали, и прокудени. Все още има залостени врати, други зеят безнадеждно, ала повечето се отвориха гостоприемно и оживяха истории, хора, спомени... Дали при някакво скорошно събитие или от неведома енергия, често се случва духове от миналото да се включат в злободневието ни и да му придадат и четвъртото измерение на времето. После се оказва, че са свързани с място, край което съм минала, или с къща, по която съм се заглеждала.

Така стана с фамилията Далчеви, споменавана напоследък около един столичен спор – разхождах се покрай Перловската река и броях дървените чардаци, закичени като брошки по най-разнолики фасади. Отдавна ме мамеше дантелата от тънки летви на втория етаж в къщата на бул. "Христо и Евлоги Георгиеви" 157, но не подозирах, че адвокатът Христо Бояджиев, под чието име е записана като паметник на културата, е станал тъст на арх. Борис Далчев – най-младият от тримата магично талантливи братя. Когато през 1908 г. юристът от първия випуск на Софийския университет, допринесъл вече за икономическото израстване на гр. Горна Оряховица, купува построената три години по-рано къща в квартал "Докторски паметник", неговият съименник и бъдещ сват Христо Далчев, също юрист, но от Цариградския университет, защитава като български депутат в Османския парламент правата на македонските и тракийските българи относно църквите и училищата.


Илюстрация


Предприемаческият дух на Христо Бояджиев е обогатил не само софийската му къща с вита дървена вътрешна стълба и капители над колоните на входната врата, но е подпомогнал с правната му  култура захарната промишленост на Горна Оряховица, местната банка, керамичната фабрика, електроцентралата "Виделина" и първия у нас железопътен възел с подлези.

Балканската война прекъсва усилията на Христо Далчев да създаде легална политическа партия на българите в Османската империя, а след Междусъюзническата война той е принуден да се прибере със семейството и тримата си синове в България и се установява в София. Симеон Радев споменава с признателност в спомените си Далчев-баща като умен и мъдър, но не скрива учудването си как такъв "делови човек" е създал толкова артистично поколение. Синът на най-младия от тримата братя, архитекта Борис Далчев, Стефан, е продължил традицията – с органа и чембалото (изучени във Ваймар), със съпругата си, също музикантка, и сина им, студент по сценография. Те поддържат къщата с градината красива, а преди поредния си концерт Стефан Далчев отзивчиво допълни с някои подробности собствената ми представа за скулптора, за поета и за по-малко познатия ни архитект. Някак естествено той обобщи унаследеното кредо: "Изкуството е островче, на което човек може да избяга от световните щуротии..." А на стандартния ми въпрос "от музика живее ли се" той решително отговори: "Зависи как искаш да живееш. Аз съм благодарен..." И ми разказа как, докато чичо му Любомир прекарвал повечето време в ателието си, чичо Атанас често гостувал в дома на брат си, но все още продължавал да обитава със семейството си полусрутената от бомбардировките им къща в центъра на града – дали защото е вярвал, че Обезлюдените места са неспокойни и с призраци е пълна всяка стара къща, или защото не искал да живее в "хотел", както наричал жилищните блокове... А най-вероятно защото, за да напише стихотворението "Ангелът на Шартр" още през 1937 г., той вече е обитавал поетично света и е възприемал противоречията му като уверение, че се издигаме нагоре. Не се огъва пред идеологическия натиск на диктатурата след 1944 г. и се обрича на вътрешна имиграция – десетгодишно мълчание, а за да издържа семейството си с четири деца, превежда литературни шедьоври от многото езици, които владее благодарение на класическото си, филологическо и философско образование. Литературната критика го пренебрегваше, в училище не го изучавахме, но преводите му получаваха високо признание в чужбина и нямаше как да не му бъде дадена и някоя тукашна държавна награда. Символично прозвуча през 70-те години стихотворението му "Балконът" в едноименния сборник, издаден със съдействието на приятеля му Радой Ралин: Силно метафоричен е зазиданият балкон – железен, каменен, старинен, за който стопаните дори не подозират, /че къщата им имала балкон.

Илюстрация


Елементите на много къщи е възпял Атанас Далчев като отражение на човешкото битие – ту леко и просто, затова щастливо, като чудото на задните дворове, ту екзистенциално предопределено там, където затворена е всякога вратата, /а мракът спи и през деня във стаите. /Дъждът гризе мазилката... /и като пот по челото на болен /по сивите стени избива влага. Но нито разочарования безбройни, нито мълчанието са успели да го лишат от съдбовната му любов към родината, призната в най-съкровената може би изповед към земята, която човек никога не си избира: И българин съм... / зарад туй, че съм безсилен да забравя/ за ослепените бойци на Самуила.
Дали за тези си слова е бил вдъхновен от работата на брат си Любомир над скулптурната група за Самуиловите страдалци, сравнявана оттогава с "Гражданите на Кале" от Роден? И ако Словото е изначално, то нима изваяният камък не е замръзнало в движение слово? Точно това е постигнал творецът, белязал цял век с уникалните си скулптури – "векът на Далчев". Минаваме покрай неговия "Св. Климент Охридски" с вдигнати за благослов към Университета ръце; децата играят с дружинката му каменни момиченца на "Дърпанка" в парка; в съдилищата на София и Русе недостижимо високите статуи на Темида вдъхват респект и надежда; пред Обсерваторията във Варна устремът на Коперник от кована мед изразява и бунта на създателя си срещу канона и догмите на соцреализма. Затова никой не може да види скулптурата му на онзи неудържим бунтар между четири стени, която е била забранена в България, но приета от Ермитажа, нито може вече да се влезе в пловдивския пантеон на пожертвалите се за Тракия. Малцина помнят и гневно опечалените "Майки вдовици", а едва ли пътищата на наши сънародници из Америка са минавали покрай "забързаната" фигура на журналиста Макгахан в родния му град Лексингтън (същият онзи дописник от погрома на Априлското въстание), нито на шампиона Джеси Оуенс в победната му крачка или пък уникалния "Мойсей" от червено дърво и метал, замислен като символ на свободата за вход към моста "Голдън гейт" на Сан Франциско.



Илюстрация


За смелостта си да въведе човешката драма в скулптурата със своите поривисти, ъгловати или хлътнали форми, за отказа си да се подчинява на ограничения в изкуството си той е обявен за проводник на западно влияние и макар да е успял да направи някои пробиви и известни промени, скулпторът Далчев емигрира от родината, чиято история е претворил в монументални образи. Така се присъединява към плеядата прокудени от България гении като Кристо Явашев, като Боян Райнов и други, които светът е оценил и прославил. Затова подписът на Любомир Далчев бе заличен от много негови творби и хората до днес ги подминават. Ала ето че едно недомислено нарушаване на хармонията в малкия скулптурен парк с "Ослепените Самуилови воини" пред базиликата "Св. София" призова напоследък името му като мярка за родолюбие и художествена висота, равнима само с неуморно крачещите човеци на Джакомети.

Вървях по следите на къщите столетници с дървени детайли по фасадите и градини зад оградите и се натъкнах на две, подобни на братовчедки, които – според регистъра на архитектурните паметници – се оказаха наистина роднински. На булеварда с имената на двамата български дарители на номера 129 и 127 през 1910 г. построили домовете си и други двама братя – Петър и Димитър Карадимови. Д-р Петър Карадимов явно е предпочел романтичното рустикално оформление с видими греди на таванския етаж, подчертаващо раздвижения обем на сградата, в чийто партер е бил и кабинетът му. Съвсем младият му правнук чувал само, че военният лекар е бил и адютант на царя, но е загинал в бомбардировката над Александровска болница през 1944 г. заедно с петимата си колеги, останали при пациентите си под воя на сирените. Съседната къща има по-подчертан геометрично-сецесионов облик и днес също е обитавана и поддържана от наследниците, след като и тя е била десетилетия натъпкана с квартиранти или ползвана от БОДК.

Връстница на двете е поредната къща с островърха кула на ъгъла с ул. "Васил Априлов", надничаща зад висока ограда и добре пазена от фирма наемател. Прекрачих прага само до входното антре, където годината 1901 в мозайката на пода ми помогна да сглобя мозайката на паметта за този красив архитектурен паметник, построен от арх. Киров за Димитър Илков (1868 – 1954), ученик на Иречек, преподавател по история и география в тогавашното Военно училище отсреща. Явно е бил и артистичен човек, за да си поръча романтична къща с еклектична сецесионска премяна и с пищно украсена зимна градина с дърворезба и гипсови венци и медальони. Каква съдба е сполетяла семейството му нямаше кой да ми каже, защото... стопанинът заминал надалеч.

Илюстрация


Търсейки с вдигнати очи дървени стрехи и чердаци, неусетно съм свърнала по следващата пресечка, стръмната уличка "Мургаш", където между високите старовремски кооперации се кипрят две оцелели къщи – със забележителна, както се оказа, история. Първата, на номер 4, е проектирана през 1905 г. с овална стреха и кокетна веранда от арх. Янаки Шамарджиев за семейството на Димитър Константинов Йосифов (1855 - 1931), родом от Прилеп, учил в българската гимназия в Бесарабия заедно с бъдещия академик Балан. Между многото езици овладял и стенографската писменост на няколко от тях, та след като се заселил в София, бил назначен за секретар на Висшето училище, преди то да стане Софийски университет. С математика проф. Бахметиев го свързвало дългогодишно приятелство и той лично подготвил сина му, Константин Йосифов, за приемните изпити в Миланската политехника.
Завърнал се като строителен инженер в родината си, Константин Йосифов проектира и ръководи строежа на внушителната сграда на Италианското училище на съседната ул. "Тулово", в която сега се помещава Българската национална телевизия. По-късно съдейства и при разширяването на Народната библиотека. Бил е и редовен член на Българското инженерно-архитектно дружество БИАД. В същата тази бащина му къща е укривал при преследването на евреите бъдещата немска писателка Ангелика Шробсдорф, посветила на преживяното в София два романа.

При репресиите след 1944 г. инж. Йосифов, свързан чрез брак с фамилията на проф. Александър Станишев, е приютявал и неговото семейството след убийството на големия лекар и конфискуването на къщата им в края на булеварда. 
През телената ограда се кипри следващата сецесионска красавица, построена през 1905 г. с любимите ми архитектурни аксесоари – еркер и дърворезбован балкон над входа. Първо е била собственост на ген. Салабашев, на чието име се води и до днес като паметник на културата, но през 1917 г. от него я купува ген. Стефан Паприков. Герой от Априлското въстание и няколко войни след Освобождението, той има голям принос към подписването на Манифеста за независимостта на България, а като началник на Военното училище прави оградата му от бракувани щикове – за икономия на средства. Член на четири кабинета и пълномощен министър в Русия, заедно със съпругата си Теодора, основателка на милосърдното движение у нас, ген. Паприков възпитава четири деца, достойни чеда на България.

Илюстрация


Дъщеря им Зоя, вдъхновила с красотата си Атанас Далчев да й подари своя стихосбирка, е талантлива художничка, почетена със златен медал на Парижкото изложение през 1937 г., ала десет години по-късно е отхвърлена в родината си заради привързаността й към импресионизма. Най-малкият син в семейството, Любен, е дългогодишен дипломат, заради което е изпратен и умира в комунистически концлагер. Синът Асен взима за съпруга забележителна жена, Донка, племенница на Владимир Димитров-Майстора, който й е направил момински портрет – един от най-красивите в творчеството му.

Донка Паприкова става българската Майка Тереза и още преди демократичните промени негласно събира на първия етаж в дома на фамилията инвалиди, болни, гладни и бездомни възрастни хора, за които по-късно създава "Хоспис Милосърдие" – по примера на свекърва си Теодора, която навремето си е удостоена от кмета Борис Вазов с почетния знак на София. Още две следващи поколения – дъщерята Зоя и внучката Мариана, наследяват таланта на забравената художничка Зоя Паприкова, чиито картини са били унищожени при бомбардировките, и – сякаш за компенсация на загубата – в същата тази къща неотдавна отвори врати малка галерия с името на улицата "Мургаш".
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Ново място: Смесен магазин "Зоя" Ново място: Смесен магазин "Зоя"

Веригата за био продукти се разширява с обект на пл. "Гарибалди"

15 ное 2019, 4044 прочитания

Ново място: Motif Ново място: Motif

Барът на "Шишман 24" отвори по-рано тази есен

1 ное 2019, 3279 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Места" Затваряне
Двойно грейнали лица

Най-големият празник в "северната столица на Португалия"

Още от Капитал
Фасулска работа

За 20 години Милко Младенов създаде една от най-разпознаваемите компании за варива в България "СуиКо"

Раждането на 5G в България

2020-а ще бъде годината на едни от най-големите търгове за честоти досега, даващи началото на изграждането на 5G мрежа

Кой, ако не той

"Български пощи" може да използват дружество на Пеевски за подизпълнител на задачата да разнасят вестници и списания

Пресъхналият Перник

Приблизително 60 хил. души ще бъдат засегнати от бъдещия воден режим в област Перник

Ново място: Смесен магазин "Зоя"

Веригата за био продукти се разширява с обект на пл. "Гарибалди"

20 въпроса: Силвия Великова

Казва, че не знае какво е рутина. И това личи от факта, че толкова години тя не е загубила хъса да задава въпроси

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10