Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Места

3 27 май 2016, 17:44, 14017 прочитания

"Те победиха" ли наистина?

Още истории на творци и достойни българи

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Съвсем неочаквано се появи този въпрос, докато четях литературната импресия на Йордан Йовков, носеща името на скулптурна композиция от Иван Лазаров, претворил по-късно в майчин копнеж саможертвата на Димчо Дебелянов. Чрез творбите си тримата, почти връстници, се свързват през първите десетилетия на XX век в подножието на хълма Курубаглар в полите на Витоша – някъде около къщата на скулптора, наричан българския Роден.

Не са се видели, разбира се, нито там, нито когато са били почти едновременно по фронтовете. Но ето как ваятелят е вдъхновил писателя: "...ясно и отчетливо се изправяше Витоша, царствено горда, ...с неподвижен поглед, който сякаш търсеше далечни спомени в изминалите векове или надничаше в бъдещето... До пътя, който се отделя за Семинарията, се бяха спрели десетина биволски коли... Изведнъж ми дойде наум за една малка скулптурна група, която видях на последната художествена изложба – "Те победиха". Един бивол с широк, масивен корпус на ниски нозе, корпус, в който се таи голяма, неимоверна сила, и широко виторого чело с някаква тежка и апатична, но упорита мисъл. До него – един селянин, опълченец, с широки плещи, с преметната на рамо пушка, с открито чело, на което стои същата тежка, но упорита мисъл."


С творбата си младият тогава Иван Лазаров смирено се прекланя пред истинските победители в Балканската война – селянина и най-верния му другар – и сякаш иска да ги обезсмърти, преди да ги сполетят катастрофите през следващите години.

Най-нежният поет обаче не доживява победа, преди да падне на бойното поле през 1916 г. Ала вероятно е минавал покрай къщата на булевард "Васил Левски", недалеч от пресечката му с улица "Граф Игнатиев", когато е написал: "Без път, без цел в Курубаглар/ дошъл съм негли да изстрадам /докрай скръбта си."

Къщата на Иван Лазаров по проект на арх. Тодор Златев е била издигната там през 1912 г. и днес поддържа спомена за Димчо Дебелянов, като спира минувачите с фигурата на тъжната майка пред входното стълбище. Стихът на поета – "и в кротък унес чака тя/ да дойде нейното дете" – е подсказал на скулптора да въплъти в женски образ една Пиета без чедото, онзи скръбен копнеж, който видял по лицата на много майки в Копривщица, послужили му като модел за паметника на Димчо. А паметта на другия ни неподражаем поет, Яворов, е съхранил в образа на "Скърбяща жена", поставена на гроба му и вече забравена там. Бюстовете му на национални герои са духовното съдържание на Борисовата градина, а безчет негови скулптури са пръснати по света. С французина Огюст Роден и с българина Любомир Далчев го свързват ценителите на експресивните му форми и пиететът му към обикновения труженик.



Горд потомък на опълченец и съгражданин на Левски, Иван Лазаров събирал в дома си творци на всички изкуства, но след 1944 г. и той е бил сред онези, наказани със затвор и лагер заради естетическите си принципи. В тъмната килия с вода до коленете той драскал фигури и образи по стените, за да поддържа живота си, а когато все пак бил освободен с нечие застъпничество, дружеството му "Родно изкуство" вече било разтурено.

Илюстрация


Неотклоним от житейските си позиции обаче, бившият тогава вече ректор на Художествената академия и неин академик смело се застъпил пред палачите си – в знаменито писмо до новопоставения през 1951 г. директор Крум Кюлявков, експонирано най-сетне в уникалната тазгодишна изложба в Софийската градска художествена галерия – да пощадят младите творци от покварата на доносничеството и подчинението от страх. Отдавна превърната в музей на скулптора, къщата му с ателието би могла да е култово място – както е ателието на Роден в Париж, но по липса на средства за поддръжка на колекцията в нея металната вратичка към двора обикновено стои затворена.

Ринговият столичен булевард, оформен след Освобождението и носил през годините различни имена, бил застрояван с представителни домове на видни хора, проектирани от знаменити архитекти. На номер 43 ясно личи почеркът на арх. Никола Лазаров, проектирал около 1910 г. къщата за семейството на Никола Имаретски (дали наистина е бил благотворителен, както подсказва турското значение на името му?), оформящо заедно с други знатни фамилии "кореняшката аристокрация", както я нарича краеведът Георги Каназирски-Верин.

Може би стопанинът е бил началник на Статистическата служба в края на XIX век, образован в Женева, ако се съди само по името, за да може да наеме един от най-големите архитекти на София. Еркерите завършват с кули и са свързани с тераски, а едната е акцентирана от балконче с дървени колонки и парапет – често срещан из София елемент на българския сецесион. По бляскавия й вид днес не личи какво е преживяла през по-голямата част от вековната си история.

Илюстрация


Като се пресече "Граф Игнатиев", се минава покрай почти приказен ансамбъл от три къщи, които в последните години надянаха свежа премяна в меки "земни" тонове, близки до първоначалните, когато са били строени за фамилиите Самоковлиеви, Найденови и Кулеви. Триетажната днес къща на номер 51 е принадлежала най-напред на Вълчо Атанасов – банков чиновник, племенник на Станислав Доспевски от Самоковската художествена школа. Построена е през 1905 г. само на един етаж.

Вероятно за нуждите на разрастващото се семейство, което днес фигурира в папките с паметници на културата под името Самоковлиеви, през 1911 г. е била надстроена с един етаж по проект на арх. Людовик Аско, който добавил и каменно стълбище, но запазил ренесансовата сдържаност на детайла при фасадното решение.

През 1922 г. е издигнат и третият етаж с дискретна таванска надстройка. Хоризонталното членение с междуетажни пояси и геометричната релефна декорация на фасадата, както и ажурените парапети на красиво изнесените върху конзоли балкончета са допринесли за хомогенното въздействие на сградата, която едновременно се откроява, но и се свързва със съседните две чрез сходни елементи на фасадното оформление.

Илюстрация


Следващата къща, на номер 53, е построена и красиво декорирана в стил сецесион към 1907 г. за семейството на математика артилерист, впоследствие политик, генерал-лейтенант Калин Г. Найденов, роден в Широка лъка в дома на революционер. След Военното училище в София той участва като командир на Първи артилерийски полк в Сръбско-българската война и е ранен в боевете при Сливница. Впоследствие завършва военна академия в Торино, изучава производството на артилерийско оборудване в Германия, Франция и Англия, откъдето го търсели за консултации. Отново в родината, става преподавател, началник на Софийския артилерийски арсенал, участва в Балканските войни, като широкото използва артилерията в бойните действия срещу Османската империя. Получава високи отличия за храброст и по-късно е назначен за военен министър.

Като професор по артилерийски науки Найденов пише научни трудове, статии, учебници. Животът му завършва като жертва на комунистическия атентат в черквата "Света Неделя" през 1925 г. Уважение към доблестното му дело на родолюбец изказва големият ген. Владимир Вазов в своите мемоари, които написва в края на живота си – след високите военни почести, с които е бил удостоен в Лондон, и след тежките огорчения, нанесени му от българските власти през 1945 г. Твърде закъснял знак на почит е паметната плоча на къщата, която софиянци помнят само като общежитие. Днес на партерния й етаж има пицария, но отвън поне изглежда фантастично.


Илюстрация


Последната къща от ансамбъла, на номер 55, е изненадващо симетрична в сравнение с предшественичките си. Внушителна с фронтоните на прозорците и с класически строгата си фасадна декорация, тя хармонира със съседката си благодарение на средния ризалит, завършващ с голям триъгълен фронтон над покрива. Строена е през 1905 г. за жилище на някой си Кулев от неизвестен проектант. Още преди 1944 г. е била къща за сираци, а след национализирането й станала общежитие. Китайският ресторант във високия партер не нарушава естетическото й въздействие, а може има и принос за добре поддържания й външен вид.

Подминавам няколко красиви сгради, описани при предишни разходки из София, за да вляза в двора на гробницата на княз Александър Батенберг. Дълга и трудна е била историята на построяването на знаковия мемориал, както трудно, макар и кратко е било властването на първия български княз, роден във Верона, над младата и неукрепнала следосвобожденска България. В няколкото конкурса за архитектурен проект е участвал и така значимият за страната ни арх. Петер Паул Бранг, но по финансови причини през 1897 г. е изпълнен проектът на швейцарския архитект Херман Майер. Интериорът е подобаващо монументално украсен от художника Харалампи Тачев. Саркофагът от карарски мрамор е в средата на сводестото помещение, високо 11 метра.

Участвал в Руско-турската война, изнесъл на крехките си плещи Съединението и прославил героичната, макар и неопитна българска войска в Сръбско-българската война, твърде младият за това бреме княз е свален от престола през 1886 г. и се връща в Грац, Австро-Унгария, където създава семейство и назовава децата си с български имена – Крум-Асен и Вера. Когато в изпълнение на желанието му и след преждевременната му кончина останките му са пренесени в София през 1893 г., дворецът и правителството го приемат с дълбока почит и отреждат за последния му дом едно от най-личните места в центъра на столицата.


Илюстрация


В мемориала са изложени и негови лични вещи, предоставени през 1937 г. от съпругата му. Комунистическата власт затваря гробницата през 1946 г. и тя потъва в забрава и бурени до 1991 г. Оттогава е постоянно достъпна и си заслужава да се възхити човек на възстановената й красота. Но паметта на софиянци и гостите от страната трудно се възстановява и твърде малко любопитни изкачват стълбите на наситения с история паметник. Поне в поддържаната гостоприемна градинка зад стилната старинна ограда човек може да поседне на спокойствие.

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Ново място: Бар "Сол" Ново място: Бар "Сол"

Заведението отваря след основен ремонт и с разнообразна храна

13 мар 2020, 2035 прочитания

Networking Premium открива петата си локация в Пловдив Networking Premium открива петата си локация в Пловдив

Така се превръща в първата национална мрежа от споделени офис пространства в страната

6 мар 2020, 3467 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Места" Затваряне
Да удариш тавана

Първият скейтпарк на закрито в София

Още от Капитал
В енергетиката всичко върви надолу

Блокирането на икономиката заради COVID-19 доведе до най-драстичния спад в цените на електроенергията и природния газ

Жилищният пазар е в ступор

Плановете за покупка на дом масово се отлагат. Банките леко затягат кредитирането. Строителството зависи от банките

(Не)платени пътища

Тол системата работи официално вече от месец, на практика - не съвсем

Икономика след пандемията

Ясно е, че светът влиза в рецесия, но сега бизнесът трябва се готви за новата нормалност след нея

Инстатерапията на Беловски

Художникът Станислав Беловски смесва световната история и българските теми на деня в колажите си

20 въпроса: Енчо Керязов

През март "Колибри" издаде първата му биография – "Обичай смело"

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10