За фотографа, фланьора и философията им*

"Не свършиха ли тези софийски къщи?" Това ме попитаха съвсем добронамерено специалистите по недвижимо културно наследство, когато за трийсети, вероятно, път им дадох поредния списък на още няколко софийски адреса и зачаках папките с надлежно описаните преди четири десетилетия архитектурни бижута на столицата ни. Този път нямаше обединяваща ги тема или календарна дата. Новите ни "открития" бяха резултат от една волна фланьорска разходка на фотографа (на тази вече четиригодишна рубрика) из по-страничните улици на градския център.

Фланьорът – особена порода homo spectans, принадлежи към градската антропология от средата на ХІХ век, когато поетическото въображение на словотворци като Бодлер, Балзак, Дикенс и други е претворявало урбанистичната култура в художествена проза и стихове. Докато се разхождал без видима цел и без да бърза по улиците, постоянно менящи се в темповете на своето време, фланьорът неуморно оглеждал и изследвал жизнената си среда, което му навлякло не дотам ласкавото френско прозвище шляещ се.