Дишай... в София

Историята на няколко столетни къщи около улица "Денкоглу"

Къща на Иван Патев, ул. "Ивайло" 17
Къща на Иван Патев, ул. "Ивайло" 17    ©  Александър Геров
Къща на Иван Патев, ул. "Ивайло" 17
Къща на Иван Патев, ул. "Ивайло" 17    ©  Александър Геров

Колкото по-горещо става лятото в София през последните няколко години, толкова по-интересни и разнообразни развлечения изпълват улиците, площадите, галериите, импровизираните пространства за кино и театър на открито. Без да споменаваме безбройните кафенета и всякакви питейни заведения, обсебили дори тротоарите...

Специално през неделните августовски дни София "диша" изкуство по една от най-вътрешните си улици, носеща името на търговеца и радетел за просвета през Възраждането Иван (Денков) Денкоглу. Тя пресича някогашния мегдан Коручешме, където са се изливали пролетните води от Витоша, а днес се разхождат, пазаруват, карат ролери и колела или направо сядат под навеси и чадъри да пийнат и хапнат не само софиянци, но и много туристи, а и роднините от чужбина, прибрали се за ваканция или отпуск. Встрани от пешеходния бул. "Витоша" и около ул. "Денкоглу" се редуват и кръстосват цяла мрежа от улици, съхранили и до днес търговския дух от времето на оформянето им към края на ХIХ век. По "Цар Асен" и "Княз Борис І", по "Цар Самуил" и "Ивайло" минувачът може да влезе в семейни бакалии, пъстри галантерии, магазинчета за изящно сътворени предмети и малки галерии с изненадващи експонати. А по-едрите артефакти покрай тротоарите са забележителните столетни къщи на този квартал, които го правят гостоприемен за артистично настроените, щом погледнат с любопитство зад короните на дърветата и някои плътни огради.

Реших да предложа в месеца на фестивала "София диша" един необичаен Театър на сенките от миналото, като събера в хоровод няколко причудливи къщи и покажа поне старите им архитектурни костюми, ако не успея да ги накарам да разкрият душите си. Четири от тях са струпани почти една до друга на ул. "Ивайло". Драматичната къща на №15, която видях за първи път във фейсбук и едва открих по продължението на улицата след бул. "Хр. Ботев", ми заговори иззад перде от втория етаж с гласа на вероятно правнучка на собственичката - Сийка Петрушева, дъщеря на свещеник, за която е била построена през 1910 г. по проект на арх. Тодор Петров, работил главно в национално-романтичен стил, хармониращ със западноевропейския сецесион. Това личи по двойката арковидни прозорци над главния вход, свързани с орнаменти и сякаш короновани с друг такъв засводен прозорец като акцент на таванския етаж. Тази комбинация придава църковен характер на къщата, която е обявена за паметник на културата и не изглежда застрашена от занемаряване.

По същото време на №17 била издигната къщата на търговеца Иван Патев и децата му по проект на австрийския архитект Карл Хайнрих, творил 50 години в България. Достолепната и изящна сграда от 1912 г. би могла да разкаже за изискания вкус на замогналите се българи, с който те са обогатявали облика на града, възлагайки проектите за домовете си на архитекти от европейски школи. Цялата издържана в стил сецесион, къщата се различава от съседките си, но само по почерка на проектанта. Един фасаден еркер променя обема на сградата, а сложният извит фронтон определя силуета й. Прозорците са откроени с геометрични елементи, допълнени с пищни орнаменти, гирлянди и картуши. Приказно оформени конзоли, украсени с детски и лъвски главички, поддържат еркера и балконите. Днес изглеждат закрепени и освежени, но бухналите дървета ги затулват донякъде от погледа на минувача.

Съседката й на №21 разказва за вече друга епоха в архитектурните стилове. Не става и дума за сецесион, а преобладават геометричните форми в орнаментите и в самия фасаден еркер като колона по цялата височина. Предприемачът Софроний Георгиев възложил проекта на престижното архитектурно бюро на Кръстю Начев, когато през 1932 г. решил да разшири първоначалната по-класическа къща на този градски парцел, за да я направи по-представителна с нововъведените тогава дълги балкони. Пораженията от бомбардировките и последвалото възстановяване са лишили сградата от куполообразния завършек на еркера и от украсата около прозорците, но сегашните й обитатели с фирми и други търговски дейности поддържат достолепието й – може би в интерес на собствения си "имидж".

Като най-забележителен представител на архитектурния ансамбъл по ул. "Ивайло" се води голямата раздвижена къща на №24, която напомня на замък от приказка. Явно е строена с много фантазия и стремеж към оригиналност през 1925 г., когато собственик на парцела (с построена само до първия етаж предишна сграда) станал търговецът на тютюн Методи Тодев. Името на архитекта не е запомнено, но влиянието на сецесиона личи и по осемстенната еркерна кула с островръх покрив, и по геометричните и флорални орнаменти около прозорците и кулата, а и по парапета на терасата, служеща за покрив на част от втория етаж. Ако се съди по чупките по цялата обиколка на фасадата, стаите зад нея също са многоъгълни. Сецесионови били и керамичните облицовки на част от интериора, а покрай вътрешното стълбище имало стенописи в същия стил, пише в папката на къщата като "индивидуален паметник на архитектурата" с особено значение.

За да се върна към "дишащата" улица "Денкоглу" с голямото едноименно училище, минавам по ул. "Цар Асен", където спирам в удивление пред странна бяла къща зад непристъпна желязна ограда, предназначена явно да прегражда пътя на любопитните към залостената входна врата на сградата на №41. Спомням си, че съм я виждала и нея като паметник на архитектурата в архивите отпреди четирийсетина години.

Напета и едва ли не горделива с необичайното фасадно решение в неокласическия си стил от 1904 г., който са разнообразили с еклектични барокови акценти по лицето на по-късно издигнатия втори етаж, тя сигурно е била строена за публична личност, която е посрещала гости от висшето общество. Те са минавали през тържествения главен вход с фронтон, с какъвто завършва при покрива и централният еркер, откроен - като с огърлица - с фриз от класически геометрични форми. Макар и освежена с боя, къщата е в плачевно състояние, явно занемарена от сегашния си собственик, докато рухне сама и отвори терен за съвременен и доходен нов строеж. За предполагаемите първоначални собственици чух толкова противоречиви сведения от съседите, че не се доверих на никого от тях. Неоспорим е само тъжният факт, че уникалната къща може скоро да я няма.

Подобна по геометрични форми, но без никакво архитектурно "досие" е къщата на №37, която не само че може и да е по-млада, но очевидно има грижовни стопани, вероятно истински наследници, които са я облекли в свежи цветове и в част от нея устройват празненства по заявка. То само като я види човек и му става весело!

Е, защо да не запазим като реквизит от времето на далеч по-висшата архитектурна естетика – и в столицата ни, и в много други градове – живописните фамилни къщи, тук-там между неизбежните многоетажни жилищни сгради на новото време?

Още от Капитал