Eдно мирно пътешествие из Ирак

Десет дни между Басра и Багдад

Багдад
Багдад
Багдад    ©  Здравко Григоров, Ангел Хаджийски
Багдад    ©  Здравко Григоров, Ангел Хаджийски

Понякога човек рискува и въпреки предупрежденията в сайта на МВнР за преустановяване на пътуванията и създадения от медиите негативен облик на страната решава да провери как точно живеят хората там. Една проверка на температурата в Багдад беше достатъчна, за да решим, че февруари е идеалният месец да отидем в Ирак.

Ако ви предстои пътуване до страната, най-ценните съвети ще откриете във фейсбук групата Iraqi Travellers Cafe, където местните помагат на малцината осмелили се да пътуват до родината им. Благодарение на техните предложения и ние оформихме плана си за десетте дни, които щяхме да прекараме в района между Багдад и Басра.

Полетът ни от Истанбул се приземи на багдадското летище в един часа след полунощ. Последваха няколко странно-смешни сблъсъка с местните порядки. Първо ти искат негативен PCR тест и сертификат за ваксинация, а минута по-късно се озоваваш в залата на миграционните власти, където не само че никой не носи маска, а половината служители пушат. Нареждаш се пред един стар тезгях, където попълваш документите за виза, която струва 75 долара. Но е всеизвестно, че служителите прибират по 77 долара, като никой не може да обясни къде отиват двата долара разлика.

Летището е зона с извънредно висока степен на сигурност, затова до там имат достъп ограничен брой превозни средства, така че искаш - не искаш си взимаш такси за 30 долара, защото обикновено такси няма как да влезе на тези територия. Споменава се, че има и маршрутка, с която може да стигнеш извън зоната на сигурност, но се чака дълго и не е сигурно дали ще се появи през нощта.

В 10 сутринта имахме среща с шофьора ни Аяд, който щеше да ни съпровожда през цялото време и да ни помага да минаваме по-лесно през десетките пунктове, с които са осеяни пътищата.

Първия ден целта ни беше град Самара - разположена от двете страни на река Тигър, бившата столица на Абасидите е част от списъка на ЮНЕСКО, а сред задължителните обекти е Малуия - спираловидното минаре на Голямата джамия, което датира от IX век и се извисява на цели 52 метра. Стига да нямаш страх от високо, може да се изкачиш до върха по стълбите, опасващи основната конструкция, уловката е, че парапет няма и на моменти преживяването е екстремно, особено когато трябва да се разминеш с някого.

Стигнахме до града след множество проверки и разрешителни, тъй като мястото е сред размирните райони, където са се водили престрелки между ДАЕШ и военните. На пропускателния пункт ни "прикачиха" двама военни с автомати, които ни съпровождаха при част от посетените обекти.

В Самара се намира и джамията "Ал Аскари", където са гробниците на двама от 12-те шиитски имами, които заедно с Пророка Мохамед и неговата дъщеря Фатима са най-святите в шиитския ислям. Комплексът около джамията гъмжи от десетки хиляди поклонници, сред които няма никакви други туристи освен нас. Аяд ни съпровожда до мястото, където да оставим обувките си, след това и раницата, и да се гмурнем сред тълпите от мъже, които отиват да отдадат почит към имамите, а ние да се възхитим на впечатляващия интериор на джамията.

На следващия ден тръгваме из улиците на Багдад. Първо емблематичният площад "Тахрир", където е паметникът в чест на обявяването на Република Ирак през 1958 г. Високо 10 и дълго 50 метра, паното изобразява 25 човешки фигури, напомнящи вавилонски, асирийски и арабски произведения на изкуството.

Ние обаче сме много по-щастливи от разходката из улица "Ар Рашид", където не може да се разминеш от хиляди местни, стотици сергии и още толкова търговци с колички, които не спират да предлагат стоките си. През няколко метра са разположени огромни тави със сладкиши и викащи продавачи, които с усмивка отрязват парче от изкушаващата сладост само щом спрем, за да направим снимка. Пари никой не ти иска, очакват реакцията ти и като кимнеш доволно, се потупват по сърцето и усмивката не слиза от лицето им.

През десетина метра местните ни спират, за да се снимат с нас и да поупражняват няколкото реплики на английски, които ползват: "Hello! Where are you from? Iraq good?" и следва неземна радост като кажеш: "Yes! Very good!".

Една от емблемите на иракската столица е Паметникът на мъчениците. Огромният стилизиран купол, разделен на две и допълнен от вечния огън и иракския флаг, е открит през 1983 в памет на загиналите в Ирано-иракската война. Впечатляващият с мащабите си проект е вдъхновение за създаването на десетки кадри, запечатващи играта на слънчевите лъчи върху тюркоазените полукуполи.

Следобедно решихме да отидем до джамията "Ал Кадимия", която се намира в покрайнините на Багдад. Дойде първият сблъсък с маршрутките по улиците на града. Скачаш в движение и се натъпкваш колкото можеш. Постоянно някой иска да слезе, друг си пуши, трети шумно разговаря по телефона.

"Ал Кадимия"е най-святото място в Багдад, подобно на джамията в Самара, и тук са погребани двама от дванайсетте шиитски имами. Пак минаваш през пунктовете за строга проверка (през годините около храма са извършвани няколко атентата със стотици загинали) и пак има хиляди поклонници, сред които трябва да намериш път, за да разгледаш тези толкова свещени за тях, а за нас просто безкрайно красиви храмове.

Няма как да отидеш в Ирак и да не видиш Вавилон. Но днес от древния град е останало много малко и ние по-скоро се впечатлихме от една случка на път към Вавилон, отколкото от руините и репликата на Вратата на Ищар. Спряхме на една автомивка, за да измие Аяд колата, а ние веднага се лепнахме за една зелена поляна, на която местни си бяха постлали одеяло. Хората ни изгледаха и след като се появи Аяд, се оказа, че сме влезли в двора на семейството. Поканиха ни при тях и отново видяхме колко гостоприемни са иракчаните. Почерпиха ни с фурми със сусам и анасон, кисело мляко и традиционния чай. Комуникацията вървеше трудно, но усмихнатите лица и снимките говореха, че не сме просто натрапници, починали си в двора им.

А зелената поляна беше толкова привлекателна, защото в Ирак зелените площи са силно ограничени, а освен че ги няма, повечето тънат в тонове боклук. След всички държави, които сме обиколили, това определено е една от най-мръсните. Обичайно е да видиш как хората просто си мятат боклука през прозореца или пък пият вода, след което бутилката спокойно се пуска на улицата. Накратко, кошчетата за боклук са най-излишното нещо в живота им.

За да посетиш двата свещени града за шиитите - Кербала и Наджаф, трябва да си подготвен за среща с десетки хиляди поклонници, които отдават почит на имам Хусейн и Аббас ибн Али, погребани в Кербала, и на имам Али, чиято гробница се намира в Наджаф. И двата града са задължителни за посещение от мюсюлманите шиити и милиони се стичат всяка година до светите места. Освен с изключително пищния интериор ще запомним всички тези храмове с върволиците от хора, които не секват дори нощем. Самите джамии са с изключителни мащаби и освен помещения за молитва в тях може да намериш и места за отдих, отделения, в които поклонниците получават безплатна храна, дори и огромни асансьори, застлани с персийски килими.

В Наджаф се намира най-голямото гробище в света, където са погребани над 8 милиона души. Шиитите искат да бъдат погребани там, защото наблизо е гробницата на първия шиитски имам - имам Али.

Едно от местата, за които най-много се вълнувахме, бяха мочурищата на Месопотамия, където щяхме да се спуснем с лодка и да се потопим в ежедневието на хилядите, които живеят в сламени колиби сред блатата. По време на управлението на Саддам Хюсейн голяма част от мочурищата са унищожени, тъй като там са се укривали неудобните на режима и враговете на страната.

От 2016 г. територията е част от културното наследство на ЮНЕСКО. Местните отглеждат биволи сред блатата, от които добиват прословутия каймар - пълномаслен каймак, който се консумира с мед или сироп от фурми. Имахме щастието да го опитаме на един тротоар в Насирия, където жена от мочурищата беше седнала върху кашон, а пред нея имаше огромна тава, пълна с каймар. Седнахме си на улицата и с удоволствие ометохме купичката.

Финалната точка от пътуването ни беше Басра. Градът, в чиято стара част са съхранени много от дървените къщи от XVI и XVII век, разположени сред градските канали. Повечето от обектите са в лошо състояние, но в разпадащите се постройки все още виждаш облика на някогашната Венеция на Близкия изток.

Ирак е едно предизвикателство за пътешественика, което чака да бъде открито. Хората са отворени за нови запознанства, има много интересни места, които да събудят интереса на авантюристите, а инфраструктурата все още не е готова да поеме тълпите от организирани туристи. Затова е добре пътешествениците, които търсят автентични места и близки срещи с местните, да се отправят към страната, която в момента е отворена за смели и дръзки посетители.