Народът vs. децата

Преглед на няколко пословици и поговорки, кодирали отношението на българина към възпитанието и живота като цяло

Да би мирно седяло, не би чудо видяло.

Ако използваме езика на рекламите, тази прочута фраза би могла да прозвучи горе-долу така:

"Искаш ли цял живот да скучаеш? Да не ти се случва нищо? Но не от онова "нищо", което кара поетите да редят думи като "...гледам аз: ни слънце, ни звезди, - ни ден, ни нощ, - безцветен здрач - мъгла...". Не за това "нищо" става въпрос тук. Искаш ли НАИСТИНА да не ти се случва НИЩО?

Ако отговорът е "да", сега вече можеш да се възползваш от техниката "СЕДЯ МИРНО", разработена от най-добрите професионалисти в областта на екзистенциалния полисинхронен мултифункционален бихейвиоризъм. Гарантиран резултат, само за седем години!"

Две дини под една мишница - сам пада в него

Пословиците са мъдростта на народа. Казал го е самият народ, така че не може да не е вярно. Те носят в себе си натрупания през вековете опит на всички минали поколения. На теория пословиците би трябвало да са най-голямото богатство на всяко общество, един вид универсално ноу-хау, божието упътване за начините на употреба на артикула ЖИВОТ. На теория.

На практика обаче пословиците имат предимно декоративна стойност, служат обикновено на писатели в писателска криза или на HR директори във финансова криза (в момента е много актуална пословицата "в условията на глобална финансова криза се налагат някои съкращения"). В главите на днешните хора пословиците са изтъркани, те са обект на подигравки, хората или не ги взимат на сериозно, или ги взимат прекалено на сериозно. В много случаи пословиците са и анахронични (какво значи например "Казана дума - хвърлен камък", откакто има twitter, с неговите "Вечерях, лягам си.").

Глас народен - глас божи

Най-ценното на народната мъдрост – това, че е народна – е всъщност и нейният най-голям недостатък. Народната мъдрост важи за народа, не важи за мен или за теб. Да се водиш по принципите на народната мъдрост е все едно да се опиташ да отключиш вратата на апартамента си с ключа от колата и да се чудиш как така не става, след като пак е ключ (което е простено единствено ако се връщаш от бясно парти). Универсалното упътване към щастието не съществува. "Общото е наше", казал е народът, "а моето си е мое", допълнил след това. Или може би беше обратното?

Лесно е на готови деца баща да бъдеш

В книгата си "Времетръс" Вонегът разказва, че леля му мразела китайците. "Не можеш да мразиш толкова много хора, казвал нейният мъж, това е проява на лош вкус".

Аз не вярвам на народната мъдрост. Не за да се правя на някакъв антиконформист. Просто смятам, че е проява на лош вкус да вярваш на толкова много хора. А когато става въпрос за отношенията между деца и възрастни, лошият вкус има и още по-лош послевкус.

Всъщност да не забравя - това тук е текст за отношенията между деца и възрастни и мястото на народната мъдрост в тези отношения. След тази въздълга прелюдия нека да разгледаме малко по-детайлно няколко случая на народна "мъдрост", приложена към децата.

За смях на кокошките

Едно от най-тежките престъпления на българските деца е, когато излагат родителите си пред хората. "Не ме излагай пред хората", казват възрастните на детето, което крещи, че иска балон примерно. Дори и да си от този тип хора, които не плащат тежък дан на общественото мнение (т.е. – не ти дреме кой какво мисли за тебе), ако изпаднеш в подобна ситуация, ти също ще изпиташ известно притеснение. (Сещаш се за онзи писклив глас, който нарежда: "Тате, тате, искам шоколад, шоколад-лад-лад, искам ШОКОЛАААААД!") Всъщност по този начин детето дава сигнал, че има някакъв проблем, който няма нищо общо с шоколада или балона, или каквото там е видяло в момента. Важно е да знаем, че в повечето случаи този проблем е в самите нас. Детето не може да облече в думите на възрастен своите оплаквания. То не може да каже: "Човек, айде стига с тия твои грижи в работата, всеки има проблеми, бъди малко по-ведър, ще ме побъркаш, по дяволите!" То просто започва да "мрънка". Дълги години по света и у нас се смята, че добрите отношения между деца и родители са тези, в които няма конфликти. В авторитарните семейства и досега най-големият конфликт е породен именно от стремежа да няма конфликти. "Я да мълчиш, че ще ти дам да разбереш." Детето млъква, но това не означава, че проблемът е решен. Означава само, че си потъпкал неговото лично достойнство. Получава се нещо като ремонтите на улиците в българските градове – правят се за отбиване на номера, "за пред хората", повърхностно, а скоро след това дупките се появяват отново, още по-големи.

Много приказки на пазара

Ако развитието на всяка цивилизация минава през етапите Как, Какво, Къде (съответно - как да се нахраним, какво ще ядем и къде ще обядваме), развитието на всеки човек минава през етапите "слушаш ли", "какво слушаш" и "защо никога не ме слушаш".

Въпросът "слушаш ли" до такава степен е обсебил умовете на възрастната част на човечеството в България, че няма как да не му отделя един капс лок. СЛУШАШ ЛИ? Неизменният въпрос, задаван при всяко запознанство на възрастен с дете. Детето има възможността да избира между да, не или опцията да си замълчи, като и в трите случая гарантирано ще предизвика умиление най-малко. Не е ясно защо хората продължават да задават този предварително обречен на провал въпрос. Ясно е обаче едно – децата определено слушат и попиват всичко около себе си. Така че трябва много да внимаваме какво им казваме. Днес например дъщеря ми каза (след като се опитвах надълго да й обясня защо не е добре да казва на приятелката си тъпачка) следното изречение: "Ох, тате, запушиха ми се ушите с думи от това говорене." Това ми каза и аз млъкнах.

Без наука няма сполука

Всъщност всички дефекти на народопсихологията по отношение на децата могат да бъдат обобщени в едно масово клише, в една всеобща заблуда, която не е с местен характер, а се среща в различни форми по целия свят. Това е заблудата, че децата са някакви получовеци, които трябва да станат хора с нашата помощ. Всички проблеми тръгват от тук и се израждат в различни форми според различния контекст. Вярно е, че родителите трябва да сме там, до тях, винаги когато е нужно. Но това е почти всичко, което се иска от нас (останалото – малко по-надолу). Когато дъщеря ми беше почти на три години, един ден я попитах: "Кой те научи да скачаш така?" И знаеш ли тя какво ми отговори? "Животът ме научи."

Ние не можем да научим децата как да живеят. Животът ще ги научи.

Цял живот човек все ум събира и пак без ум умира

Смятам да цитирам поне два пъти гениалния Кен Робинсън, за което предварително се извинявам на запознатите с неговите лекции. Но аз твърдо вярвам, че когато нещо е казано перфектно, не е нужно да се търсят нови начини то да се каже само за да бъде различно. Та: в час по рисуване, учителят пита едно момиченце: "Какво рисуваш?" Детето отговаря: "Рисувам Бог." Учителят възкликва: "Но никой не знае как изглежда Бог!" А детето спокойно отвръща: "Ей сега ще разберат."

Внимание, стигаме до най-важната част!

Ето какво – децата са хора. Те са различни хора от нас, възрастните. Има неща, които умеят по-добре от нас, и други, които не им се удават. Имат своите добри и лоши настроения и не се колебаят да ги демонстрират.
Те нямат нужда от мъдрост, а от чувства. Имат нужда от нашата обич и от нашето разбиране. Имат нужда от нашето добро настроение. Имат нужда от нашето лошо настроение също.

Имат нужда от нашето уважение. От същото уважение, с което се отнасяме и към останалите, порасналите хора.

Който пее, зло не мисли

Ще завърша с обещания втори цитат от Кен Робинсън. В края на една от своите лекции той чете ето този стих на ирландския поет Уилям Бътлър Йейтс (преводът е далеч от перфектен, за по-голямо удоволствие виж оригинала):

"...Ако имах от бродираните райски платове,

извезани със златна и сребърна светлина, сините, избелелите и мрачните платове
на нощта и светлината, и полумрака, бих ги постлал под твоите крака. Но аз съм беден и имам само моите мечти, постлал съм моите мечти под твоите крака,

стъпвай леко, защото стъпваш върху моите мечти..."

И след това сър Робинсън, добавя: "Всеки ден децата постилат своите мечти в краката ни. Трябва да стъпваме леко."

Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


26 коментара
  • 1
    alexandria avatar :-|
    alexandria

    Невероятно добро!

  • 2
    hahohi avatar :-?
    hahohi

    Чудесен текст! Браво за идеята, за простичкия, но гениален подход, за вдъхновението... :)

  • 3
    kim avatar :-|
    Violeta Keremidchieva

    и негативизмът на балканската майка е изследван много подробно, само се сетете за "ух на мама, спи като заклано"

  • 4
    chereshi avatar :-|
    chereshi

    Да не забравяме "бий дупе, за да не биеш дупище" и "който щади пръчката, не щади детето".

  • 5
    petertakov avatar :-|
    Petak

    Странно, че дъщеря й й вика "тате" :-)))

    Но текстът е много хубав.

  • 6
    gv avatar :-P
    gv

    Благодаря за това чудесно писание :)

  • 7
    aliceofoz avatar :-|
    aliceofoz

    Уф, на мен пък не ми хареса статията. Темата е обещаваща. Първият абзац - много. И оттам нататък - пълна скръб. Първо, подборът на поговорките е лош - много от цитираните са световно неизвестни и/или въобще не се отнасят до отглеждането на деца.

    Ще съм благодарна ако авторът или някой друг може да ми обясни смисъла на подзаглавието "Две дини под една мишница - сам пада в него". Това изглежда е комбинация от израза "нося две дини под една мишница" и поговорката "Който гроб копае другиму, сам пада в него." Поне на мен не ми стана ясно 1) защо са обединени тези два фрази, след като нито смислово, нито граматично те се връзват по какъвто и да било начин; 2) защо текстът под това подзаглавие няма нищо общо с подзаглавието; 3) Защо това подзаглавие е тюрлю гювеч от фрази, след като всички останали подзаглавия следват принципа да представляват реално съществуващи поговорки - къде по-добре, къде по-зле подбрани.

    По подобен начин текстовете под "Глас народен - глас божи", "Лесно е на готови деца баща да бъдеш", "Цял живот човек все ум събира и пак без ум умира", "Който пее, зло не мисли" нямат нищо или почти нищо общо със съответните подзаглавия.

    Мисълта на автора е хаотична, несвързана. Заглавието на статията му е "Народът срещу децата", но поговорки като "Който пее зло не мисли" или "Глас народен, глас божи" тотално не илюстрират и не подкрепят каквато и да било теза на автора.

    Още един пример за глупаво изречение е това: "Общото е наше", казал е народът, "а моето си е мое", допълнил след това." Първо, изразът е "Чуждото е общо, а моето си е мое," второ, това не е никаква поговорка, а е популярна шега от доста по-ново време. Използването й в текста, както и супер обърканото подзаглавие за дините, за което споменах по-горе, ме навеждат на мисълта, че авторът е нахвърлил набързо някакви мисли на листа, не е проверил източниците си и с лекотата, характерна за хората с неоправдано високо самочувствие, е пратил статията на редактора. Защо редакторът не обърнал внимание на пълния миш-маш в този текст за мен остава загадка.

    Многото положителни коментари под текста ме изумяват, честно. Вероятно цялата рода на автора се е мобилизирала да го подкрепи.

    И накрая, никак, ама никак не се учудвам, че и дъщеричката на автора е намерила хаотичните му брътвежи за уморителни...

  • 8
    phooey avatar :-|
    Phooey

    He wishes for the Cloths of Heaven
    by W.B. Yeats

    Had I the heavens' embroidered cloths,
    Enwrought with golden and silver light,
    The blue and the dim and the dark cloths
    Of night and light and the half-light,
    I would spread the cloths under your feet:
    But I, being poor, have only my dreams;
    I have spread my dreams under your feet;
    Tread softly because you tread upon my dreams.

  • 9
    miro75 avatar :-P
    миро

    Готино. Разпиляно като за дечурлига. Разни там думички, мечета, книжки, кубчета, кукли по земята. Тук, в "Лайт", бях видял нещото "сказ" / джазиране на изказа/. Таковата е и тва. И онова с коментиращата Дороти , попаднала в чуждата дупка би минало за подобно, ако обаче я нямаше стената "цел и анализ" спираща музиката. "....леко. За да се научим отново да летим. "

  • 10
    ayay avatar :-|
    Шшшт

    До коментар [#7] от "aliceofoz":

    Права си за всичко. Единственото, което може да се добави: авторът не просто хаотично е нахвърлял нещо си на лист, а го е направил и по поръчка - "Хайде, напиши някакъв текст за възпитанието на децата", - по тема, която нито го вълнува особено, нито е обмислял често. Никакъв джаз няма тука, обикновен шум.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал