Карлсон, който живее на покрива

За "невидимото" у децата и техните въображаеми приятели

Въображаемото населява детския свят. В детските приказки и филми съществуват фантастични герои и се случват фантастични неща. В детските игри и преживявания въображаемото също присъства – децата играят на пирати и принцеси, говорят с кукли и играчки, разказват небивали истории. И това сякаш не ни плаши. Защото представлява една "като че ли" реалност под знака на играта, която не бива обърквана с действителността. Нещата се променят, когато децата започнат да ни разказват за техни "невидими приятели" - същества с име, пол, определен външен вид и привички; за един продължителен период от време те притежават психическа реалност за детето и са неразделна част от неговата всекидневна комуникация.

Психологията нарича тези фантастични образи имагинерни спътници. Детето е в състояние така да ги опише и дори да живее с тях, сякаш те действително съществуват - те също обичат бонбони, разговарят, искат да се хранят на масата... (дали Карлсон, Мечо Пух и компания не са такива?) За нас останалите обаче те са всичко друго освен нещо реално.

Според психологичните изследвания (М. Taylor, I. Seffge-Krenke) тези фигури се появяват най-често при деца от три до седем години, като процентът на единствените деца и на момичетата е по-голям. Те обикновено имат човешки образ, но могат да са и супергерои, животни, магьосници. Близо една трета от всички деца имат невидими приятели за определен период от време, без това да нарушава чувството им за реалност.

Много родители се питат как да реагират. Техните притеснения сякаш изглеждат напразни: въображаемите спътници са често срещан феномен. Заради тяхната ориентираност към реалността и факта, че авторите им съзнават тяхното измисляне, те се отличават от детските психози и отклонения, както и от други въображаеми активности като създаването на паралелни светове. Детето няма чувството, че им е подвластно, напротив – то структурира и оформя тези фантазии, тяхната поява, продължителност и изчезване.

Това не снема въпроса защо моето дете се нуждае от подобни спътници. Няма ли достатъчно реални приятели? Преживява ли трудни моменти? Въпросите са повече от уместни - въображаемите спътници разказват много за детския вътрешен свят и себепреживяване. Едно самотно тригодишно момиче с много по-голяма сестра си измисля приятел, който постоянно да я придружава и с когото тя разговаря. Едно шестгодишно момче, чийто баща е изчезнал от живота му, когато то тръгва на училище, си измисля един роботоподобен супермен със "сто хиляди и един милион сили", който му помага в конфликтите с момчетата.

Функциите на въображаемите спътници могат да са различни в зависимост от психичното развитие на детето и биографичните обстоятелства. Те служат за компенсиране на дефицити в отношенията (самота, загуба или липсващ интерес на значим Друг). Често са средство за контрол на импулси – приятелите правят неща, забранени за децата (разхвърлят, използват неприлични думи). Те пазят увереността на децата в моменти на напрежение – попадане в непозната среда, или преживяване на раздяла, когато детето се чувства като Гъливер в страната на великаните. Те могат да са израз на чувство за всемогъщество в ситуации, в които то губи контрол над случващото се.

Но въображаемите спътници не се появяват само в сложни времена. Те дори бележат позитивна фаза в детското развитие, както установяват изследвания от последните години - децата с такива приятели по-бързо си създават представа за чувствата и мислите на другите, притежават по-висока креативност и способност за емпатия и ролеви игри.

Следователно феноменът на въображаемите приятели принадлежи на този на играта. Детската игра е израз и способност за организиране на вътрешния свят по начин, който повече им харесва. Тя използва елементи от реалността, без да става реалност – децата играят на война, но не предизвикват такава. Когато прави това, детето свързва своите собствени фантазии и желания с тази като че ли-действителност. По този начин играта създава пространство между вътрешната и външната реалност и бива играна дотогава, докогато си изясним какво тук е въображаемо и какво реално.

Така въображаемите спътници се превръщат във фигури на нашата продуктивна фантазия (подобни на творчески актове, в които малкото момиче дава на новата си кукла името на детето, което е отказало да играе с нея, или малкото момче рисува излет в планината, когато навън вали и то не може да излезе на обещаната му разходка). За да се случи това в играта, е необходимо чувство на доверие между детето и средата, не случайно травмираните и тормозени деца не създават подобни продуктивни фантазии.

Детето "създава" своя въображаем приятел в рамките на определен план на игра и в съгласие с определени правила. То създава емпатична общност с него, която не го застрашава, доставя му удоволствие и е жизнено важна. Детският разказ за това (и като цяло) служи не толкова на фактичното, колкото на преживяването и създава у детето чувство за персонализиране и отношения, придава значение и знание за живота му.

Играта с невидимия приятел подпомага децата във възприемането и назоваването на вътрешните преживявания – неговите конфликти и "лоша част" биват прехвърлени върху един външен обект, който му помага да се справи с противоречието, че е добро, въпреки че понякога прави лоши неща.

Имагинерните приятели не са бягство от реалността. Такова представлява чистата фантазия, когато дете взема фантазията за самата действителност и живее в свой собствен свят, без връзка с реалността – тогава то не разбира ролята на думите, не може да разказва и играе (тук е необходимо да потърсим психологична помощ). Въображаемото, напротив, разширява и обогатява реалността – ние можем да осъществим малко неща и затова си представяме онова, което не можем да имаме или направим, без обаче да губим чувството си за реалност.

Като родители би трябвало да приемем въображаемите спътници на детето ни, за да не остане то с чувството, че отхвърляме определени аспекти от неговата личност, и да разберем нещо повече за смисъла и сценария на неговата игра. А сбогуването с тях става тогава, когато те изпълнят своята функция в играта. И това е нещо, което детето ще направи само. А що се отнася до смисъла и значението им за нас – може би тяхната невидимост има за цел да направи детето ни по-видимo.

Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


1 коментар
  • 1
    miro75 avatar :-P
    миро

    Има едно забавно филмче точно за статията " Марсианско хлапе" / с Джон Кюсак/ и една книжка/сериал " Чоки" пак по темата, но показана от друг ъгъл. Има и стотици други научни статии, фантастични разкази, или мистични истории за/на хлапета и техните " невидими приятели ". Тази игра на реални нереалности , доста често обърква възрастните и те търсят най-добрия път, според своите разбирания , за да помогнат по най- правилния начин на "изгубилите се" във фантазията си деца. Затръшването и заключването на вратите към "другото" , нерядко обаче води до обратния ефект, изкопаване на бездънни ями , от които пропълзяават демоните на страховете. Затова би било хубаво , хванати за ръка, да крачим с децата си и по техните пътечки по пътя към реалността. Усмихнати. Заедно :)


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал