Сещам се за рускините
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Сещам се за рускините

Сещам се за рускините

Нежност и любов, и прекрасни безкрайни степи

8234 прочитания

© Ася Колева


Нежност и любов и прекрасни безкрайни степи – ето това иска един измъчен български конник, който от хиляда и триста години живее в тихо шумолящите и досадни, ниски храсталаци около Стара планина, около рехаво окосмените като пубиси напечени дюни на Черно море и въобще в лишената от любовен простор дребничка българска земя.

Аз и всеки един българин искаме да виждаме хиляди версти степ и безкрайни хоризонти и конете ни да дишат учестено като жени под нас, а враговете ни да пищят някъде далеч зад нас, окайвайки съдбата си, държейки прерязаните си гърла. Ето такива сме ние – бесни степни разбойници и Атили и бичове божии; вътре в сърцата си сме обути с кожени впити панталони, които въобще и не прикриват колко са криви краката ни, степните ни варварски крака; облечени сме с кожуси от кожи, одрани на живо от бесни вълци и разни такива мъжествени неща; и ботушите ни са с остри завити върхове, а шапките ни са като пагоди...

...ето такива сме ние – българи - изнасилвачи на руси жени, промъкващи се покрай вражеските лагери потайно и непрекъснато.

Но в България няма степи.

Като че ли и руси жени - също.

Тоест има но не и такива безкрайни и гостоприемни за изнасилване и разбойнически налети.

М-да. Русите жени в България в момента са руси инструкторки по бездушие от офисите за интегрирани маркетингови глупости на европейската суша, такива, които знаят добре цената си, цената на всичко в моловете и цената на бизнес обядите със салата от рукола и бейби моцарела в малоумните снобските заведения в миланско-букурещки стил.

Или може би пък повечето руси жени днес са просто изрусени ватманки и кръчмарски народни певици от Враца. От село Бутан до Враца, от село Байкал до Гиген, имитаторки на Камелия, която е нещо като платинения метър в палатата за мерки и теглилки в Париж – еталон за всички руси жени в несърдечната и лишена от руса сладост и гостоприемност България. Нямам представа. Като се замисля, естествено, че не са само това, със сигурност има хиляди руси жени като ванилов сладолед в моята България – нежни и отзивчиви, но аз не ги знам. В мен остава чувство, че руси гостоприемни жени няма. Такова чувство остава у българина. У мен.

Няма вече руси жени за плач от късно вечерта в петък до следобеда в неделя, за целувки по влажните очи и за проваляне на целия живот заради една любов, нито пък жени, за да ти купят два литра водка в три през нощта от бензиностанцията "Шел", прикривайки синьото под дясното око, направено от теб неволно. Мрачните български мъже роптаят.

Аз бих искал да се събуждам в ярко осветената от неделното слънце спалня и руса жена да си тананика Висоцки, да си рисува ръб на крака с черен молив, имитирайки копринен чорап с ръб, който не може да си позволи. Искам да е родена в Болшой театър по време на представление романтичка; искам да е родена в Сыктывкар карело-комка; да е родена балерина, да е мечтала да стане като Мая Плисецкая, да не е станала; да е стройна като бяла бреза с жълти листенца в юлска привечер, в която ходиш без цел през гората между квартал "Изгрев" и квартал "Дианабад"; да е развейпрах, да закусва с едно яйце на седмица, да помни с кръвта си и с гените си и с малките си възвишени гърди и рамене блокадата на Ленинград, да е самата невинност и наивност, а и да е страховита курва, също така да знае да пие технически спирт подобно на баща си, който е пиел спирт, извлечен от вакса за обувки посредством филия хляб. Такава жена копнеят моите измъчени черни български гърди.

Това копнеят моите тъжни мъжки български чувства, стеснени и свити в тесния сифон на Балканския полуостров сред еснафско полунеблагополучие и жени практични като котки.

И когато ей така покопнея повече от половин час, сещам се за рускините.

Сещам се примерно за една. Тя е зъболекарка. Женена е за полубългарин, полугагаузин. Красива е. Сещате ли се за оная красота на руските волейболистки, които леко разхайтено плесват дългите си и тънки ръце след добре отиграна блокада – пляс – една на друга над русите глави. Рускините могат да бъдат красиви така. Като я питах защо е в България – питах я поне десет пъти по време на едномесечното лечение, което проведе страшно съвестно на моите ужасни зъби, тя нито веднъж не успя да ми отговори категорично. Чак сега – година след това, аз се сещам – не е било смислено да я питам. Все едно да питам облаци защо отиват тук, там или пък някъде другаде. Рускините са като облаците. Някои казват, че те са ужасно практични. В моята приятелка зъболекарката не виждах никаква особена практичност. Тя беше практична колкото дъжда. Говорехме си с нея добре. Тя ми разказваше за родната си Украйна, за това как готвят там каша от гречка и разни такива руски дреболии, а аз стоях с раззината уста, в която пъргаво ровичкаха двете й нежни ръце. Висока и красива жена, която ти бърка в устата, изважда гнилите ти нерви и коренчета, почиства устата и душата ти и ти разказва за политическите вълнения в Украйна и за газопровода и за руските мъже алкохолици, а ти тихо и смирено гъгнеш с помощта на изсъхналия си гълтач и слюнката се събира на локвичка в дъното на устата ти и тя се смее, и ти се смееш – това е истински вълнуващо преживяване. Да, сещам се за рускините. Защо са дошли в България? Сигурно защото студът нахлува от север, за да се смеси с топлината – това са физически закони. Моята докторка имаше пациенти от всякакви народности. Странно, но при нея не идваха предимно руснаци, а просто всякакви чужденци. Може би на чужденците им харесваше това, че не е българка също като тях? А може би, че е бяла и синеока и степно  прозрачна и румена на двете високи скули? Кой знае?

Както и да е.

Също така се сещам за моята учителка по руска литература. Тя беше колосална жена. Гърдите й бяха големи. Косата й вече беше станала като червеникав талаш, а дъхът и – като въздуха над каче с квас, но беше възвишена и поетична донемайкъде. Рускините са поетични – така е. Тя слагаше грамадните си гърди на чина пред мене и аз се чувствах като Орфей пред портите на ада, като Данте пред процепа, от който излизат серни изпарения. Тя използваше както много други рускини някакъв тотален парфюм, най-вероятно разработен от военните. Всичко беше хубаво – аз се гърчех от сексуално несъзнавани нагонни пориви и не научавах падежите, тя се прехласваше, рецитирайки Есенин, и си обличаше полупрозрачни ризки с къси ръкави, от които Рубенс ставаше от гроба и крещеше нещо неразбираемо. Аз и тази рускиня образувахме една такава българско-съветска любовна двойка, съвсем инцестна – аз бях българското другарче, тя - родина мать зовьот. Веднъж в час трябваше да говорим за поезията, любовта и секса. Аз, изнервен от лицемерните опити да се изкара сексът лош, а любовта добра, изтърсих, че нашето поколение смята секса за вид спорт. Полезен като гимнастиката с бухалки. Рускините са най-добри в нея. Тогава моята учителка хлъцна с цялата си колосална снага и каза отчаяно и тихо с цялата руска мъка на тоя свят: "Такива деца като това тук не трябва да се раждат. Да!"

Да! Тя защитаваше своето изконно руско женско право на чиста любов. Защото всеки знае да прави секс с русите северни жени, но толкова малко се решават да ги обичат. Те – русите северни жени, се надяват, че българите, поне българите, ще ги дарят с любов и стига с тоя секс, та българите поне по-малко пият. Тя тъкмо е решила, че в България мъжете са скучни, домошари, но могат да обичат – дребно наистина, но някак така – под асмата на ракийка и салатка, и все пак – да обичат. И изведнъж един мръсен малък келеш й казва, че сексът е спорт. Отвратително.

Да. Сещам се за рускините.

Накрая се сещам за моята санитарка. Бях млад лекар в един психодиспансер. Скитах по коридорите и бях объркан. Никой не търсеше помощта ми. Психичноболните си кротуваха в стаите и тихо измърморваха по едно сухо изречение сутрин на визитация. Чувствах се ненужен. Тогава видях нея. Наистина чак на петия или десетия ден, откак започнах работа, я забелязах. Не приличаше много на човек. Беше ниска – не повече от метър и четиресет. Главата й беше голяма като дръвник, накълцан от хиляди брадви, лицето и беше плоско и нагърчено от дълбоки бръчки, цялата беше прегърбена и приличаше на усукано коренище. Тя беше санитарка на отделението и напълно изпепелена алкохоличка. Че е рускиня, си личеше само по нелепо оцветената в червеникаво русо коса като слама. Запознах се с нея. Тя говореше някаква смесица от шопски и руски. Беше от Чебоксары. Каза, че е българка. Аз се замислих и се сетих, че тоя град наистина е център на някогашната Волжка България, сега на Чувашката автономна република. Стана ми симпатична. Беше толкова самотна и захвърлена в тоя свят. И тя беше рускиня. Монголоидна рускиня като мъничката и остаряла сестра на Йети. Мъжът й също беше алкохолик и май беше умрял, но това даже нямаше значение. Тя беше попаднала в България, защото и в България животът може да е страдание и опустошение, както навсякъде, тоест няма значение къде си. Седяхме в следващите вечери с нея и пиехме. Наистина тя се оказа най-задушевното същество, което видях в тая тъжна и суха за мен година – беше 1997. Седяхме и пиехме във вечерите на нашите дежурства и тя ми казваше, че и тук, и там – в степите и тайгите,  човек е сам и е много тъжно това да си сам и единственото нещо, заради което има смисъл да се продължи с живеенето, е да намериш някого, с който да се разбираш като човек с човек. Като човек с човек. Нищо повече. Аз я слушах и съвсем ясно я разбирах.

Та така. Сещам се за рускините.

Нежност и любов и прекрасни безкрайни степи – ето това иска един измъчен български конник, който от хиляда и триста години живее в тихо шумолящите и досадни, ниски храсталаци около Стара планина, около рехаво окосмените като пубиси напечени дюни на Черно море и въобще в лишената от любовен простор дребничка българска земя.

Аз и всеки един българин искаме да виждаме хиляди версти степ и безкрайни хоризонти и конете ни да дишат учестено като жени под нас, а враговете ни да пищят някъде далеч зад нас, окайвайки съдбата си, държейки прерязаните си гърла. Ето такива сме ние – бесни степни разбойници и Атили и бичове божии; вътре в сърцата си сме обути с кожени впити панталони, които въобще и не прикриват колко са криви краката ни, степните ни варварски крака; облечени сме с кожуси от кожи, одрани на живо от бесни вълци и разни такива мъжествени неща; и ботушите ни са с остри завити върхове, а шапките ни са като пагоди...


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

15 коментара
  • 1
    fredman avatar :-|
    Деян Христакиев

    Вълнуващо!

  • 2
    chitatelsz avatar :-|
    Читател

    Интересна характеристика на съвременната българка.

  • 3
    por.traktorist avatar :-|
    por.traktorist

    велика статия.

    поздрави на автора. продължавай все така да ни радваш!

  • 4
    rozmarin avatar :-|
    rozmarin

    Адски ми хареса!
    Благодаря на автора! :)
    Отдавна не ми е харесвало толкова да чета нечии размишления (разказ)...

  • 5
    trillion avatar :-|
    trillion

    силно

  • 6
    alexov avatar :-|
    Александър Алексов

    Наистина прекрасно четиво, приятелю. Пожелавам ти да намериш своята прекрасна руса жена, пък била тя и българка :)
    Аз само веднъж през живота си съм срещал ТАЗИ жена. За съжаление с помощта на семейството, в нея проговори българската практичност и се омъжи за ченге... жалко...

  • 7
    klasika avatar :-|
    Konstantin Arhipov

    Голямо благодаря!!!

  • 8
    klasika avatar :-|
    Konstantin Arhipov

    Отдавна не съм чел толкова хубаво нещо...
    Поздравление!!!

  • 10
    alexov avatar :-|
    Александър Алексов

    тори ден продължавам да препрочитам буква по буква. Мисля, че публикацията отговаря на въпроса на разни префърцунени мадами: „Има ли още свестни мъже и какво /хаджеба/ искат те?” Свестните мъже отидоха на майната си, тичайки след прекрасните руси жени. И едните, и другите вече ги няма.

    P.S. Ще се регистрирам в руски сайт за запознанства


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK