Възхвала на четенето *

Подобно на писането, четенето е протест срещу недостатъците на живота

Научих се да чета на пет години, в класа на брат Юстиниано в академията Де ла Сале в Кочабамба, Боливия. Това е най-важното нещо, което ми се е случвало някога в живота. Сега, почти седемдесет години по-късно, ясно си спомням по какъв начин тази магия, превръщането на думите от книгите в образи, обогати живота ми: да пречупвам бариерите на времето и пространството, да пътувам двадесет хиляди левги под моретата с капитан Немо, да се бия заедно с Д’Артанян, Атос, Портос и Арамис против интригите, заплашващи кралицата във времето на коварния Ришельо, или да се влача из подземните канали на Париж, превърнат в Жан Валжан, носещ на гърба си тялото на изпадналия в безсъзнание Мариус. Четенето превърна мечтите в живот и живота в мечти, правейки вселената на литературата достъпна за малкото момче, което някога бях. Майка ми разказваше, че първите неща, които съм писал, били продължения на историите, които съм четял, защото съм се натъжавал, когато те свършвали, или защото съм искал да променя завършеците им. И може би именно това е, което съм вършил цял живот, без да го осъзнавам: да продължавам с времето историите, които изпълваха детството ми с екзалтация и приключения, докато израствах и ставах по-зрял и по-възрастен.  Бих искал да беше тук майка ми, която ми четеше стиховете на Амадо Нерво и Пабло Неруда, покъртена до сълзи, а също и дядо ми Педро, с големия нос и блестящата плешивина, който хвалеше първите ми стихове. През целия си живот имах до себе си хора като тях, които ме обичаха, поддържаха и заразяваха с доверието си, когато ме нападнеха съмненията. Благодарение на тях и на моето дебелоглавие, а също и на малко късмет аз бях в състояние да посветя по-голямата част от времето си на страстта, на порока, на насладата от писането; да създам един паралелен живот, предлагащ подслон срещу всякакви несполуки, в който изключителното е обичайно и обичайното – изключително, в който хаосът се разпръсква, грозното се разхубавява, моментът бива увековечен, а смъртта се превръща в преходен спектакъл.

Не беше лесно да се пишат истории. Превърнати в думи, намеренията се съсухряха върху хартията, а идеите и образите изветряваха. Но как да бъдат съживени отново? За щастие съществуваха майсторите, от които човек да се учи, чийто пример да следва. Флобер ме научи, че талантът се състои от безкомпромисна дисциплина и дълго търпение. Фокнър - че формата – стилът и структурата – са нещата, които правят една тема значителна или незначителна. Сервантес, Дикенс, Балзак, Толстой, Конрад, Томас Ман – че обхватът и амбицията са също толкова важни за един роман, колкото и стилистичната ловкост или разказната стратегия. Сартр – че думите са действия; че един роман, пиеса, или есе, ангажирани с настоящето и с по-добри изгледи за бъдещето, могат да променят хода на историята. Камю и Оруел – че литературата, лишена от морал, е нехуманна, а Малро – че героизмът и епичността са също толкова възможни в настоящето, колкото и във времето на аргонавтите, на Одисеята и Илиадата. 


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Вече съм абонат Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
2 коментара
  • Най-харесваните
  • Най-новите
  • Най-старите
  • 1
    eliza avatar :-|
    Elena
    • + 7

    Прекрасна статия! Литературата ни дава това, което нямаме. "Защото нашата история за щастие винаги ще си остава недовършена. Ето защо трябва да продължаваме да мечтаем, да четем и пишем – това е най-ефективният начин за облекчаване на нашето преходно съществуване, за победа над корозията на времето, за превръщане на невъзможното във възможно."

    Нередност?
  • 2
    pinoccio avatar :-|
    pinoccio
    • + 1

    Велик! Поклон пред гения!

    Нередност?
Нов коментар

Още от Капитал