Звук и светлина

Първата ми асоциация, докато гледам Антъни Хегърти на сцената на римската "Санта Чечилия" е Дива Плавалагуна, синята оперна певица от "Петият елемент", пазител на четирите класически елемента - земя, вятър, вода и огън. Има нещо еднакво извънземно и познато в близо двуметровата фигура, покрита от падащи до земята слоеве коприна в пастелни цветове, изпод които се показват боси ходила. Зад Хегърти е оркестърът на барийския театър, а над сцената се разгръща огромна бяло-сребърна инсталация, наподобяваща космическо растение от кристали, осветено в наситен виолетов цвят. Сноп геометрично разположени зелени лазери ограждат като в клетка статичния силует с дълги, тъмни коси. Когато запява, въздухът в залата застива.

Между песните диалогът с публиката - официално облечени зрели двойки и артистични младежи, връща към реалността. Хегърти бъбриво се люлее между непосредственото ("Пробвали ли сте вместо да пляскате, да щракате с пръсти?", при което залата започва да щрака, озвучавайки пространството... "Звучи като тропическа гора, нали?") и политическото. Въпросът доволни ли са италианците от управлението на страната си е посрещнат с бурни викове във все още пропитата от Берлускони октомврийска Италия. Говори за околната среда, за правата на жените и връзката между двете. Цитира проучване, нареждащо Италия на 74-то място, между Доминикана и Габон, по равнопоставеност на половете. Подканва жените в залата да се борят за еднаква роля в управлението на света не като самоцел, а за да балансират със своята инстинктивна състрадателност и грижовност. Призивът don’t wait to be invited звучи повече от веднъж.

Фотограф: Mark Seliger