Къщата на духовете
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Къщата на духовете

Къщата на духовете

Новата авторска рубрика на Light. Веднъж месечно Мариана Мелнишка ще разказва историята на стари градски къщи. Започваме от Варна

22137 прочитания

"Къщата на духовете"

е авторска рубрика на Мариана Мелнишка. Веднъж месечно тя ще разказва историята на стари градски къщи (започваме с Варна, продължаваме със Свищов), техните обитатели и интересното им минало. Мариана Мелнишка е преводач ("Портокал с часовников механизъм", "Момичето на френския лейтенант", "Хари Потър" и др.), журналист (БТА, ЛИК) и преподавател по английски език в Нов български университет. Любимите й теми са свързани с история и с пътешествия.

По къщите ще ги познаете. Тази парафраза на библейската максима ми минава през ума винаги когато гледам жилищните сгради покрай пътя си из България. Все се питам: Кой ли живее тук?, Как ли се живее тук? Кой ли е живял тук... Винаги си представям, че жилищата на хората са като облеклото им – според модата и възможностите им, според историческите периоди и географските зони: дълго време обитавахме конфекция, после се натруфихме с разностилие, с кич и безвкусица. А наденеш ли чужда дреха – заживееш ли в чужда къща - тя неизбежно ще приеме кройката на душата ти. Защо ли се заглеждам с носталгия по старите къщи, особено олющените, изтърбушените, като зарязани Пепеляшки след отдавнашни балове... Те изпъкват както в позамогналите се, така и в занемарените вече градчета и села, но се открояват и между напудрените и пременени свои връстнички в големите градовe. От Чепеларе до Свищов, от София до Варна, навсякъде се виждат тези свидетелства за други времена и други нрави, и се питам: ако стопаните им си бяха останали в тях и ги бяха предавали на деца и внуци, дали нямаше ликът на България да бъде европейски по наследство, а не по конвенции?

След като наснимах дузини такива останки от някогашно достойнство, се опитах да чуя и какво ми нашепват те – от съхранените архитектурни елементи отвътре и отвън и от преживяното (а и описаното!) от съвременници и наследници. Докато слушах и четях, пред очите ми се редяха кадри на бъдещи документални филми за почти всяка от историите...

Най-старата - във Варна (нали е лято) – е още от Кримската война. "Разказа" ми я една упорита висока почти разрушена сграда на кръстовище, през чиито зеещи прозорци се вижда небето, а останките от орнаменти по основата са затулени от големи реклами за продажба на имоти. В средата на ХІХ век, когато тук не е имало град, а само "запирателна точка и пристанище" (пишат братя Шкорпил), Варна е била най-яката опора на османските владения на Черно море с население от турци и православни гагаузи, арменци и малко българи. По това време тук вече имали дипломатически представителства съюзническите на Високата порта европейски държави. Търговци от Европа издигали първите представителни къщи. Увериха ме, че стоя точно пред една от тях – на богатите еврейски търговци на зърно, фамилията на братята Адолф и Мариас Тедески: единият бил австрийски вицеконсул, а вторият представлявал параходното дружество "Лойд". При подготовката на Кримската война къщата им служила за щаб на обединените войски – английски, френски и турски, чиито кораби вече били докарали многохилядна армия - и точно тук на заседание (19 май 1854 г.) било взето решението за атакуване на Севастопол. Руското поражение там дава повод на (следващия) император Александър ІІ да започне освободителната за нас война. Някъде в града има улица "Братя Тедески", но за запазване на веществения паметник от онова време не са положени никакви усилия.

Следващата история ме повика като кукувичка от часовник, докато насочвах обектива към олющена и обрасла в зеленина жълтеникава къща на ул. "Приморска". Щракнах два пъти и май на висок глас попитах кой ли живее тук, та след миг на балкончето се появи бодра старица, последвана от още по-възрастен мъж с достолепна осанка въпреки оскъдното в жегата облекло. Коректността ме накара да прибера апарата и без колебание приех поканата им да се кача горе. Лицата на Стоян Събев (91) и съпругата му Виолета (87) грееха, а разказът им смири филологическата ми гордост с подреденото си, ясно и обосновано изложение, с благите думи дори и за най-мрачните събития. После прочетох още факти в издадената вече мемоарна книга, а дано някой ден героите да оживеят и на екрана. Къщата им е проектирана от основателя на Съюза на архитектите в България арх. Антон Франгя през 1903 г., а е регистрирана през 1907 г., като първият й собственик е ген. Хр. Луков, герой от Първата световна война. След това я купува полк. Милко Железов Железов, възпитаник на Петербургската военна академия, основал бреговата артилерийска отбрана на Варна и автор на "Наука за отбрана на морските граници" (1904). Скромна по размери, с характерните за времето неокласически елементи, къщата на два етажа с високо мазе е строена с вар, пясък и вода, тъй като цимент не е имало. (Здравината на тази спойка защитила по-късно дървените портални врати от замислите на временни обитатели.) Устойчивостта на сградата се дължи на железни Т-образни греди, а таванът е висяща конструкция от карпатски бор, в който не влизат червеи. Сутеренното пространство е оформено от пруски (римски) сводове. Син на ковач, откъдето е името му, Милко Железов изпъква още в руската военна академия с научните си разработки и доблестно поведение, за които получава орден "Св. Ана ІІІ ст." и е вписан в "почетната дъска" на първенците. В подготовката за Балканската война е назначен за командир-ръководител на строящата се брегова артилерийска система на Варна. Тогава прави първото в историята на артилерията изобретение за поразяване на военна цел по море. След като успешно отблъсква турските крайцери през октомври 1912 г., той почти своеволно отива като доброволец на огневата линия на Сръбско-българската война, а в началото на Първата световна война командва артилерийската отбрана на Варна и благодарение на съобразителността и стратегическия му подход българските брегови позиции не са засегнати. По-късно участва в Тутраканската епопея за освобождение на Добруджа. (Дъщеря му Виолета скромно кима и ми поднася разхладителна напитка, докато записвам.) Полк. Железов излиза в запас с много ордени и почести и се включва с демократичните си граждански позиции в обществения живот на Варна.

В началото на Втората световна война

къщата на Железови е безапелационно реквизирана от германското морско командване заради доброто й местоположение с изглед към цялото пристанище (а може би и заради руското военно образование на собственика й, предполагат близките). След края на войната в къщата са настанени съветски военни. Покъщнината е съсипана, а собственикът не е допускан до имота си. Семейството му продължава да живее на квартира при приятели. Скоро Милко Железов е изправен пред т.нар. Народен съд по обвинение, че е предоставил къщата си на германците. Имал късмет, че съдията се поинтересувал от истинските обстоятелства, и той е оправдан, но не е обществено реабилитиран и с клеймото "враг на народа" Железов е интерниран със съпругата си в добруджанско село. Там бързо си спечелва обичта на селяните и уважението на разположена наблизо съветска военна част, която му отдава почест. Това само му донася преместване на по-далечно място. Едва завърнал се във Варна след всички изпитания, той умира през 1955 г. Семейството му вече се е прибрало в къщата си, но е изтикано в само малка част от нея: по действащия тогава Закон за едрата градска собственост са им натрапени различни "съжители", които обитават безогледно чуждата собственост. Продажбата на един етаж от къщата става неизбежна. Както навсякъде в тази ситуация, новите собственици не милеят за имота и той започва да се руши, а ремонт не може се направи на половината къща. Междувременно дъщерята на Железов и съпругът й – сем. Събеви - също не са пощадени от репресивни закони и наредби, но посрещат с вродено благородство съдбата си. Едва в последните години се радват на обнадеждаващ интерес от институциите във Варна, но пораженията, нанесени върху къщата от разделянето й, се оказват "узаконени" и необратими.

Доста сходна съдба е имала къщата, на чиято освежена фасада видях логото на Нов български университет, та се отбих да поговоря с колегите от варненския регионален център. Ала приветливият търговски вид на сградата е само откъм улицата. Зад старинната желязна ограда се разкрива непроходимо обрасъл двор, в който едва се различава изящно стълбище, а обрамчените с гипсови орнаменти прозорци и балкончето над тях са застрашително запуснати. Никой не познаваше никого, но чрез приятели бързо стигнах до информация от извора.

Къщата е построена в началото на 20-те години на миналия век, когато Варна е започвала да заприличва на град. (Тогава се създава Производителна механична корабна кооперация, която скоро прераства в държавна корабостроителница.) Първите й обитатели са фамилията Ючурмански. По това време в града живеели двама от братята Приматарови, търговци на зърно, а третият, Стефан, учил едва до седми клас и седем години се сражавал по фронтовете на две балкански и една световна война, откъдето се върнал с орден за храброст при превземането на Одрин и боевете при Тулча. Решил да отиде при братята си, но повече го теглело да обработва земите в Добруджа. Когато се задомил, купил къщата около 1927-1928 г., но лете все бил на чифлика, а съпругата му от ранни зори месела хлябове за помощниците. Плодородна била земята, вървяла търговията, всички работели, а високите мазета със същите пруски или римски сводове били препълнени със зимнина и стока. Семейството имало вече две дъщери и един син, които постъпили съответно във Варненската девическа гимназия и в Немското училище. Всички учели езици, вкъщи свирели на пиано. Бащата вероятно искал момичетата да учат агрономство, а синът да стане инженер. Но през юли 1949 г. ги сполетява съдбата на множество имотни и успешни семейства – наредено им е в срок от 24 часа да напуснат къщата си и Варна. Покъщнината е пръсната по чужди домове, а едната им дъщеря, омъжена в София, е дошла да роди първото си дете при майка си, за да й помага. Когато спешно пристигналият съпруг взима родилката и бебето, настанява ги на двора върху останалите мебели. В къщата се нанася съветски комисар на военноморските сили. Следващият обитател на къщата на Приматарови е командир по политическата част на флота ни, а след него там настаняват полска мисия. Междувременно синът заедно с няколко съученици от немското училище, е осъден "само" на 4 години затвор, като малолетен, по скалъпено обвинение. После изкарва казармата в "Трудови войски". Минават много години, на изселените родители е позволено да се върнат в града, но къщата им пак е запечатана, защото към нея има апетит високопоставен чиновник от местната власт. Тогава старият Приматаров заедно с по-голямата му дъщеря скъсват държавните печати и разбиват ключалките на вратите, осъществявайки наказуемото "самоуправство". Последвалият обществен скандал в тяхна подкрепа им връща семейния дом, но по онзи Закон за градската собственост те нямат право да го притежават изцяло и са принудени да продадат втория етаж. И отново една хубава къща е обречена на разруха, защото новите собственици не желаят да поддържат нещо, което няма стойност за тях. На следващите поколения от фамилията не им остава нищо друго, освен да продадат и своите дялове, още повече че от всички страни къщата е затисната и загрозена от промени в кварталния план и незаконни постройки. Няма никакво значение, че сградата е в списъка на варненските паметници на културата.

По-голям късмет са имали къщите, купени и възстановени от банки, а покрай една от тях минава целият поток от гости и жители на града, защото е близо до входа на Морската градина. Банкерът Кокашвили, евреин от Грузия, се заселил във Варна вероятно в първото десетилетие на ХХ век. Къщата му на алеята към морето изниква към края на 20-те години - достолепна и изискана, без никаква грандомания, с характерните външни и вътрешни стълбища, със стилно орнаментирана фасада. Тогава Варна вече е индустриален и търговски център. Семейство Кокашвили имало родствена връзка с фамилията на пианиста Алексис Вайсенберг, който е роден в България и е учил при Панчо Владигеров. През 30-те години момчето всяко лято гостувало на варненската си леля - красивата дъщеря на Кокашвили, Белина. Тя била настойчиво ухажвана от виден варненски адвокат с диплом от Франция. Но около 1940-1941 г. банкерът се почувствал несигурен в България и с цялото си семейство се изселил в Палестина. В последния момент на отпътуването довереният помощник в дома на Кокашвили не се посвенил да избяга с по-голямата част от багажа и значително количество от богатството. В обетовната земя на прадедите храбрата Белина загърбила безгрижния и охолен живот от младежките години, скоро продала всичко, което й останало, и се включила в съпротива срещу англичаните там. Свързала се със също така смел участник в тази въоръжената борба, гладували, ходели по налъми. По-късно единствената им дъщеря се записала в израелската армия, но загинала при злополука. На снимките е останала ведра и сияеща като майка си. Къщата на дядо й във Варна много би й отивала...

ПП: За отзивчивостта и ценното съдействие при писането на материала съм много благодарна на сем. Събеви, на Марина Приматарова и на Ина и Аврам Ескенази.

"Къщата на духовете"

е авторска рубрика на Мариана Мелнишка. Веднъж месечно тя ще разказва историята на стари градски къщи (започваме с Варна, продължаваме със Свищов), техните обитатели и интересното им минало. Мариана Мелнишка е преводач ("Портокал с часовников механизъм", "Момичето на френския лейтенант", "Хари Потър" и др.), журналист (БТА, ЛИК) и преподавател по английски език в Нов български университет. Любимите й теми са свързани с история и с пътешествия.

По къщите ще ги познаете. Тази парафраза на библейската максима ми минава през ума винаги когато гледам жилищните сгради покрай пътя си из България. Все се питам: Кой ли живее тук?, Как ли се живее тук? Кой ли е живял тук... Винаги си представям, че жилищата на хората са като облеклото им – според модата и възможностите им, според историческите периоди и географските зони: дълго време обитавахме конфекция, после се натруфихме с разностилие, с кич и безвкусица. А наденеш ли чужда дреха – заживееш ли в чужда къща - тя неизбежно ще приеме кройката на душата ти. Защо ли се заглеждам с носталгия по старите къщи, особено олющените, изтърбушените, като зарязани Пепеляшки след отдавнашни балове... Те изпъкват както в позамогналите се, така и в занемарените вече градчета и села, но се открояват и между напудрените и пременени свои връстнички в големите градовe. От Чепеларе до Свищов, от София до Варна, навсякъде се виждат тези свидетелства за други времена и други нрави, и се питам: ако стопаните им си бяха останали в тях и ги бяха предавали на деца и внуци, дали нямаше ликът на България да бъде европейски по наследство, а не по конвенции?


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

13 коментара
  • 1
    alien_s avatar :-|
    Jessika

    Много интересно четиво и хубаво разказано, все едно се върнах век назад в живота на българите.

  • 2
    dbbonev avatar :-P
    dbbonev

    Много завладяващо. С нетърпение очаквам следващите статии от поредицата.

  • 3
    liliana_simeon avatar :-|
    Liliana Simeonova

    "След като успешно отблъсква турските крайцери през октомври 1912 г., той почти своеволно отива като доброволец на огневата линия на Сръбско-българската война.."

    Да сте чували, че Сръбско-българската война (1885) е преди Балканската (1912)?

  • 4
    sdafcef avatar :-|
    sdafcef

    Повече снимки, моля!

  • 5
    dragoslava avatar :-|
    Dragoslava

    До коментар [#3] от "liliana_simeon":

    Втората балканска война през 1913 г. е междусъюзническа и България се бие срещу Сърбия, Гърция и Турция едновременно.

  • 6
    postingcanter avatar :-|
    Posting Canter

    трагични истории на иконични варненски сгради. една кратка разходка из старите части на варна показва, че добре поддържаните сгради са единци измежду полета от запустяли такива, които принават на града един неособено елегантен вид.

  • 7
    dragoslava avatar :-|
    Dragoslava

    В Добрич подобна сграда, без балкони обаче, беше оставена да се саморазруши, даже малко ѝ помогнаха наследниците, защото беше много здрава - паметник на културата, строена 1892 г. Сега на това място се издига блок, от който собствениците са забогатели. Но струва ли си?!
    В съседство, по-малка къща от същото време беше запазена - ползва се за офиси и се поддържа, сигурно носи и постоянен доход от наем.

  • 8
    geordgeo avatar :-|
    geordgeo

    Много хубаво четиво, наистина се връщаш век назад, ама ми става мъчно за периода след 1944 година, период на тотална разруха според мен... Кой знае къде щяхме да сме сега (а се предполага доста по-напред във всяко едно отношение), ако не бяха се появили мръсните комуняги...

  • 9
    boris_ivanov avatar :-|
    boris_ivanov

    Орнаментите на втората снимка са сецесионови, а не неокласически.

  • 10
    boris_ivanov avatar :-|
    boris_ivanov

    Моля, разказвайте само за по една къща и включете повече снимки, вкл. на собствениците -- сега или преди.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK