Мелодия на годините

Щефан Швитерт за "Мистерията на българските гласове", еврейската сватбена музика и чилаута

"Балкански мелодии" е най-новият филм на швейцарския документалист Щефан Швитерт, с него се откри "Киномания 2012". Интересът към проекта, чийто български копродуцент е Мартичка Божилова, е заради хвърлената нова светлина около зараждането на хора "Мистерията на българските гласове" и заради Щефан Швитерт, един от режисьорите, дали лице на европейската музикална документалистика. Няколко дни преди пристигането на Швитерт в България разговаряме по телефона за творчеството му и по-специално за срещата му с балканската музика. Режисьорът започва кариерата си в началото на 90-те години с дипломния игрален филм Sprung aus den Wolken ("Скок от облаците"), с който обикаля някои от важните кинофестивали. Защо след този силен старт в игралното кино няколко години по-късно се насочва към документалистиката, жанр, на който остава верен и до днес? "Постепенно разбрах, че игралното кино не е за мен. Не умеех да пиша, а през 90-те просто нямаше добри автори в немското кино и режисьорите сами си пишеха сценариите. Впрочем днес ситуацията не е много променена. Истината е, че игралното кино просто не ме вълнува толкова, колкото една добре разказана документална история."

Международния си пробив Щефан Швитерт постига с първия си музикален филм – A Tackle in The Heart, разказващ историята на клезмер музиката - еврейската сватбена музика, почти заглъхнала през Втората световна война, възродила интереса към себе си през 80-те години на ХХ век. В началото, разбира се, е любовта към музиката. "Никога не съм бил музикален, още на 14-годишна възраст се отказах от свиренето на пиано, но музиката е това, което ми дава повод да разкажа една история. Такъв беше случаят и с "Балкански мелодии". "Мистерията на българските гласове", както и мистерията на Георге Замфир и на други румънски музиканти ми дадоха рамката за филма и възможност да обхвана един дълъг период от историята на Източна Европа, започващ през 50-те години, преминаващ през 80-те и завършващ с прехода към демокрация и годините след това", обяснява замисъла си Швитерт. Подходът на швейцареца е различен от класическите музикални филми, правени през 60-те години в САЩ, като например филма на Пенебейкър Don't Look Back за Боб Дилън или пък Gimme Shelter за "Ролинг стоунс" на братята Мейзъл. Новото в киното на Швитерт е въвеждането на по-игриво отношение към музиката, което той постига с избягване на чистото документално наблюдение, наподобяващо според него твърде много телевизионен репортаж. Швитерт развива своите сюжети, използвайки похвати, присъщи на игралното кино, въвежда главни герои, изгражда ясна драматургия и инсценира в изобилие. С този начин на работа швейцарецът печели много верни фенове, но търпи и критика от класиците в жанра.

Той отхвърля обвиненията в комерсиалност с думите: "Въпреки упреците аз се гордея с успеха си, понеже спечелих нова публика. Представете си, рецензии за мои филми се появиха в средата на 90-те години на страниците на женски списания като "Ел" и "Бригите", медии, които до този момент никога не бяха писали за подобни неща."

Правенето на филми за Щефан Швитерт е тясно свързано с пътешествията му по света. Важен период за него е времето, което прекарва в Латинска Америка. Вдъхновен от магическия реализъм на Маркес, той създава филма El accorden del diablo, посветен на колумбийската музика от карибското крайбрежие. След дълги години на опознаване на чужди култури търсенията на Швитерт се насочват към родната му Швейцария, по-специално към феномена на традиционниото тиролско пеене (познато като йодлер) и проекта Heimatklänge ("Родни звуци"). "Заемам се само с музика, която е далеч от мейнстрийма. Не виждам нищо интересно в това да направя филм за стил, който присъства непрестанно в медиите. Освен това като творец мога да боравя само с теми и материали, които имат корени."

В известен смисъл досегашният път на Швитерт логично го довежда до балканския фолклор. Преди няколко години той се запознава с Марсел Селие, име, което по онова време нищо не му говори. Швитерт с изненада разбира, че това е човекът, популяризирал през 80-те години на Запад румънския панфлейтист Георге Замфир, чиято музика познаваме от филми като "Имало едно време в Америка" и "Убий Бил". Също така открил и лансирал хора "Мистерията на българските гласове". Още от тийнейджърските си години Швитерт си спомнял за тази балканска музика, но едва след срещата със Селие у него ражда желание да се задълбочи в темата и да разкаже за нея чрез кино. "Навремето тази музика не ме грабваше, но тогава признавах самo "Лед Цепелин" и нищо друго", казва той. След което възбудено разказва за възторга си от "Мистерията на българските гласове": "В началото си мислeх, че става дума за автентичен архаичен фолклор, но едва в процеса на работа по филма установих, че това са изключително сложни музикални аранжименти, на които е присъща много авангардна полифоничност и дисонантност."

За филма си Швитерт тръгва по следите на Марсел Селие и жена му Катрин, които по времето на комунизма обикалят Балканите - той въоръжен с магнетофон, тя с фотоапарат. Съдбата на семейство Селие е обединяващата драматургична линия в "Балкански мелодии": виждаме ги как днес, след 55 години семеен живот, те с носталгия разказват за миналото си, проследяваме чрез архивни кадри пътешествията им из Балканите. В срещите си по пътя Швитерт ни запознава и с други творци от региона, което придава актуален завършек на разказа му за балканските мелодии. Всичко това е описано на фона на щрихи от балканската история, видени са контрастите между Изтока и Запада.

Филмът на Щефан Швитерт е любопитен документ за културната история на България, видяна през историята на един женски хор и неговите изпълнителки. Лека тъга навява контрастът между архивните кадри, на които виждаме жените красиво нагиздени в традиционни носии по времето, когато са били на върха на славата си (печелят "Грами" за 1990), и днешната им среща на фона на едно доста сиво ежедневие. Но когато в "Балкански мелодии" зазвучат вълшебните им гласове от сцената или докато припяват в автобуса, зрителят е завладян от същата тръпка, стимулирала навремето и Марсел Селие.

В края на разговора ни с Щефан Швитерт не мога да не проявя любопитство къде по света ще го отведе следващият му музикален проект. "Искам да направя един музикален филм без музика (смее се), наистина съвсем сериозно говоря." Обяснява ми, че сега във фокуса на вниманието му е един от пионерите на ембиънт и чилаут музиката, Бил Дръмънд, станал световна звезда с групата The KLF в края на 80-те. Според Швитерт главното в творчеството на изпълнителя е борбата му срещу комерсиализма в музикалната индустрия, подтикнала го към една предизвикателна акция – публичното изгаряне на един милион британски лири. Швейцарският режисьор иска да направи филм (работно заглавие Off the Record) за най-новите музикални изяви на Бил Дръмънд. "Става дума за хоров проект, с който 20 години по-късно шотландецът тръгва на турне, като идеята му е да изпълнява музика на живо, която не може да се съхрани на запис. Тя е авангардна в смисъла на музиката на Джон Кейдж с тази разлика, че фокусът пада върху текста." Пожелавам успех на Щефан Швитерт в проекта му да улови на лента Бил Дръмънд и неговите усилия да създаде музика, която не може да се слуша на айпод.

Още от Капитал