Неизвинено отсъствие за светлината
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Неизвинено отсъствие за светлината

Неизвинено отсъствие за светлината

6346 прочитания

- Какво ще ми липсва най-много? - попитах идиотски през пролетта на 2009 приятели. Седяхме под някакви сенки, които се бяха разпенили от птиче цвърчене. Павел и Мила отдавна живееха в Лондон, аз обмислях да се преселя в Белгия.

- Това! - махна неопределено нагоре Павел.
- ?

- Слънцето. Протяжните сиво-черни зимни дни на Белгия сега ми се виждат като тъмен, проветрив киносалон. Мислите ми почти самоволно пробягват през спомените ми и прожектират в неестествено ярки цветове светлината, каквато се е запечатала у мен на различни места по света. София с нейните лениви летни слънчеви петна и изтръпналата розовееща сивота на зимите. Една от най-дискретните светлини, която нито присъства, нито отсъства и изобщо не държи да те занимава със себе си в сивеещото небе над Тайланд. Никога синьо, но и никога тъмносиво от облаци - равната топла задуха на тропиците, изразена в меко безцветно. Режещата светлина на Пелопонес – изпепеляващо преекспониране, в което очертани с въглен силуети се движат по повърхности, избелели като отдавна валящи се в пясъка конски черепи. Епичната светлина на Източна Турция, като че специално създадена да те разтърсва, да изразява в HD и през медножълт филтър драматизма на чутовните релефи от Стария и Новия завет. Чувствената светлина на Рим, на която можеш да разчиташ – носеща обещание за безкрайни огрени дни, прекарани в dolce far niente. Санкт Петербург със светлината изотвътре, произтичаща не от небето, а от земята, от уличните фенери, от вътрешността на къщите, с негативи на слънчевите петна, които са хвърляни отвътре навън, от лампите в затоплените домове върху заледените черни тротоари.

Светлината в Белгия е като дете, за което нито тъгата има дъно, нито радостта - мярка. Когато е сива, те смазва отчаянието, което носи. Когато е наситена със слънце - крещи и размахва ръце, свири със свирка и ти бърка в очите: лъчите винаги падат достатъчно косо и трябва да имаш родителско търпение, за да те радват повече, отколкото да ти досаждат.

Тези, които са свикнали с нея, живеят с нейния ритъм. Не си правят труда да насилват действителността, като слагат безполезни етикети на дните, които почти никога не са само слънчеви или само облачни. В чантата са и слънчевите очила, и дъждобранът. Оскъдицата на слънце е довела до хедонизъм, проявяващ се като на откоси – на кратки и интензивни дози. В ярките моменти от деня хората жизнерадостно скачат от удоволствие и после бързо се снишават, за да минат носещите се по небето облаци - човек почти може да чуе свистене от скоростта, с която понякога прелитат.

Облаците осигуряват дифузна светлина. Фотографите, които търсят повече от снимането на пейзажи при залез, я ценят заради нюансите, които тя позволява да се видят и които острата директна светлина унищожава. Ако дяволът е в детайлите, той най-добре може да бъде уловен в облачно време. Работили под похлупака на едно от най-дъждовните небета в света, старите фламандски и холандски майстори са илюстрирали този феномен. Докато италианската "златна светлина" или контрастните светлосенки на изобретената от Караваджо техника киароскуро не навлизат при тях с Ренесанса, те рисуват своето собствено небе, своите образи, видени през своите си очи - работят с цветовете сдържано, лицата и фигурите често са почти монохромни и енергията им е съсредоточена върху фината тъкан на реалността. Както черно-бялата фотография внезапно изпъква като по-изразителна сред невъздържаните, побеснели цветове, течащи от новите дигитални обективи по сияещите ни екрани, така и след Ван Гог човек се взира в един портрет от Ван Ейк, като че си е сложил внезапно очила с верния диоптър.

Изобразяването на естествената дневна светлина се приписва от всички художници най-напред на Ян Вермеер - човек, чието чувство за цвят е възпитано под облаците на Делфт. Любопитни проучвания от последните години потвърдиха съмненията, че той е подкрепял таланта си с камера обскура – инструмент, който е използван да проектира буквално цветовете и формите върху платното и така е имал обективизиращ ефект върху крайното изображение. И все пак това е само част от отговора. "Обикновената дневна светлина е студена, но съвсем малко художници са изграждали тоналните си хармонии върху синьото, сивото, бялото и бледожълтото, идващи от северен прозорец", пише Кенет Кларк. Но "студеният цвят не е визуално предпочитание, а израз на цялостно светоусещане", казва той, като препраща към съзерцателното спокойствие на Вермеер.

Съзерцателното спокойствие не е сред моите качества, и откакто съм в Белгия, съм нагласила своя браузър да отваря първо http://www.accuweather.com/. Павел трябва да е виновен. Ден след ден дебна – пропускам ли слънце и топло или печеля. Не е просто – -1С в Белгия се усеща като -6С в София, 28С като 36С. Информацията за real feel поправя тази грешка понякога, но по-добре вършат работа изчисления с помощта на аритметични прогресии. Склонността на белгийските температури да надхвърлят по ефективност на студа или топлото българските, повтаря поведението и на дните – свиващи се до 7 часа и 56 минути на 21 декември и превръщащи се почти в бели нощи около 21 юни.

Може би вече щях да съм натрупала достатъчно сравнителен материал да тегля чертата и да изчисля понесените последните три години загуби, ако не клонях към дребни мошеничества – да се убеждавам, че иконката на ярко слънце над София означава само проглеждането му за час-два в обичайната зимна мъгла, или други нелепи заблуди – според сезона и настроението.

Моите дребнави синоптични ядове нямат решение. Разсейвам ги с тайно сритване на някоя детска играчка или на балкона със съзерцаване на трафика от велосипедисти. "Страдащите от летаргия да бъдат положени на светлина, изложени на слънчевите лъчи, тъй като тяхното заболяване е мракът", казва Аретеус Кападокийски, и аз си го повтарям, залепена като муха на тухлената стена при всяко грейване на слънцето. В тези случаи понякога, без да забелязвам, започвам и да си пея.

Тогава мъжът ми, който иначе се отнася с разбиране към тъгите ми, се подава от съседния прозорец и саркастично рецитира Дилън Томас: "Вий, вий срещу смъртта на светлината!"

- Какво ще ми липсва най-много? - попитах идиотски през пролетта на 2009 приятели. Седяхме под някакви сенки, които се бяха разпенили от птиче цвърчене. Павел и Мила отдавна живееха в Лондон, аз обмислях да се преселя в Белгия.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK