Библиотека: По-широко поле за борбата
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Библиотека: По-широко поле за борбата

Мишел Уелбек

Библиотека: По-широко поле за борбата

Откъс от романа на Мишел Уелбек, издаден този месец от изд. Colibri

3568 прочитания

Мишел Уелбек

© Kmarius


Мишел Уелбек
Автор: Kmarius
Източник: Wikimedia Commons/Wargklo

Днес в "Новите търговски галерии" станах свидетел на смъртта на един човек. Най-обикновена смърт, ала Патриша Хайсмит (имам предвид с характерните за реалния живот простота и бруталност, които откриваме в романите на Патриша Хайсмит).

Ето как стана всичко. Когато влязох в частта на магазина, определена за самообслужване, забелязах лежащ на пода човек, но не можах да видя лицето му (по-късно научих от подочут разговор между касиерки, че бил някъде към четирийсетте). Край него вече се бяха струпали няколко души. Минах край тях, като се стараех да не се спирам, за да не проявя нездраво любопитство. Беше около осемнайсет часът.

Не купих много неща: сирене и нарязан хляб, за да вечерям в хотелската си стая (нея вечер бях решил да избегна компанията на Тисран, за да си почина). Известно време се колебах пред бутилките вино, твърде разнообразни, изложени на хорския ламтеж. Проблемът беше, че нямах тирбушон. Освен това не обичам вино.Този аргумент се оказа решаващ и затова предпочетох стекче "Туборг".

Когато отидох на касата, научих, че човекът е починал, от разговора между касиерките и една двойка мъж и жена, присъствали на операцията по спасяването или поне във финалната й фаза. Жената от двойката беше медицинска сестра. Смяташе, че трябвало да му направят сърдечен масаж, че това можело да го спаси. Не знам, не разбирам, но щом е така, защо не му е направила тя такъв масаж? Чудя се на някои хора. Във всеки случай изводът, който си направих, е, че човек много лесно може да си умре или не при определени обстоятелства.

Не може да се каже, че тази смърт беше особено достойна, предвид всичките хора, които минават, които си бутат количките (беше в час на голям наплив), в тази циркова атмосфера, винаги характерна за супермаркетите. Дори помня рекламната песничка на "Новите галерии" (може междувременно да са я сменили); припевът по-специално звучеше така: "Новите галерии" днеееес... Всеки ден е нов ден..."

Когато излизах, човекът още лежеше там. Бяха увили тялото му с килими или по-вероятно с дебели одеяла и здраво го бяха овързали. Вече не беше човек, а колет, тежък и неподвижен; сега се търсеше решение за неговото транспортиране. И туй то. Беше осемнайсет часът и двайсет минути.

Взех донякъде абсурдното решение да остана в Руан за уикенда. Тисран много се учуди. Обясних му, че искам да разгледам града и че нямам нищо интересно за правене в Париж. Всъщност изобщо не ми се разглежда градът. Иначе има много красиви средновековни останки, наистина очарователни старинни къщи. Преди пет-шест века Руан трябва да е бил един от най-красивите френски градове, но сега изглежда скапан. Всичко е мръсно, кирливо, неподдържано, провалено поради вездесъщите коли, шума, замърсяването. Не знам кой е кмет, но ти стига да се разходиш десет минути по улиците на стария град, за да разбереш, че е абсолютно некомпетентен или корумпиран.

За капак на всичко десетки асоциални типове кръстосват улиците, яхнали мотори или малки мотоциклети със скъсен ауспух. Идват от предградията на Руан, които са в състояние на пълна индустриална разруха. Целта им е да издават остри, максимално неприятни звуци, които да бъдат наистина трудно поносими за гражданите. И определено успяват.

Към четиринайсет часа излизам от хотела. Без да се колебая, тръгвам към площад "Старият пазар". Той е доста широк, изцяло обграден с кафенета, ресторанти и луксозни магазини. Там са изгорили Жана д’Арк преди повече от петстотин години. В памет на събитието е построена нещо като купчина от странно закривени, наполовина забити в земята бетонни плочи, които при по-внимателен оглед се оказват църква. Има и някакви наченки на градинка, цветни лехи и наклонени повърхности, явно предназначени за любителите на скейтборд, освен ако не са за инвалидните колички – трудно е да се каже. Но комплексността на мястото не се изчерпва с това: насред площада има и магазини под нещо като бетонна ротонда, както и приличаща на автогара постройка.

Сядам на една от бетонните плочи, твърдо решен да изясня фактите. Този площад сигурно е сърцето, средоточието на града. Каква точно игра се играе тук? Най-напред забелязвам, че хората обикновено се движат на тумби или на групички от двама до шестима души. Никоя групичка не ми се струва подобна на другите. Те, разбира се, много си приличат, но тази прилика не може да се нарече тъждественост. Сякаш настоятелно конкретизираха антагонизма, който по необходимост съпровожда всяка индивидуализация, възприемайки определени начини на обличане, на движение, леко различаващи се форми на прегрупиране.

После забелязвам, че всички тези хора изглеждат доволни от себе си и от Вселената – това е учудващо и дори страшничко. Те се разхождат сдържано, някои с хитра усмивка, други с тъпо изражение. Някои от по-младите носят якета с мотиви от най-дивия хардрок; по тях са изписани изречения като Kill them all! ("Избий ги до крак!") или Fuck and destroy! ("Еби и руши!") – но всички живеят с увереността, че си прекарват един приятен следобед, отреден основно за консумация, и дори че по този начин спомагат за укрепването на своето битие. Накрая осъзнавам, че се чувствам различен от тях, без обаче да мога да определя естеството на това различие.

Най-накрая това безизходно наблюдение ми омръзва и решавам да се подслоня в едно кафене. Пак грешка. Между масите снове огромен немски дог, още по-чудовищен от повечето представители на неговата порода. Спира пред всеки клиент, сякаш се чуди дали може да си позволи да го ухапе.

На два метра от мен младо момиче седи пред голяма чаша какао със сметана. Животното дълго стои пред нея, души чашата с муцуна, като че ли всеки момент ще излочи съдържанието й с един замах на езика. Усещам, че е стресната. Ставам, иде ми да се намеся, мразя такива зверове. Но в крайна сметка песът продължава обиколката си.

После се мотах по малките улички. Съвсем случайно влязох в атриума "Сен Маклу" – голям, великолепен квадратен двор, изцяло обграден от готически скулптури от тъмно дърво.

Малко по-нататък видях сватба – тъкмо излизаха от църквата. Много старомодна сватба: сиво-син костюм, бяла рокля и портокалови цветчета, малки шаферки... Седях на пейка не много далече от стъпалата на църквата.

Младоженците не бяха в първа младост. Леко червендалест дебелак с вид на богат селянин, малко по-висока от него жена с ъгловато лице и очила. Със съжаление трябва да изтъкна, че впечатлението беше нелепо. Неколцина млади минувачи се присмиваха на младоженците. Естествено.

Няколко минути наблюдавах това зрелище съвсем обективно. После започна да ме обзема неприятно чувство. Станах и бързо си тръгнах.

Два часа по-късно – вече се беше стъмнило – излязох от хотела. Изядох една пица, прав, сам, в празно заведение, което заслужаваше да си остане такова. Тестото на пицата беше отвратително. Декорът се състоеше от бели мозаечни плочки и от сиви стоманени лампиони като в операционна зала.

После отидох да гледам порно в едно руанско кино, специализирано за такъв вид филми. Салонът беше полупълен, което си е постижение. Предимно пенсионери и имигранти, разбира се. Имаше обаче и няколко двойки.

След известно време с изненада установих, че хората често си сменят местата без видима причина. В стремежа си и аз да разбера причината за това явление се преместих на свой ред, заедно с още един тип. Всъщност е много просто: всеки път, когато идва някоя двойка, към нея веднага се насочват двама-трима мъже, сядат на няколко стола разстояние и веднага започват да мастурбират. Мисля си, че се надяват жената от въпросната двойка да забележи члена им.

Постоях около час в това кино, след което отново прекосих Руан по посока към гарата. Във фоайето се влачеха няколко просяци, леко заплашителни. Не им обърнах никакво внимание и си записах графика на влаковете за Париж.

На другия ден станах рано, стигнах навреме за първия влак, купих си билет, чаках, но не тръгнах, и не мога да разбера защо. Всичко това е крайно неприятно.

На другата вечер се разболях. След вечеря на Тисран му се приходи на заведение. Аз отклоних поканата. Болеше ме лявото рамо, втрисаше ме. След като се върнах в хотела, се опитах да поспя, но не се получи – когато легнах, не можех да дишам. Седнах в леглото. Тапетите бяха обезкуражаващи.

След час започнах да дишам със затруднение, дори и седнал. Отидох до мивката. Лицето ми беше мъртвешки бледо; болката бе започнала да се мести бавно от рамото към сърцето. Тогава си помислих, че може би не съм никак добре – напоследък наистина бях прекалил с цигарите.

Почти двайсет минути стоях подпрян на мивката и усещах как болката постепенно се усилва. Беше ми много досадно, че пак трябва да излизам, да ходя в болницата и прочее.

Към един часа през нощта хлопнах вратата и излязох на улицата. Сега вече болката определено бе стигнала до сърцето. Всяко вдишване ми костваше неимоверни усилия и се проявяваше като приглушено свистене. Не можех да вървя като хората, правех само ситни крачки, трийсет сантиметра, не повече. Постоянно се налагаше да се подпирам на колите.

Няколко минути си почивах при едно "Пежо 104", после поех нагоре по една улица, която ми се струваше, че води до по-голямо кръстовище. За около половин час едва извървях петстотин метра. Болката вече не се увеличаваше, но и не отслабваше. За сметка на това затрудненията ми с дишането още повече се утежняваха и това беше най-тревожното. Струваше ми се, че ако продължавам така, бързо ще пукна, още в близките часове, във всеки случай, преди да съмне. Мисълта за внезапна смърт ме възмущаваше поради своята несправедливост – не можеше да се каже, че съм злоупотребявал с живота. Вярно, че от няколко години бях в затруднено положение, но това не е причина да прекратя експеримента; тъкмо напротив – можеше животът напълно закономерно да реши да ми се усмихне. Всичко това определено беше зле организирано.

Освен това още от самото начало този град и неговите жители ми бяха опротивели. Не само че не исках да умра, но най-вече не исках да умра точно в Руан. Мисълта да умра в Руан, сред руанци, дори ми беше особено неприятна. Това би означавало – мислех си аз в състояние на лек делириум вероятно поради страданието – да окажа прекалено голяма чест на тези глупави руанци. Спомням си една млада двойка, успях да спра колата им на един светофар – сигурно излизаха от заведение или поне такова впечатление създаваха. Питам ги накъде е болницата. Момата ми указва набързо посоката с известна досада. Следва секунда мълчание. Едва ми стига силата да говоря, да се държа на крака, ясно е, че не съм в състояние да отида сам. Гледам ги, безгласно ги моля за милост, същевременно се питам дали съзнават какво правят. После светва зелено и оня потегля. Разменили ли са по някоя дума след това, за да оправдаят поведението си? Едва ли.

В крайна сметка отнякъде изниква такси. Опитвам се да кажа с изкуствено непринуден тон, че искам да ме закара до болницата, но не се получава и шофьорът, аха, да откаже. Този нещастник обаче намира начин да ме уведоми точно преди да потеглим, че се надявал "да не му оплескам възглавничките". Всъщност вече бях чувал, че бременните жени се сблъсквали със същия проблем, когато отивали да раждат – с изключение на някои камбоджанци всички таксиметрови шофьори отказвали да ги качат от страх да не им изцапат задната седалка с органични течности. Тъй ами!

Трябва да призная, че в болницата формалностите бързо се уреждат. Поема ме някакъв стажант, подлага ме на серия от тестове. Според мен навярно иска да се застрахова, че няма да умра в ръцете му в близкия час.

След като приключва тестовете, той се приближава до мен и ми съобщава, че съм имал перикардит, а не инфаркт, както си мислел отначало. Обяснява ми, че първите симптоми били абсолютно еднакви, но за разлика от инфаркта, който често е със смъртоносен изход, перикардитът бил много безобидна болест и от нея никога не се умирало. И добавя: "Сигурно сте се уплашили." Отговарям с "да", за да не правя изпълнения, но всъщност изобщо не се бях уплашил, просто ми се беше сторило, че ще пукна до няколко минути – не е същото.

После ме пренасят в спешното отделение. Седнал в леглото, започвам да стена. Това донякъде помага. Сам съм в стаята – няма от какво да се притеснявам. От време на време една сестра си подава носа от вратата, уверява се, че стенанията ми са почти постоянни, и се маха.
Съмва се. Докарват някакъв пияница и го слагат на съседното легло. Продължавам да стена тихо, равномерно.

Към осем часа пристига някакъв лекар. Съобщава ми, че щели да ме преместят в кардиологичното отделение и че щял да ми бие инжекция за успокоение. Мисля си, че можеха да се сетят по-рано. Инжекцията действително ме приспива начаса.

Когато се събуждам, виждам Тисран до леглото ми. Видимо е притеснен и същевременно се радва да ме види; малко съм развълнуван от вниманието му. Когато не ме открил в стаята ми, се притеснил, започнал да звъни навсякъде: в Департаменталната дирекция по земеделието, в полицейското управление, във фирмата ни в Париж... Все още изглежда малко обезпокоен. Вярно, че с това бледо лице и с тая система за перфузия сигурно не изглеждам особено здрав. Обяснявам му, че съм прекарал перикардит, нищо страшно, ще се възстановя за няма и две седмици. Той иска от една сестра да потвърди диагнозата, тя обаче нищо не знае. Тогава настоява да говори с лекар, с началника на отделението, с когото и да било... Най-накрая дежурният стажант му дава търсеното успокоение.

Връща се при мен. Обещава да продължи обучението сам, да се обади във фирмата, да ги уведоми, да се заеме с всичко. Пита ме дали имам нужда от нещо. Не, от нищо засега. Тогава си тръгва с широка, дружелюбна, окуражителна усмивка. Заспивам почти веднага.

Мишел Уелбек
Автор: Kmarius
Източник: Wikimedia Commons/Wargklo

Днес в "Новите търговски галерии" станах свидетел на смъртта на един човек. Най-обикновена смърт, ала Патриша Хайсмит (имам предвид с характерните за реалния живот простота и бруталност, които откриваме в романите на Патриша Хайсмит).


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK