Отлагането на Апокалипсиса

"Ако Той можеше да чуе всичките ни истории, една по една, краят на света щеше винаги да се отлага"
Г. Господинов, "Апокалипсисът идва в 6 вечерта"

Апокалипсисът по Господинов означава осъзнаване на това, че времето обезценява личния ти свят. Света на лично важните неща. Затова апокалипсисът може да не е непременно "огън и жупел… а нещо много лично"

Чай, следобед, истории. Може би с такива тагове някой бот-библиотекар от 2068 г. би въвел "И всичко стана луна" на Георги Господинов в новия архив на литературата от началото на ХХI век. С всяка следваща своя книга Господинов изглежда все по-обърнат към бъдещето. Бъдещето, чиято основна характеристика е, че нас там ни няма. Не само физически.

"И всичко стана луна" е сборник, в който Георги Господинов освен непубликувани разкази е включил и няколко монолога и диалога от пиесата "Апокалипсисът идва в 6 вечерта". И то не за да гони обем. Апокалипсисът е концептуалната рамка на книгата - може би най-опростената като писане и изчистена като идея книга на Господинов. Сякаш, освен да го обичат, той все повече държи читателите и да го разберат.
Апокалипсисът по Господинов означава осъзнаване на това, че времето обезценява личния ти свят. Света на лично важните неща. Затова апокалипсисът може да не е непременно "огън и жупел… а нещо много лично" – изречение, което също е преминало от пиесата в сборника. Повечето разкази в него са построени около ситуация, в която се оказва, че онова, което човек е ценил, се е обезценило за околните и по този начин е изгубило смисъл освен за самия човек.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Такъв е старецът в "Старецът и морето", който, за да събере пари за ремонт на къщата, с която не иска да се раздели, обявява за продан една по една вещите, с които е живял – но никой не иска да ги купи. В много усложнен вид същия модел виждаме в "Ритуалът", един от най-силните разкази в книгата. (Който спокойно би могъл да бъде посветен на паметта на отишлия си тия дни Рангел Вълчанов). Там старците от селото, напуснати от децата си, трябва да облекат скътаните на дъното на сандъка костюми, за да участват като статисти в заснемането на сватба от филм. Без младоженци, защото те са в Канада, така е по сценарий. Първоначално изкуствената сватба, в която чашите са пълни не с ракия, а с вода, а от реквизитните печени агнета не бива да се яде, звучи като подигравка с всичко онова, което истинската сватба е означавала за селяните. Вживявайки се в изкуственото на изкуството обаче, те преживяват ритуала като истински и дори успяват да докоснат душите на режисьорката и актрисата, т.е. на умерено циничните "съвременни" хора.

И това е вторият ключов момент в концепцията на Господинов – изкуството, разказването на истории, е онова, което спасява или поне отлага поглъщането на личния ни свят от безразличното бъдеще. (Това беше един от централните мотиви и във "Физика на тъгата"). Разказването на истории е единствената възможност за отлагане на Апокалипсиса – обречена и тъжна възможност, но това е, което ни остава. Всичко това ще намерим разгърнато и обобщено в разказа, дал заглавието на сборника – там обезценяването на лично важните неща, разказването (писмо към сина) и доброволното приемане на смъртта са представени на фона на едно антиутопично бъдеще, в което хората са се разселили из Космоса, но това само е уголемило самотата им.

Разбира се, в "И всичко стана луна" има и леки, прозирни, ведри разкази, в които разказването е начин за преодоляване не на времето, а на пространството и събиране на хората, които се обичат. Такива са познатият ни "О, Хенри" и "Чай от вишни". Господинов владее цялата палитра, макар и напоследък да предпочита по-мрачните тонове.



Какъв обаче е този личен свят, който е толкова застрашен в прозата на Господинов? Това е светът на естествения, органичен, посвоему бавен човек, който е изградил мрежа от смислови връзки с веществения свят около себе си. И ако в предишните си книги Господинов персонифицираше този човешки тип в образите на бабата и дядото, сега вече неговите черти се прехвърлят върху разказвача, а оттам – и върху нас, читателите, съвременните хора. Това може би е една от тайните на успеха – Господинов кара читателя да усети жизнените си опори като застрашени. Така започваме да се възприемаме като динозаври на естественото пред лицето на едно безразлично към нас силиконово бъдеще. Мъчително и в същото време сладостно безпокойство, което Г.Г. лекува със своите истории.