Goodnight, Lоu

Като много българи от моето поколение, моята първа среща с музиката на Лу Рийд беше чрез посредник – Оливър Стоун и неговия The Doors, където The Velvet Underground и тяхното Heroin служат за фон на пропитото със секс, наркотици и уиски парти, на което Джим Морисън се запознава с Анди Уорхол и Нико. И въпреки че безусловният възторг от музиката на The Doors и поезията на Морисън, който помня от тийнейджърските ми години, постепенно и някак тъжно избледня във времето, равният, леко отегчен тембър на Лу Рийд продължи да бъде мой  макар и непостоянен спътник през годините. Дебютният албум на The Velvet Underground с иконичния жълт банан, нарисуван от Уорхол, и надписа Peel Slowly and See ("Обели бавно и виж"; на оригиналната плоча бананът е лепенка - бел.ред.) беше идеалният встъпителен курс за сложната вселена на музиката на Лу – с неговите текстове за наркотици, девиантен секс и отегчение от живота, които бяха идеалното допълнение към задължителното тийнувлечение по творчеството на Уилям Бъроуз, Кърт Кобейн и Едгар Алан По.

Години по-късно, впрочем, научих, че когато е писал Heroin, Лу Рийд е бил горе-долу на моята (тогава 16 години) крехка възраст и от драматичната му любовна история със същата субстанция го е деляло повече от едно десетилетие. Малко вдъхновение, почерпено от "Голият обяд" на Бъроуз и собственото му богато въображение и усет към езика са били достатъчни, за да компенсират горчивия опит, който ще бъде придобит по-късно. Дребен детайл, говорещ обаче много за таланта на един от най-значимите американски поети, какъвто Лу Рийд ще стане съвсем скоро. В следващите му албуми портретите от натура, които рисува с хирургическа безпощадност, естествено ще надделеят над литературните фантазии. Ще остане обаче заразителната му страст да се занимава с теми, които обществото и тогава, и сега предпочита тихичко да замита под килима.

Независимо дали става въпрос за травеститите от Walk on The Wild Side, първите жертви на СПИН и хедонизма от зората на 80-те в Halloween Parade от може би най-добрия му албум New York, Рийд изпитва силна привързаност към свободните души и странните птици, балансиращи на ръба на обществото, които живеят живота си според своите собствени правила. Дори когато вече е признат за патриарх на рокендрола, уважаван поет с китара, който се среща с държавни глави като Вацлав Хавел, Рийд продължава упорито да не се съобразява с това, което обществото и публиката му очакват от него. Вместо да се превърне в поредната свещена крава (след като така или иначе е пропуснал момента за зрелищна рокендрол смърт на 27), Рийд демонстративно прави само това, което инстинктите му диктуват.

Един от най-мелодичните му и комерсиално успешни албуми - Sally Can’t Dance, e последван от неслушаемия прото-индъстриъл шум на Metal Machine Music. Трийсет и шест години по-късно Лу ще издаде албум с Metallica, който лично на мен ми изглежда като гордо вдигнат среден пръст в лицето на феновете и на двете рок легенди. В кавър сторито за "Ролинг стоун" от 1989 г. Дейвид Фрики разказва следната доста показателна случка: на концерт в Бостън, докато Рийд свири Halloween Parade, гръмогласен нахалник се провиква от най-горния балкон на залата: "Това е тъпо. Искаме рокендрол!" Лу, който е известен с непоносимостта си към глупаците (поредното нещо, за което му симпатизирам), спира по средата на песента и с ясен и равен глас казва в микрофона: "Това е рокендрол. Това е МОЯТ рокендрол. Ако моят рокендрол не ти харесва, защо не се ометеш оттук. Иди на касата и поискай да ти върнат парите, шибаняк!"

Признавам си, че през живота си не съм следвал библейските закони и съм си създавал много кумири. С течение на времето за всеки един от тези, които съм познавал лично, съм установявал, че е обикновен човечец, който се бори за хляба и прошутото и чиято умела комбинативност съм бъркал за талант. Лу Рийд, заедно с още малцина гиганти като Ленърд Коен и Ник Кейв, са безценни и с това, че никога няма да предадат очаквания ти, независимо колко високи са те. Въпреки че в огромното му по обем творчество със сигурност има по-значими песни, моето любимо парче на Рийд е тенденциозно несериозното The Power of Positive Drinking. И по-специално тези три строфи от него: And some say liquor kills the cells in your head/and for that matter so does getting out of bed/when I exit, I'll go out gracefully, shot in my hand. ("Някои казват, че алкохолът убива клетките в главата ти./Ако става въпрос за това, същото се случва и когато станеш от леглото./Когато си тръгна, ще го направя елегантно, с питие в ръка.") Надявам се да си е тръгнал точно така.

Още от Капитал