Заемки от френски се срещат във всички сфери на българския език, но когато става дума за мода и облекло, галицизмите се оказват напълно неизбежни – събличайки всички дрехи, чиито наименования са заимствани от френския, човек рискува да остане полугол и бос. Най-редовно носим панталони, жилетки, туники, блузи от трико, манта, шапки, боти и апрески, a за специални случаи обличаме бюстиета с пайети, минижупи и жакардови жакети, пристягаме се с корсети и слагаме украсени с дантели жартиери или жаба. Дори когато сме неглиже у дома, се разхождаме по пеньоар и пантофи. Внедрени сред тези изискано звучащи френски възпитаници обаче, се намърдват и разни самозванци, по-скоро алафранга, отколкото наистина à la française, които се разминават с първоизточника подобно на стари емигранти, чиито представи за родината отдавна вече не съответстват на реалността в нея. Сред тях са сутиенът, чиито френски оригинал всъщност е soutien-gorge(буквално – подкрепа на гърлото), папийонката, която всъщност е nœud papillon (уточняващата дума възел я разграничава от обикновена пеперуда) и тирантите (по презумпция от глагола tirer, или дърпам), които във Франция се наричат bretelles. Да не забравяме и наполеонките, някак обидно кръстени на помпозния френски император, чиито наименования в родината му нямат никаква семантична връзка с него.
В тъмните кьошета на българския гардероб, сред наполеонките, сутиените, жартиерите и кюлотите обаче, се спотайва и една долна дреха с чисто българско наименование. Вместо подобно на тях да получи френско название, по неведоми лингвистични пътища* долната фланелка без ръкави се сдобива с цветистото име потник. Това я превръща в достоен претендент за най-неприятна, просташка и отвратителна българска дума, обречена на вечна липса на каквото и да било, макар и въображаемо очарование и завинаги осъдена да натрапва миризливи асоциации. Освен всичко това – било то пуристко или просто буквалистично, езиково решение я лишава от възможността да участва във вълнуващата лингвистична, социално-икономическа и модна история на френския първоизточник, а впоследствие и на американския му наследник.
Всъщност потникът заслужава да носи френско име поне колкото, ако не и повече от всички останали долни одежди, тъй като родното му място е именно Франция. За първи път прародителят на днешната фланелка без ръкави се появява в Париж изненадващо неотдавна – към средата на деветнайсти век. Но първото му дефиле не е на подиум в столицата на модата, а измежду складовете на Парижките хали, които по това време са един от най-големите пазари на света. Хилядите носачи, които разнасят тонове провизии и работят главно през нощта, имат нужда от удобна и топла долна дреха, който позволява свободното движение на ръцете и същевременно защитава бъбреците им от ледените течения измежду складовете. Така на бял свят се появява вълненият потник без ръкави, първоначално кръстен débardeur – в буквален превод думата означава докер, но влиза в речника като термин за част от облеклото през 1845 г. Не след дълго сарториалната новина достига френската трикотажна столица Роан и един от местните производители, наречен Марсел Айзенберг, без да губи време, започва масовата изработка на потници, като междувременно им дава и името си. Така освен като le débardeurнововъведеният потник става известен и като le marcel**. Под тези две имена утилитарната дреха бързо се превръща в хит не само сред хамалите, а и сред фермерите и други пролетарски труженици – в края на деветнайсти и началото на двайсти век френският потник вече е на гърба на всеки работник. По време на Първата световна война като топла и попиваща пот и кръв долна дреха той присъства и в задължителния войнишки набор от дрехи.
След края на Втората световна война скритият до този момент потник най-накрая излиза наяве изпод горните дрехи и влиза в публичното пространство, превръщайки се в културен символ. Но докато в Западна Европа и Америка от 50-те години насам той загърбва пролетарските си корени и се превръща в разпознаваем знак за (макар и не еднозначна) мъжественост, в България той остава свързан с работническата класа и даже се превръща в неин безспорен емблематичен символ. Става така, че докато от едната страна на желязната завеса българският потник попива потта от гърба на морния работник, на Запад от нея той изгрява върху мускулестите плещи на някои от най-големите мъжкари, злодеи и/или секс символи в киното.
Белият потник на бруталния Станли Ковалски в "Трамвай ‘Желание’" (1951 г.) е христоматиен, а по следите на Марлон Брандо по потници се появяват Уорън Бийти като социопат в "Бони и Клайд" (1967 г.), убиецът на Марчело Мастрояни в "Чужденецът" (1967 г.), Пол Нюман като измамник в "Ужилването" (1973 г.), Джон Траволта в "Треска в събота вечер" (1977 г.) и саморазрушителният боксьор на Робърт де Ниро в "Разяреният бик" (1980 г.). През 80-те, докато българският потник все още с пълна сила се носи от комунистическия работник, на Запад той се превръща в задължителна част от униформата на капиталистическия екшън герой – Силвестър Сталоун прекарва почти цялото времетраене на "Рамбо" I, II и III по потник, а Брус Уилис, пак по потник, умира трудно и до ден днешен.
Вероятно благодарение на тези попкултурни асоциации в Щатите потникът става известен и под крайно неполиткоректното жаргонно название wife-beater – буквално бияч на жени. Българският гардероб обаче пропуска и тази възможност да се сдобие, ако не с нова дреха, поне с нова дума, когато в него нахлува новата вълна заемки, внесени от англоговорящия свят. Благодарение на тази вълна съседи на гордия български потник в чекмеджето за бельо стават слиповете, боксерките и бодитата. И все пак през последните няколко години много стилисти и модни редакторки вероятно в желанието си да избягат от недостойните и нисши асоциации, които предизвиква думата потник, се опитват на негово място да лансират неутралната, заимствана от английски дума топ. Засега, изглежда, с не много голям успех вероятно защото потникът си е потник, докато блудкавият топ може да бъде всичко – от долна фланелка, през тишърт, блуза с къс или дълъг ръкав, поло, а даже и до пуловер. Междувременно можем само да се надяваме, че пуловерът ще си остане единствената заемка от английски за този тип дреха. Не за друго, но ако в българския гардероб като синоним на пуловер влезе и американският sweater, потникът неочаквано ще се сдобие с адаш.
** Въпреки че е в употреба още през втората половина на деветнайсти век, с новото си значение думата marcel влиза във френския речник едва през 80-те. В техния край пък потникът се изстрелва с нови сили в света на френската prêt-à-porter мода, когато дизайнерът Marcel Marongiu (който днес е артистичен директор на Guy Laroche) излиза с потници, чиято предна част е щампована с името Le Marcel, и те бързо стават хит. Опитът да си представим техния български еквивалент добавя още една ---причина да съжаляваме за злополучното българско название.
Заемки от френски се срещат във всички сфери на българския език, но когато става дума за мода и облекло, галицизмите се оказват напълно неизбежни – събличайки всички дрехи, чиито наименования са заимствани от френския, човек рискува да остане полугол и бос. Най-редовно носим панталони, жилетки, туники, блузи от трико, манта, шапки, боти и апрески, a за специални случаи обличаме бюстиета с пайети, минижупи и жакардови жакети, пристягаме се с корсети и слагаме украсени с дантели жартиери или жаба. Дори когато сме неглиже у дома, се разхождаме по пеньоар и пантофи. Внедрени сред тези изискано звучащи френски възпитаници обаче, се намърдват и разни самозванци, по-скоро алафранга, отколкото наистина à la française, които се разминават с първоизточника подобно на стари емигранти, чиито представи за родината отдавна вече не съответстват на реалността в нея. Сред тях са сутиенът, чиито френски оригинал всъщност е soutien-gorge(буквално – подкрепа на гърлото), папийонката, която всъщност е nœud papillon (уточняващата дума възел я разграничава от обикновена пеперуда) и тирантите (по презумпция от глагола tirer, или дърпам), които във Франция се наричат bretelles. Да не забравяме и наполеонките, някак обидно кръстени на помпозния френски император, чиито наименования в родината му нямат никаква семантична връзка с него.
Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила сиВсеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове
8 коментара
''Белият потник на бруталния Станли Ковалски в "Трамвай ‘Желание’" (1951 г.) е христоматиен...''
Какъв ли филм е гледала Е. Петрова - явно не е гледала филма на Казан, защото в него Брандо направи 'христоматична' тениската, а не потника:
http://everyguyed.com/lookbook/dress-the-part-a-st
По-вероятно е авторката да се е вдъхновила от сайтове като този:
http://www.swide.com/sport-man/apparel/the-history
Брандо е правил пробни снимки с потник, но във филма си е с тениска (макар и доста разкъсана в някои моменти)
"Потник" се появи масово през 50 години на миналия век по време на първото опростачаване на народа ни. Дотогава фанелката се наричаше "юнашка". Не защото е била предназначена да се носи от юнаци, а защото е била е получила разпространение на времето си от гимнастическото дружество "Юнак".
Безинтересно е. Пропуснали сте възможността да погледнете как така българският потник и руската майка се разминават, респ. кръстосват по невероятен начин. И досега няма единно мнение за етимологията на руския потник - "майка", спори се дали идва от месец май, или от френския maillot или италианската maglia, но езиково си остава a false friend с нашата дума "майка".
Снобска, ама много снобска статия. От куха кифла, за кухи кифли.
Потникът, заедно с типичния "инспириран" от него тен, е отявлено земеделски аксесоар!
ПП: "Аграрен тен"!
Ако някой се интересува откъде е преписана по-голямата част от тази статия и защо авторката смята, че Стенли Ковалски е носел юнашка фланелка, нека погледне този линк:
http://www.gralon.net/articles/commerce-et-societe
Здравейте, като автор на текста, бих искала да благодаря за коментарите и да отговоря на някои от тях.
В контекста на статията наистина е интересно, че на български потникът – преди да стане известен като такъв – се е казвал ‘юнашка’, както и етимологията на руската дума ‘майка’, за която за съжаление разбрах чак след като бях предала историята, но която дава още един аргумент за това, че българският потник съвсем спокойно е можел да носи френско наименование :). (Между другото, според руските етимологични речници, думата ‘майка’ наистина произлиза от италианската ‘maglia’ и френската ‘maille’, докато връзката й с месец май се води за вторична – http://etymological.academic.ru/2662/).
Относно Станли Ковалски в “Трамвай ‘Желание’” явно съм се подвела, за което се извинявам – в моето съзнание наистина е остананал Брандо по потник, вероятно и заради супер разпространените фотографии (като тази: http://filmmakeriq.com/images/marlon-brando-in-a-s
Колкото и да ми се искаше, за мое съжаление нямаше как да разкажа за появата на потника на Парижките хали през 1850-те и последвалото развитие на дрехата до края на деветнайсти век от първа ръка – поради това, ми се наложи да преразкажа ранната й история, на базата на информация от многобройни и различни източници, които я описват. Въпреки, че не бях виждала точно статията, която според “pontorno” съм “преписала”, тя описва историята по аналогичен начин като десетки други публикации на сайтове на медии, блогове за мода, попкултура и кино и т.н., заради което не сметнах за нужно да цитирам конкретно определен източник.
И последно, бих искала горещо да препоръчам на “Йордан”, според който статията е писана “от куха кифла, за кухи кифли” последната история от рубриката “Нещотърсач” в новия брой на Лайт, който вече е онлайн – http://www.capital.bg/light/neshta/2013/11/15/2182
Хубав уикенд и приятно четене!
До коментар [#7] от "kateto1":
Поздравления за този отговор. Нямаше да е зле да го адресирате конкретно към нас, нехаресалите публикацията, с линк към коментарите ни- аз поне го видях случайно.
Приятна почивка и на Вас.