Гений до доказване на противното
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Гений до доказване на противното

Гений до доказване на противното

Световноизвестният фотограф Брацо Димитриевич, един от гостите на Европейския месец на фотографията, за случайността, етиката и потенциала

2974 прочитания

© Брацо Димитриевич


На 15 ноември огромна снимка на случаен софиянец увисна на Националния музей на българското изобразително изкуство. Фотографията е част от специален проект за България на световноизвестния артист Брацо Димитриевич в рамките на Европейския месец на фотографията. В галерията ще бъдат изложени 25 фотографски произведения от 1972 г. до днес от серията "Това място може да бъде от исторически интерес" на сърбина. Той става известен през 70-те години със серията "Случайни минувачи", която представлява гигантски фотопортрети на анонимни хора, изложени по фасади и билбордове в десетки европейски и американски градове. Инсталациите на Димитриевич са поетична интерпретация на култа към личността, който доминира в политическия и културния живот на родната му Югославия по време на неговата младост.

Брацо Димитриевич

Пионер в концептуалното изкуство, Брацо е сред първите артисти от Източна Европа, спечелили международно признание. Като студент в Saint Martin’s School of Art прави изложби в рамките на едни от най-важните арт събития като седмото биенале в Париж, легендарната пета Documenta през 1972 г., Projekt ’74 в Кьолн. Има експозиции в галериите Galerie Konrad Fischer Dusseldorf, Situation Gallery London и Sperone Westwater Gallery в Ню Йорк. Има зад гърба си 160 самостоятелни изложби в целия свят. Участията му в групови изложби включват три експозиции в Documenta, няколко участия на Биеналето във Венеция, Биеналето в Сао Паоло, Санта Фе, Сидни, Хавана, Кванджу, Валенсия, Москва и др. Живее в Лондон от над 40 години.

Разговаряме с Брацо за пътя му към случайността, етиката и потенциала.

Размерът гарантира ли качеството?

В днешния свят винаги трябва да търсиш стратегия да си достатъчно убедителен. Когато видиш фотография, която е по-голяма от 10 кв.м, ще си по-повлиян, отколкото ако намериш снимка на тротоара. Но убеждението, което се опитвам да постигна, е колко всъщност грешат зрителите. Идеята ми е да създам критична връзка между човека, когото хората виждат.

Когато направих това в Югославия, президентът Тито още беше жив. Когато окачих фотография на анонимен човек на сградата, където по празници висеше портрет на Тито, Маркс или Енгелс, хората решиха, че е станал преврат. И въпреки че беше немислимо тази ексцентрична стара дама да е обвързана с каквато и да било правителствена организация, хората все пак решиха, че тя е новият лидер. Когато направих проекта няколко пъти, група любители на изкуството отидоха в Китай и когато видяха голямата фотография на Мао, казаха, че това е творба от Димитриевич. Тоест хората възприемат идеята, но никога няма достатъчно умствена дистанция между това, което представяш, и асоциацията, която работата би могла да създаде. Хората мислят в клишета.

Показва с какво желание хората се оставят да бъдат заблудени. Те просто не мислят.

Да. За мен случайността е логика без разум. В изследванията си твърдя, че шансът е скрита предопределеност. Да срещна софиянеца на снимката, която сега виси на Националната галерия, имаше поне две причини – той беше там и аз бях там. И после това се превърна във верига от събития.

Беше ли трудно за прохождащ съвременен артист в Югославия?

Представих първата си изложба с 40 картини с масло на 10 години. Тогава осъзнах, че за мен рисуването не е вълнуващо средство. После си мислех, че ще стана учен, и следвах физика и математика, но след това осъзнах, че методите ми не са научни, и реших да уча изкуство. Югославия все пак имаше своя традиция в концептуалното изкуство – списание на конструктивистите през 10-те, на дадаистите през 20-те и на сюрреалистите през 30-те. Но винаги е трудно, когато искаш да направиш нещо ново и не го смяташ за особено трудно. Просто искаш да го направиш, и то не заради членството в съюза на художниците например. Между другото не бях приет в съюза на художниците, дори не ме приеха в художествената академия първия път. Не беше лесно, но не смятам, че животът на твореца може да е лесен в началото.

Първо следвах електронно инженерство за кратко, после изгубих една година в университета и тръгнах на път – отидох в Париж и в Лондон, където бях сам няколко месеца. Там осъзнах, че фотографията може да изрази различни неща от рисуването. Ако искаш да покажеш как кола минава върху нещо, което предварително си подготвил в "случайна скулптура", фотографията е най-доброто средство. Например изсипваш гипс на улицата и колата прави от праха голям облак. И това е триизмерна скулптура от гипс, която обаче трае само няколко секунди.

Това ми напомня за минутните скулптури на Ервин Вурм.

Да, но той го направи 30 години по-късно. Като концептуален творец винаги съм имал съзнание за социалния и историческия контекст в изкуството и това беше промяната, която внесох в концептуалното изкуство.

В София представяте серията "Това място може да бъде от исторически интерес". Какво прави едно място от исторически интерес?

Всичко, което задоволява субективните ви нужди. Може да е целувка на улицата дори. В книгата си Tractatus Post Historicus от 1976 г. изказах тезата, че макар да се опитва да е всеобща наука, историята трябва да се смята за множество индивидуални и субективни истини. Създадох трактата в различни музеи като галерията "Тейт" в Лондон, "Гугенхайм" в Ню Йорк, "Помпиду", Лувъра и "Мюзе д'Орсе" в Париж. В него изказах твърдението, че концептуалното изкуство трябва да засяга идеи, а не формалности и представи. "Това място може да бъде от исторически интерес" започна като преносим паметник с една мраморна плоча, която сега е изложена в Националния музей в София. Идеята беше, че всеки може да избере къде да я постави. В момента такива плочи има на много места в Европа – например пред Кьолнската катедрала има такава от 30 години. По-късно идеята се трансформира във фотопроект със случайно подбрани места. После създадох и обелиск, на който пише "Този ден може да е от исторически интерес". Такъв паметник има в парка на Шарлотенбург в Берлин. Идеята беше да спра случаен минувач и да го попитам коя дата да гравирам в обелиска. Срещнах човек, който имаше рожден ден на този ден, и изписах датата – 11 март.

Тоест предметът ви всъщност е потенциалът?

Да. Но той никога не е празен, защото работата е завършена от личното преживяване. Защото един човек може да види нещо коренно различно от друг. Капанът на историята е, че онова, което е важно за теб или за твоята страна, може да не е важно някъде другаде. Така например Кафка винаги е бил важен за мен. Но приживе не е бил важен за другите, защото никога не е публикувал нищо. Така че той умира като напълно анонимен човек. Но все пак е Франц Кафка. Това показва как тези критерии за всеобщност на историята може да са много грешни. Къщата на Кафка е съществувала, докато той е живял в нея, днес съществува с мраморна плоча, на която пише "Франц Кафка живя тук".

Фотограф: Брацо Димитриевич

А какъв беше потенциалът на самия проект?

Работата ми после се разшири към творби с надпис "Тази работа може да е шедьовър" и към фотографии на случайни предмети с надпис "Тази работа може да струва 50 млн. долара". След това започнах да правя инсталации в музеи с оригинални шедьоври от колекцията на музея. Слагах картина от Пикасо или Малевич на колело, подреждах около нея плодове. Исках да върна благородството на творбата. Когато започнах да уча в така наречения Запад, творбите се възприемаха като ценни предмети, а не като духовни произведения. А изкуството възниква не като комерсиален, а като антропологически феномен – то е опит да си обясним света и да се справим със средата си. По-късно интерпретациите, че изкуството е някакъв декоративен процес, го направиха по-безинтересно. И така аз се опитах да върна на произведението неговата естетическа, социална, философска и преди всичко духовна стойност.

Напоследък тази страна наистина се пренебрегва за сметка на комерсиалната.

Последните 50 години повтарям едно: Изкуството ще спаси света. За мен творецът е метафора за самостоятелното мислене. Той не е някой, който ходи от властова структура на властова структура. Творецът и интелектуалецът е човек с достатъчно почтеност да запази много старомодни хуманистични възгледи. Не се трансформираш с идеологията, не може да си комунист, после да си против комунизма, после пак да си комунист. Етиката е свързана с естетиката. В книгата си говоря за етика на формата и естетика на логиката. Новите идеи винаги са обвързани в силна етическа форма. А добрият творец е като добрия диригент - той е първият, който превежда законите на вселената.

Смятате ли, че всеки има потенциала да бъде разумен, да мисли самостоятелно?

Преди две години бях във Варшава и една дама си правеше магистратурата по концептуално изкуство там. Беше към 5 часа, улиците бяха още празни и вървяхме по една малка уличка към пешеходната зона. И тя ме попита: "Как срещате тези хора?" Казах й: "Сега ще ви покажа!" и спрях първия човек до себе си. Изведнъж осъзнах, че съм направил някакъв гаф, появиха се бодигардове и се оказа, че това е Качински, президентът на Полша! Жената намекна, че може би трябва да го оставим, но аз казах: "Не, не, аз се срещам със случаен минувач, той се оказа на улицата, така че ще си свърша работата."

Така че съм срещал и продавачи в бензиностанция, и президенти. За мен случайният минувач е метафора за креативността във всеки човек. Смятам всекиго за гений до доказване на противното. Понякога им отнема две минути, понякога им отнема половин година, а понякога – цяла вечност. Всеки път когато срещна някого на улицата, се отнасям към него все едно че е Айнщайн или Леонардо. И ако открия един от двамата, следващия път се надявам да открия Айнщайн и Леонардо в един и същ човек.

Проектите "Случайни минувачи" и "Това място може да бъде от исторически интерес" са в Националния музей на българското изобразително изкуство до 30 ноември в рамките на Европейския месец на фотографията

На 15 ноември огромна снимка на случаен софиянец увисна на Националния музей на българското изобразително изкуство. Фотографията е част от специален проект за България на световноизвестния артист Брацо Димитриевич в рамките на Европейския месец на фотографията. В галерията ще бъдат изложени 25 фотографски произведения от 1972 г. до днес от серията "Това място може да бъде от исторически интерес" на сърбина. Той става известен през 70-те години със серията "Случайни минувачи", която представлява гигантски фотопортрети на анонимни хора, изложени по фасади и билбордове в десетки европейски и американски градове. Инсталациите на Димитриевич са поетична интерпретация на култа към личността, който доминира в политическия и културния живот на родната му Югославия по време на неговата младост.

Брацо Димитриевич

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK