Детектив Мартин Харт (Уди Харелсън) прилича на здрава маса – стабилен, открит, правоъгълен и солиден. "Трудно се намира умен човек, който и да е стабилен. Аз умеех да говоря с хората. И бях стабилен" – разказва той за себе си и добавя: "Аз? Аз съм просто обикновен пич с огромен член." Също така и с хубава жена (Мишел Монахън) и две сладки дъщери, защото "отвъд определена възраст мъж без семейство може да е кофти нещо...". Той реагира на завъртените термини и мрачните монолози на партньора си с "Квоет’ва?" (How’s this?) или със заповеди за установяване на "мълчалив размисъл".

Ръст Коул (Матю Макконъхи) е като демона на Лермонтов – красив, загадъчен, измъчен, изсечен и страдащ. Той има профила на Пол Нюман, кожа с цвят на тютюн и коса с цвят на стара тухла. Рисува добре и си води постоянно записки, заради което го наричат Данъчния. Другите детективи не го харесват, изглежда и той не харесва никого. Склонен е към фаталистични излияния, както и към небрежно подмятане на смътни термини (метапсихотичен убиец, парафилична любов) и 70-арски дрънканици като "алуминий и прах – направо мога да вкуся психосферата".

Нишката на разказа е двойна и има два възела. Единият възел е през 2012 г., когато вече бившите детективи Харт и Коул са извикани на разпит. Техните паралелни разкази започват да издърпват конците от другия възел – през 1995 г., когато започва разследването им на убийството на Дора Ланг.

Този сложен похват с две гледни точни от две различни времеви перспективи открива някои чудесни възможности.

Второ, тази двойственост има потенциала да подкопае всяка предполагаема истина (и самото заглавие True Detective). Защо случаят с разкритото убийство е отворен отново? Доколко достоверен може да бъде един разказ за нещо, очевидно драматично променило живота и на двамата детективи, отпреди 17 години? Миналото чертае бъдещето, но същевременно бъдещето префасонира миналото. Междувременно ние, зрителите, газим все по-дълбоко в обезпокоителна несигурност.

Символика

Сцената на убийството на Дора Ланг е впечатляваща гледка и преди да го видим, го разбираме по смутените лица на ченгетата. Дълга пътека през нива със захарна тръстика води към гигантско дърво. В подножието му на нещо като олтар е коленичила гола мъртва жена, приличаща отдалеч на голяма, бледа и наранена круша. Ръцете й са събрани като за молитва, а на главата има корона с еленски рога, вплетени във венец от розови тръни, стрелковидна трева и тръстика (rose thorns, whichgrass, hurricane grass). На гърба й има синя спирала, а наоколо – малки пирамидки от клонки, наричани птичи капани или дяволски мрежи.

Местните мърморят за сатанинство, чуваме и думата сантерия. Ръст Коул определя сцената като материализирано видение – "изпълнение на фантазия, ритуал, фетишизиране, иконография". Тялото на убитата е като "карта на парафиличната любов на убиеца". (Парафилична любов е предполагаемо неутрален термин за перверзия).

Всичко това звучи и изглежда като познато загадъчни парченца от пъзела, водещ към цветисто злокобен убиец. И все пак ми се струва, макар че след само един епизод е неразумно рано да се предсказва, че True Detective е сериал по-скоро за двойствеността и скритата идентичност не толкова на откачен маниак, а на мъжете, които се опитват да го заловят. А заставката с началните надписи и със силуети, върху които се наслагват пейзажи, така че от два неутрални образа се получава обезпокоителен трети, ме кара да си мисля, че те дори може би гонят собствените си опашки.

Актьори

И двамата си имат ограничения и скрити предимства. Уди изглежда недодялан, но има излъчване на добре овладяна бруталност (което липсва на всички пит-деп-ди каприовци). Матю е досадно красивичък, за да е ръбест, но и твърде стегнат, за да е романтичен герой. Само че, откакто отслабна за Dallas Buyers Club и потъмни и подряза русите си къдрици, кариерата му придоби устрема на гимнастик, току-що отделил стъпала от трамплина.

Това, което прави особено впечатление в True Detective, е, че играят задълбочено и ангажирано, почти "съавторски" и същевременно с удовлетворително удоволствие като мъже в разцвета на своите способности.

<#text>

Специфичното за сериала True Detective е, че целият първи сезон е създаден и заснет от един екип. Сценарист е Ник Пизолато – роден в Луизиана писател, който има издадени сборник с разкази и романа Galveston. Опитът му в телевизията преди това се изчерпва с два епизода от сериала The Killing ("Кой уби Роузи Ларсън?"). Режисьор е Кари Фукунага, чиито филми са Sin nombre и "Джейн Еър" с Мая Васиковска и Майкъл Фасбендер.

Музиката за True Detective е подбрана от T Bone Burnett, съставил саундтрака и на "О, братко, къде си?", "Големият Лебовски", "Студена планина", филма за Джони Кеш Walk the Line (Да преминеш границата) и Crazy Heart (Лудо сърце) с Джеф Бриджис.

Стандартният формат за телевизионни сериали е два вида – кабелен с 12 епизода на сезон и традиционният с 22, обикновено по-кратки епизода. Само британците си позволяват гъвкавост, т.е. да определят броя на епизодите според материала ("Шерлок" например има 3 на сезон), а не да разпъват материала според формата.

В това отношение True Detective подхваща една новаторска крачка – заедно с American Horror Story те възкресяват формата на антологията. Телевизионната антология също е сборник, в който всяка седмица или всеки сезон се въвеждат нови герои, често и нов екип, всички те обединени от обща тема, идея или жанр.

Антологиите процъфтяват през 50-те и 60-те със "Зоната на здрача" (The Twilight Zone) и "Алфред Хичкок представя" (Alfred Hitchcock Presents).  С времето обаче зрителите започват да предпочитат вместо еднократната връзка постоянните и стабилни отношения с герои, появяващи се в хола им седмица след седмица в продължение на години.

Антологиите отмират, но през 70-те идва бумът на минисериите като "Богат беден" (състоящ се от 12 – съвсем като в роман - глави) и "Шогун" (с 5 епизода). Въпреки огромния им успех обаче те не са трайно явление, защото изискват огромни ресурси, а траят кратко.

Напоследък сериалите са отново в разцвет. И доста от тях биха били велики, ако бяха по-кратки. Често най-интересните концепции просто нямат капацитет да се влачат по 5-6 години. "Герои" като че ли е най-очебийният пример за страхотно начало, удавено след 2 сезона в разочароващо блато. Homeland изглежда се хлъзга по същата плоскост.

True Detective е с подобен замисъл – първият му сезон ще има 8 епизода и завършен сюжет, заснет с постоянен екип. Това позволява пълнокръвното и всеотдайно участие на актьори от калибъра на Уди Харелсън и Матю Макконъхи, които иначе не биха се ангажирали с дългогодишни договори. И служи донякъде като гаранция, че историята няма да се разводнява и протака.

Подобни

В момента е пълно с амбициозни атмосферни кримки като Top of the Lake на Джейн Кампиън, британския Broadchurch, Rectify, The Fall (с Джилиън Андерсън т.е. Скъли от "Досиетата Х"), The Following ("Последователите") с Кевин Бейкън, както и "Ханибал" с Мадс Микелсен.