С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Неща

9 17 яну 2014, 14:49, 9775 прочитания

Знаци по пътя

Теодора Димова за новия си роман "Влакът за Емаус", за вярата и ролята на църквата

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация



Тя е стройна, елегантна и стилна. Деликатна, но и решителна. Изящна и силна. Популярна, но достъпна и отзивчива. Цялостна. Напълно съвременна жена, която за разлика от мнозинството свои съвременници живее с усещането за Бог. Диша с вярата в Него. И тъй като Теодора Димова е човек на думите, това мощно осъзнаване, осенило я сравнително неотдавна, нахлува в творчеството й. Първият път – в романа й "Марма, Мариам", който през 2010 г. спечели националната награда "Хр. Г. Данов" за българска художествена литература, а сега и в най-новата й книга "Влакът за Емаус", където е описан трудният път в търсене на Христос. Това е пътят, който всеки от нас рано или късно извървява, убедена е писателката.

Тя е завършила английска филология в София и е специализирала драматургия в Royal Court Theatre в Лондон. Била е журналист, преводач, преподавател по английски. Днес работи в Българското национално радио, в редакция "Радиотеатър", и въпреки голямата си натовареност казва, че се стреми да пише по 4-5 часа на ден.


Страхът от смъртта изсушава и обезобразява в голяма степен живота ни и го обезсмисля. Затова така панически бягаме от разговори за смъртта, отказваме да мислим за нея.
Сред 9-те й пиеси, играни в страната и в чужбина, са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Невинните" и др. Авторка е на още няколко успешни романа - "Емине", "Майките", "Адриана". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата е преведена на френски, немски, руски, полски и други общо 9 езика. "Адриана" е публикувана във Франция, а предстои да излезе и в Чехия.

Теодора Димова е известна и обичана у нас не само заради пиесите и прозата си, но и заради публицистиката и гражданската си позиция днес. В края на всяка седмица нейни текстове в електронния портал "Култура" бележат като репери отминаващото време, все по-бедно на нравственост, духовност и най-обикновена доброта.


"Не вярвам в Бог, но той ми липсва" – oписва ли тази мисъл на Джулиан Барнс състоянието на духовността днес? Състоянието на вярата, която, както вие сте казали в най-новата си книга, е избутана в ъглите на душите ни?
Така е, такъв е съвременният човек, Бог е изтласкан в периферията на живота, Творецът на живота е изгонен от нашия живот. Няма начин Бог да не ни липсва.

Дори когато не вярваме...

Дори тогава, особено тогава. Аз не мисля, че има истински невярващи хора. Според мен всеки е вярващ и всеки познава Христос, само че трябва да премине през някакви много тъмни, гъсти и мъгливи пластове в себе си. Ние изпитваме глад и жажда по Бога. Затова сме толкова неудовлетворени. Както е казал Тертулиан – апологет от ІV век, човешката душа е по природа християнка. И в мига, в който се срещне с Христос, тя веднага го разпознава и откликва. Моят път към откриването на вярата беше дълъг и мъчителен. Минала съм през всякакви езотерични учения. И сега, след двайсет години, изминали в търсене и лутане, се чудя как е възможно да съм била толкова дълго и толкова дълбоко заслепена.



През какви духовни търсения сте преминали?
Изучавах будизъм, медитация, йога. Вярвах във врачките и врачуването, познавах всички шарлатани в София. После курсове по самоусъвършенстване. После Дънов. Блаватска. Щайнер, астрология, всякаква езотерика, позитивно мислене, ню ейдж, Кастанеда, какво ли още не.

И кога осъзнахте вярата си?
Преди пет години осъзнах, че съм готова, че лутането ми е свършило, че съм намерила пътя и съм стъпила на него, осъзнах покаянието, примирих се със света и със себе си, дойдох в себе си като блудния син, намерих пътя към Бога, към църквата. Всичко това изживях много дълбоко, трепетно, с потрес, с покаяние, усетих го като новорождение.

Имахте ли преди това някакво разтърсващо преживяване?
След като много пъти бях го правила, един път прочетох "Евангелието от Йоан" с абсолютно нови очи. И си казах – как е било възможно да не го разбирам! Беше наистина изумително преживяване. Прочетох го с нови очи, усетих го с ново сърце. И тогава започнах да пиша "Марма Мариам", защото сякаш бях включена в някаква атомна централа и нямаше да устоя, ако не пишех. Всъщност тази книга е израз на точно това осъзнаване. Тя ми помогна да устоя на потреса, който изпитах.

След като се обърнахте във вярата, промени ли се с нещо всекидневният ритъм на живота ви?
Промени се кардинално, защото този ритъм се изпълни със смисъл, с център, с дълбок замисъл, с дълбокото знание, че всеки миг си пред лицето на Бог.

Какво ви накара да напишете "Влакът за Емаус"?
Всяка книга се появява, защото не може, няма как да не бъде написана. Това е най-главната, може би единствената тяга. В компютъра си имам много текстове, които са започнати и никога няма да бъдат завършени, защото им липсва точно това напрежение, което 
Вярата премахва в нас страха от смъртта, който обезсмисля или вгорчава всеки наш ден, вярата преодолява самата смърт.
може да се овладее единствено чрез написването на книгата.

Това е книга за търсене на Христос. Но за какъв влак става дума?
Влакът е непрестанният път през живота. В книгата се казва, че веднъж тръгнал, този влак  като че никога няма да спре. Това са непрекъснато новите неща, които откриваме чрез вярата, през новите очи, които тя ни отваря. Всичко се обновява, пътят става безкраен, вълнуващ, трепетен, труден, но смислен.
Ако влакът е пътят, какво е Емаус? 
Това е много известен и мистичен евангелски епизод. Клеопа, един от христовите ученици, и неговият спътник, който се предполага, че е евангелистът Лука, след разпъването на Христос и преди възкресението му вървят към малкото селце Емаус. Те са унили, тъжни, когато към тях се присъединява един странник. Мъжът ги пита защо тъгуват и те му разказват какво се е случило с техния учител Христос. Тогава странникът започва да им припомня пророчествата от Стария завет и ги пита – не знаехте ли, че така трябва да се случи? Стигат до селцето Емаус и двамата го канят да вечеря с тях.

Сядат и когато той преломява хляба и им го подава, тогава очите им се отварят и те познават, че това е самият Христос. И в този момент Той става невидим за техните телесни очи. За мен това е най-мистичният разказ в Евангелието. Смисълът е, че с тези изморени и тъжни, злободневни очи ние не можем да познаем Христос. Трябва да навлезем много навътре в себе си, за да го видим с очите на сърцето си.

Прави впечатление, че цялото повествование е в един ритъм, в ритъма на влака, който често споменавате. Това ритъмът на молитвата ли е?

Ритъмът на молитвата, ритъмът на сърцето, ритъмът на живота ни. Когато живеем в ритъма на любовта, тогава всичко добива дълбок, изящен и завършен смисъл. Всъщност това е може би най-съкровената част на вярата – когато човек се обърне в нея, тогава и най-лекият жест, и най-малката дума и най-незначителната наглед среща се изпълват със смисъл към вечността.

Някои съвременни западни философи твърдят, че в последните години има някакво завръщане на религията, на духовността. Вие как мислите?
Аз съм убедена, че не може дълго време да се живее без Бог. Както в човешкия живот, така е и в живота на обществата срещата с Него е неминуема. Иначе отделният човек или обществото, държавата започва да се самоизяжда, да се саморазрушава. Човекът е предопределен да общува с Бога.

Не може ли да бъдем духовни и без да вярваме в Бог?
Да, можем, но тази духовност не носи радост, защото вярата е тази, която дава мир. Мирът идва от осъзнаването, че всичко има смисъл, че смъртта не е край. Вярата премахва в нас страха от смъртта, който обезсмисля или вгорчава всеки наш ден, вярата преодолява самата смърт.

Ако за вас истината е в Христос, какво мислите за вярващите в други пророци от други религии?
Толерантността към другите религии е дълг на всеки християнин. Това е особеното усещане, което човек има, когато посети Йерусалим. В един и същ град се събират трите монотеистични религии буквално една до друга. Тогава човек осъзнава напълно, че единственото възможно състояние е толерантността.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 книги в навечерието на 2020 20 книги в навечерието на 2020

Списък с книги от последните месеци и все още непреведени световни заглавия

12 дек 2019, 782 прочитания

ЕСМ на 50 ЕСМ на 50

Поглед към влиянителния музикален лейбъл навръх 50-годишнината му

6 дек 2019, 1693 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Неща" Затваряне
Диагоналките срещу цензурата

Още от Капитал
LVMH тества границите на лукса

Може ли шик конгломератът да се разрасне още

Да пазиш традицията "Под Балкана"

Животновъдната ферма на семейство Кулови край Карлово е затворила целия цикъл на производство

Румънското управленско дуо: От едната страна на барикадата

Новият премиер Лудовик Орбан и преизбраният президент Клаус Йоханис обещават про-ЕС ера и реформи в Румъния

От какво боледува педиатрията

За лечението на 1.2 млн. деца в България се отделят само 11% от бюджета на здравната каса

ЕСМ на 50

Поглед към влиянителния музикален лейбъл навръх 50-годишнината му

20 въпроса: Красимир Георгиев

Често предизвиква себе си, а с това мотивира и други хора към промяна

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10