Знаци по пътя
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Знаци по пътя

Знаци по пътя

Теодора Димова за новия си роман "Влакът за Емаус", за вярата и ролята на църквата

10179 прочитания

Тя е стройна, елегантна и стилна. Деликатна, но и решителна. Изящна и силна. Популярна, но достъпна и отзивчива. Цялостна. Напълно съвременна жена, която за разлика от мнозинството свои съвременници живее с усещането за Бог. Диша с вярата в Него. И тъй като Теодора Димова е човек на думите, това мощно осъзнаване, осенило я сравнително неотдавна, нахлува в творчеството й. Първият път – в романа й "Марма, Мариам", който през 2010 г. спечели националната награда "Хр. Г. Данов" за българска художествена литература, а сега и в най-новата й книга "Влакът за Емаус", където е описан трудният път в търсене на Христос. Това е пътят, който всеки от нас рано или късно извървява, убедена е писателката.

Тя е завършила английска филология в София и е специализирала драматургия в Royal Court Theatre в Лондон. Била е журналист, преводач, преподавател по английски. Днес работи в Българското национално радио, в редакция "Радиотеатър", и въпреки голямата си натовареност казва, че се стреми да пише по 4-5 часа на ден.

Страхът от смъртта изсушава и обезобразява в голяма степен живота ни и го обезсмисля. Затова така панически бягаме от разговори за смъртта, отказваме да мислим за нея.

Сред 9-те й пиеси, играни в страната и в чужбина, са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Невинните" и др. Авторка е на още няколко успешни романа - "Емине", "Майките", "Адриана". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата е преведена на френски, немски, руски, полски и други общо 9 езика. "Адриана" е публикувана във Франция, а предстои да излезе и в Чехия.

Теодора Димова е известна и обичана у нас не само заради пиесите и прозата си, но и заради публицистиката и гражданската си позиция днес. В края на всяка седмица нейни текстове в електронния портал "Култура" бележат като репери отминаващото време, все по-бедно на нравственост, духовност и най-обикновена доброта.

"Не вярвам в Бог, но той ми липсва" – oписва ли тази мисъл на Джулиан Барнс състоянието на духовността днес? Състоянието на вярата, която, както вие сте казали в най-новата си книга, е избутана в ъглите на душите ни?

Така е, такъв е съвременният човек, Бог е изтласкан в периферията на живота, Творецът на живота е изгонен от нашия живот. Няма начин Бог да не ни липсва.

Дори когато не вярваме...

Дори тогава, особено тогава. Аз не мисля, че има истински невярващи хора. Според мен всеки е вярващ и всеки познава Христос, само че трябва да премине през някакви много тъмни, гъсти и мъгливи пластове в себе си. Ние изпитваме глад и жажда по Бога. Затова сме толкова неудовлетворени. Както е казал Тертулиан – апологет от ІV век, човешката душа е по природа християнка. И в мига, в който се срещне с Христос, тя веднага го разпознава и откликва. Моят път към откриването на вярата беше дълъг и мъчителен. Минала съм през всякакви езотерични учения. И сега, след двайсет години, изминали в търсене и лутане, се чудя как е възможно да съм била толкова дълго и толкова дълбоко заслепена.

През какви духовни търсения сте преминали?

Изучавах будизъм, медитация, йога. Вярвах във врачките и врачуването, познавах всички шарлатани в София. После курсове по самоусъвършенстване. После Дънов. Блаватска. Щайнер, астрология, всякаква езотерика, позитивно мислене, ню ейдж, Кастанеда, какво ли още не.

И кога осъзнахте вярата си?

Преди пет години осъзнах, че съм готова, че лутането ми е свършило, че съм намерила пътя и съм стъпила на него, осъзнах покаянието, примирих се със света и със себе си, дойдох в себе си като блудния син, намерих пътя към Бога, към църквата. Всичко това изживях много дълбоко, трепетно, с потрес, с покаяние, усетих го като новорождение.

Имахте ли преди това някакво разтърсващо преживяване?

След като много пъти бях го правила, един път прочетох "Евангелието от Йоан" с абсолютно нови очи. И си казах – как е било възможно да не го разбирам! Беше наистина изумително преживяване. Прочетох го с нови очи, усетих го с ново сърце. И тогава започнах да пиша "Марма Мариам", защото сякаш бях включена в някаква атомна централа и нямаше да устоя, ако не пишех. Всъщност тази книга е израз на точно това осъзнаване. Тя ми помогна да устоя на потреса, който изпитах.

След като се обърнахте във вярата, промени ли се с нещо всекидневният ритъм на живота ви?

Промени се кардинално, защото този ритъм се изпълни със смисъл, с център, с дълбок замисъл, с дълбокото знание, че всеки миг си пред лицето на Бог.

Какво ви накара да напишете "Влакът за Емаус"?

Всяка книга се появява, защото не може, няма как да не бъде написана. Това е най-главната, може би единствената тяга. В компютъра си имам много текстове, които са започнати и никога няма да бъдат завършени, защото им липсва точно това напрежение, което 

Вярата премахва в нас страха от смъртта, който обезсмисля или вгорчава всеки наш ден, вярата преодолява самата смърт.

може да се овладее единствено чрез написването на книгата.

Това е книга за търсене на Христос. Но за какъв влак става дума?

Влакът е непрестанният път през живота. В книгата се казва, че веднъж тръгнал, този влак  като че никога няма да спре. Това са непрекъснато новите неща, които откриваме чрез вярата, през новите очи, които тя ни отваря. Всичко се обновява, пътят става безкраен, вълнуващ, трепетен, труден, но смислен. Ако влакът е пътят, какво е Емаус? 

Това е много известен и мистичен евангелски епизод. Клеопа, един от христовите ученици, и неговият спътник, който се предполага, че е евангелистът Лука, след разпъването на Христос и преди възкресението му вървят към малкото селце Емаус. Те са унили, тъжни, когато към тях се присъединява един странник. Мъжът ги пита защо тъгуват и те му разказват какво се е случило с техния учител Христос. Тогава странникът започва да им припомня пророчествата от Стария завет и ги пита – не знаехте ли, че така трябва да се случи? Стигат до селцето Емаус и двамата го канят да вечеря с тях.

Сядат и когато той преломява хляба и им го подава, тогава очите им се отварят и те познават, че това е самият Христос. И в този момент Той става невидим за техните телесни очи. За мен това е най-мистичният разказ в Евангелието. Смисълът е, че с тези изморени и тъжни, злободневни очи ние не можем да познаем Христос. Трябва да навлезем много навътре в себе си, за да го видим с очите на сърцето си.

Прави впечатление, че цялото повествование е в един ритъм, в ритъма на влака, който често споменавате. Това ритъмът на молитвата ли е?

Ритъмът на молитвата, ритъмът на сърцето, ритъмът на живота ни. Когато живеем в ритъма на любовта, тогава всичко добива дълбок, изящен и завършен смисъл. Всъщност това е може би най-съкровената част на вярата – когато човек се обърне в нея, тогава и най-лекият жест, и най-малката дума и най-незначителната наглед среща се изпълват със смисъл към вечността.

Някои съвременни западни философи твърдят, че в последните години има някакво завръщане на религията, на духовността. Вие как мислите?

Аз съм убедена, че не може дълго време да се живее без Бог. Както в човешкия живот, така е и в живота на обществата срещата с Него е неминуема. Иначе отделният човек или обществото, държавата започва да се самоизяжда, да се саморазрушава. Човекът е предопределен да общува с Бога.

Не може ли да бъдем духовни и без да вярваме в Бог?

Да, можем, но тази духовност не носи радост, защото вярата е тази, която дава мир. Мирът идва от осъзнаването, че всичко има смисъл, че смъртта не е край. Вярата премахва в нас страха от смъртта, който обезсмисля или вгорчава всеки наш ден, вярата преодолява самата смърт.

Ако за вас истината е в Христос, какво мислите за вярващите в други пророци от други религии?

Толерантността към другите религии е дълг на всеки християнин. Това е особеното усещане, което човек има, когато посети Йерусалим. В един и същ град се събират трите монотеистични религии буквално една до друга. Тогава човек осъзнава напълно, че единственото възможно състояние е толерантността.

Какво отличава съвременния християнин?

Той няма някакви отличителни белези освен този, че живее според друга ценностна система. Борбата с гордостта и себелюбието е най-важната, най-тежката битка. Малко са хората, които водят подобна битка. Напротив, като че ли колкото повече се разраства егото им, толкова по-добре се чувстват. Парадирането със самочувствие – нещо толкова грозно – е белег за успешност, за сила, а проявата на смирение и отстъпчивост – признак за слабост. Всеки крие слабостите и немощите си дори от собствените си очи, защото е провал да бъдеш слаб и немощен. И именно заради това криене не може да се пребори с тях и те все повече се задълбочават.

Може ли религията да се възпитава и кой следва да го прави днес? Училището? Майките?

Майките, които вярват, най-добре могат да възпитават децата си във вярата. Това е най-естественият, най-благодатният път към нея. Но църквата е тази, която трябва да приласкава най-много към себе си, да подава ръка, да милва, да разказва на съвременен език за съвременни хора вечните евангелски истини.

В романа настоявате, че църквата трябва да предлага това, което предлага и Евангелието. Така ли става днес?

Църквата винаги предлага Христовата трапеза, плътта и кръвта на Иисус Христос, единението и живота с Него. Тя е единствената алтернатива на този свят. Именно като алтернатива на този свят тя е съградена от Христос. Когато влязох в нея, си казах, че никога няма да изрека нито една лоша дума против църквата, защото това, което аз съм й дала, и това, което тя ми дава, са несравними. Обаче точно смълчаването и потулването на нещата, които се случват в нея, нежеланието да се споменават скандалите и мерзостта, това е като 

Аз съм убедена, че не може дълго време да се живее без Бог.

Както в човешкия живот, така е и в живота на обществата, срещата с Него е неминуема.

Иначе отделният човек или обществото, държавата започва да се самоизяжда, да се саморазрушава. Човекът е предопределен да общува с Бога.

една гнойна рана, която, вместо да се лекува, започва да се разраства навътре все повече. За себе си съм решила, че не трябва да се премълчават и потулват проблемите в църквата, стига за тях да се говори през голямата болка и лична нараненост от тези безобразията. Защото това че толкова ни боли, означава, че ние сме живи членове на тялото на църквата.На едно място казвате, че хората днес формално практикуват ритуалите и избират повърхностни начини да имитират вяра. А дали това не е по вина на самата църква?

Това е един от големите проблеми – има глад и жажда, а църквата не подава ръка, не притегля и не приласкава. Държи се дистанцирано, високомерно, все едно, че ние в църквата сме праведниците, а другите са грешниците. За хората като че ли най-важно е къде да запалят свещичката в храма, как да боядисат яйцата, какво да ядат и какво да не ядат – всички тези външни неща за вярата, тези почти суеверия. Аз се изумявам, че свещениците в Рилския манастир практически, като не проповядват истината, поощряват миряните да се провират през дупката в пещерата на Свети Иван Рилски, защото така щели да се опростят греховете им. Едва ли не покаянието е сведено до това да се провреш през дупката!

По-лесно е.

Именно. Или за да бъдем здрави, да минем под масата на разпети петък... И още много подобни суеверия битуват сред съвременните християни.

Мина, вашият герой, казва: усещам живия Бог. Но от Ницше насам ние сме свикнали да чуваме, че Бог е мъртъв.

Като мото на романа сложих мисълта на сръбския богослов отец Радован Бигович. Той казва: "Православните християни трябва да засвидетелстват вярата в живия библейски Бог, вярата в Света Троица, вярата в Бога, чиято друга половина е човекът, и вярата в човека, чиято друга половина е Бог." Това е същността на църквата, това е същността на православието – животът с живия Бог. Ницше не е познавал живия Бог. Мъртви са измислените богове и божества. Мъртъв е не Бог, а човекът без Бог.

В книгата пишете още – усещането, че няма смърт, е чувството за Бог. Това ли трябва да чувстваме, когато мислим за Бог?

Да, че смъртта не е край и че всъщност няма смърт. Аз мисля, че страхът от смъртта изсушава и обезобразява в голяма степен живота ни и го обезсмисля. Затова така панически бягаме от разговори за смъртта, отказваме да мислим за нея. А когато се освободиш от този страх, което е почти неестествено, защото това е инстинкт, тогава знаеш, че това не е краят и че има вечност, тогава цялата перспектива към живота се променя. И действително радостта и спокойствието прииждат като вълни.

Да, но нали отделната личност няма да я има в тази вечност.

Напротив, във вечността ще си ти именно като личност. Такъв, какъвто си, не заличен, а оличностен. Бог ни оличностява, защото Той е личност.

И още едно изречение от романа: животът предстои, никога няма да спре. Как да го тълкуваме - за живота на Земята или на отделния човек?

Животът на отделния човек. Това е чувството за вечност. Чувството за Бог. За смисъл. Чувството, че ние сме винаги с Бога, че сме винаги обичани от него. Всъщност най-трудното е да осъзнаем, че сме обичани. Ние може да повярваме в един жесток Бог, който наказва и съди, но ни е много по-трудно да повярваме в един Бог, който ни обича, и то така, че се жертва за нас, умира за нас и вместо нас.

Накрая искам да ви попитам от коя гара тръгва влакът за Емаус? И как да си купим билет за него?

От коя гара... От всяка гара можем да тръгнем, от всяка дума, от всяка среща, от всеки жест. Във всеки момент от живота си можем да се качим на влака за Емаус, да станем пътници в този влак на живота, в който сърцето ни гори и очите ни се отварят. И Христос е винаги наш спътник, както на емауските пътници, Христос е наш спътник и в този влак.

Премиерата на романа "Влакът за Емаус" е на 20 януари от 18.30 часа в книжарница "Хеликон" в хотел "България" на бул. "Цар Освободител"4.

© Велко Ангелов

Тя е стройна, елегантна и стилна. Деликатна, но и решителна. Изящна и силна. Популярна, но достъпна и отзивчива. Цялостна. Напълно съвременна жена, която за разлика от мнозинството свои съвременници живее с усещането за Бог. Диша с вярата в Него. И тъй като Теодора Димова е човек на думите, това мощно осъзнаване, осенило я сравнително неотдавна, нахлува в творчеството й. Първият път – в романа й "Марма, Мариам", който през 2010 г. спечели националната награда "Хр. Г. Данов" за българска художествена литература, а сега и в най-новата й книга "Влакът за Емаус", където е описан трудният път в търсене на Христос. Това е пътят, който всеки от нас рано или късно извървява, убедена е писателката.

Тя е завършила английска филология в София и е специализирала драматургия в Royal Court Theatre в Лондон. Била е журналист, преводач, преподавател по английски. Днес работи в Българското национално радио, в редакция "Радиотеатър", и въпреки голямата си натовареност казва, че се стреми да пише по 4-5 часа на ден.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

9 коментара
  • 1
    kitenik avatar :-|
    Натътрузен десебар, слуга на БСП

    Успех.

  • 2
    karla_hanneman avatar :-|
    Karla c Україна Hanneman

    Християнската религия е изначално сбъркана като стратегия за живот , тя изисква страдание , бедност и смирение , докато натурално всеки се стреми към обратното. Тоест , за да успееш трябва да я загърбиш , а ако си успял и твърдиш , че си правоверен християнин е повече от очевиидно , че лъжеш , тоест не си.
    Забравете я! От нея полза няма.

  • 3
    abira avatar :-|
    Реми

    Труден е пътят към смирението. И е още по-трудно да правиш разлика между него и примирението. А да успееш да възпиташ, съхраниш любовта в душата си е постижение, нямащо равно на себе си. Дано всеки от нас, успее да извърви своя собствен път със смирена душа, но не с наведена глава...
    Успех на автора!

  • 4
    stokn avatar :-|
    stokn

    интересен отговарящ, подготвен питащ, добро интервю. Благодаря

  • 5
    stokn avatar :-|
    stokn

    Лейди, извинявай, не ми е работа, но допреди минути нямаше минус на коментара ти. Ако се абстрахираме от коментиращия преди тебе /щото е мъж, евреин, стар лъв в тоз форум, който едва ли би се издънил толкова плитко/, чрез тебе питам и моля - разкажи повече за себе си, който лепиш минуси под подобни коментари

  • 6
    abira avatar :-|
    Реми

    До коментар [#5] от "stokn":
    Към кого е въпроса ти?
    Минуса под моя коментар е от една разгневена и доста объркана душа.
    Зачитам мнението по духовни въпроси на всеки човек. Но е тъжно, под подобен текст да се изрази категорично отрицание. Защото е човешки..

  • 7
    alex_p avatar :-|
    alex_p

    До коментар [#2] от "Karla ОСТАВКА Hanneman":
    От една религия полза винаги има! Именно религията и спесиално православното християнство е запазило нългарската култура от отоманска сегрегация. Именно християнството е направило от Левски онзи герой, който познаваме (Като се изповядва моля дякона да го изповядва не като Васил, а като йеродякон Игнатий). Именно вярата в христа държи мнозина съкрушени душевно и психически още живи и на крака, борещи се за живота си! Християнството не изисква страдание, а състрадание. Християнството не изисква материална бедност. Християнствотоне изисква материално смирение, а душевно и психическо такова! Колкото, че всикчи твърдящи, че сме вярващи в християнството и сме религионзни лъжем - няма безгрешни хора и всички на този свят сме грешници, така че няма за какво да лъжем, че сме праведни! Аз самия не съм! Много грехове имам (въпреки, че постоянно се разкайвам за стари, все правя нови), много грешки съм правил, много грешни решения съм взимал. Не е ужно да си беден и безработен, за да вярваш в християнството. И въпреки, всичко никой не забранява да си атеист, мюсюлманин, будист, сектант, кришнар, йховист и т.н. Наистина обаче е жалко, че християнството днес в нкяой манастори се е превърнало в бизнес на игумените. Същите онези търговци са навсякъде из големите ни манастори и черкви, каквито Христос е бил изгонил навремето от "дома божии" и за съжаление единствено обществото сме виновни за тази поквара, понеже единствено ние сме я позволили, купувайки всякакви джунджурии, сувенири и плащайки за печалбарски кръщенета, сватби, причастия, опела и т.н., след като не църквата трябва да има ценоразпиз за търговски услуги, а народа и вярващите трябва да преценят какво да оставят в замяна на тайнството което му е показал някой свещенник!
    Има все още такива добри свещеници, без ценоразписи, но за съжаление са рядкост!

  • 8
    marchgrey avatar :-|
    marchgrey

    Не че искам да се заяждам, но не е ли вече, за радост, отминало времето на въпроси от типа "Може ли религията да се възпитава и кой следва да го прави днес? Училището? Майките?". Защо не бащите?

  • 9
    klimentm avatar :-|
    klimentm

    Чел съм само написаното от Теодора Димова във вестник Култура и мисля четя е много умен и честен човек.Дъщеря на писателя Димитър Димов ако това има изобщо някакво значение за нас читателите.Намирам че интервюто е много хубаво и откровенно.
    Ние хората и човечеството също като цяло се нуждаем от обещанието че живота ни има някакъв смисъл ,че всички мъки, лишения,болки не са безсмисленни.Че има някаква цел и посока.Смърта прави без съмнения всички наши усилия да изглеждат напразни.В този смисъл вярата дава това обещание което ние търсим .Дали ще го приеме или не, е решение на всеки от нас.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Мисли на glass

Мисли на glass

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK