Черно-бяло от Бруклин

Игра с времето и поетични текстове в изложбата на фотографката Лорна Симпсън

Още преди да съм изкачила стъпалата към изложбената зала, съм запленена от видеоинсталация – на два големи екрана златни танцьори – балерини и балетисти, са покрити със златна боя от афроперуките на главата до палците на краката. Те се разгряват, повтарят пируети, наредени в редица или размесени като шахматни фигури из залата. Това е единственият автобиографичен сюжет от първата в Европа ретроспективна изложба на афроамериканската фотографка и художничка Лорна Симпсън, базиран на спомена й за балетно представление в Lincoln Center, Ню Йорк, като дете. Както и едно от малкото произведения в цвят.

Характерни за творчеството на родената през 1960 г. в Бруклин Симпсън са широкоформатните черно-бели фотографии, показващи чернокожи модели в гръб или фигури, чиито лица са скрити отвъд контурите на рамката – зрителят не може да види нито израза на фотографирания, нито чертите му. Наред с един исторически обусловен подтекст, който намеква за политиката на робството, отнемащо на поробените дори правото на собствен поглед, това може да бъде интерпретирано и като вглеждане в себе си, за което е нужно погледът да бъде отместен от другите и от света.

Лорна Симпсън следва фотогрфия в School of Visual Arts в Ню Йорк и изкуство в University of California в Сан Диего. Нейни произведения могат да бъдат видени в Museum of Modern Art в Ню Йорк или в Tate Modern в Лондон, участвала е на Documenta 11, a на 44-ото биенале във Венеция през 1990 г. е била първата чернокожа жена, представена в отдела Aperto.

В залата се изправям пред две редици снимки на жена в гръб, всеки път с различна причecкa. Между редиците са подредени думи като "строга", "момчешка", "магнетична", "смела". Връзката между думите и образите е неизменна част от представените творби. Twenty Questions (20 въпроса) е поредица от еднакви фотографии отново на жена в гръб, допълнени от въпроси: "Дали тя е красива като картина, или ясна като кристал, или чиста като лилия, или черна като въглен, или остра като бръснарско ножче?"

Във Five day forecast ("Прогноза за пет дни") фотографираната жена е в анфас, облечена в бяла рокля и скръстила ръце пред гърдите си – на всяка от петте снимки по различен начин. Там, където би трябвало да е лицето й, са подредени дните от седмицата, а в долната част на композицията прочитам поредица от думи като "погрешно преведен", "погрешно разбран", "погрешно диагностициран", "погрешна информация", "погрешно описание". Тук е и фотографията Waterbearer ("Носачка на вода"), с която Симпсън добива международна популярност през 1986 г. Жена в гръб носи в лявата си ръка метална кана, а в дясната – пластмасова туба, и от двете се излива вода. Образът се допълва от текста: "Тя го видя да изчезва край реката, те искаха да разберат от нея какво се беше случило, но след това не повярваха на спомена й." Снимката напомня исторически образи на жени край кладенец или на холандски картини от XVII век представени като сравнение и извор на вдъхновение и в каталога към изложбата. А позата на жената напомня везните на Темида, сякаш показваща липсата на равновесие между класите.

През 1994 г. авторката изненадва своята публика с огромни фотографии върху филц, вдъхновени от изложба на Йозеф Бойс в Париж. Съставени от множество подредени един до друг филцови квадрати, те представят пейзажи, ландшафти, сгради, стълбища. Образът на хората липсва изцяло, те присъстват във и чрез дългите текстовете, окачени до фотографиите. Симпсън разказва за спореща двойка, за секс в гората, за шумовете във входа до стълбището, за обиколка с кола на природен парк в търсене на достатъчно скрито и отдалечено местенце... Изреченията са като откъси от разказ или роман, като импресии и моментни снимки от ежедневието. Едва при последната фотография от серията, наречена Public sex, забелязвам, че през цялото време се движа напред и назад в залата – достатъчно близо до стената, за да прочета текстовете, след това достатъчно отдалечено, почти до центъра, за да мога да възприема фотографиите, простиращи се от тавана до земята.

Ако беше писателка, текстовете й щяха да бъдат стихове в проза, кратки разкази или откъси от сценарии. Но думите й не могат да бъдат отделени от образите, именно те им придават тази характерна за творчеството й динамика. Визия и текст са равнопоставени в творчеството на Симпсън.

В следващата зала е представен резултатът от събирането на снимки в eBay – продължение на нейното изследване на спомен и идентичност. Множество черно-бели, избледнели и пожълтели снимки от автомати, правени от 1920 до 1970 г., са рамкирани и разпръснати по стената, редом с тях са подредени рисунки на избрани детайли от фотосите в същите по големина и цвят бронзови рамки. Цялата стена отдалеч напомня ято или облак, превърнати в своеобразен "портрет на автопортрета". Виждам строги снимки за документи и закачливи снимки за спомен, на някои от тях двама души се снимат заедно или театрално позират.

Позирането е тема и на следващия  фотопроект на авторката, "1957 – 2009", създаден отново с помощта на открити в eBay стари снимки, правени между юни и август 1957 г. в Лос Анджелис. Те показват млада афроамериканка, позираща така, сякаш се стреми към кариера на актриса. Тя гледа кокетно в камерата, краката й са елегантно прибрани, полата – надиплена, играе шах, свири на пиано, понякога е облечена само с риза. Симпсън решава да създаде серия фотографии, подражавайки на безименния модел, като заснема себе си в подобен интериор, наподобявайки прическата, дрехите, мимиките, позата. Сред оригиналните фотографии има и няколко на млад мъж – вероятно човекът зад камерата. Симпсън "изиграва" в проекта си и неговата роля, а след това създава колаж от старите и новите фотографии. Поставени една до друга, снимките от 1957 и 2009 г. се смесват, заличават изминалото време и понякога ми се налага да се вгледам по-дълго или да направя няколко крачки встрани, за да различа оригинала.

Работата по този проект води и до видеоинсталацията Chess ("Шах") от 2013 г. Авторката отново играе както мъжката, така и женската роля в представена на три екрана игра на шах, в която образите са заснети калейдоскопично през призмата на пет огледала. В образа си на жена тя често се докосва по врата, свива рамене, докато мисли, кръстосва ръце пред гърдите си. ---Позата на мъжа с широко подпрени на масата ръце е по-решителна и уверена.

Изложбата на Лорна Симпсън е в Haus der Kunst, Мюнхен, до 2 февруари

Още от Капитал