... много напред в просветналата равнина се различиха тънки, въздушни минарета, гъсто обградили куполите на някаква бяла черква.
— Ето я София! — каза дълго мълчалият барон фон Хирш. Той не за първи път идеше тук. — Къде?— Напред!… До самата планина, онзи тъмен масив вдясно!
Когато през сивия ноемврийски ден на 1877 г. групата герои в романа "Пътят към София" от Стефан Дичев влиза в града, който тогава нито знае за античната си история, нито подозира бъдещето си на столица, там е имало пъстро чуждоземско присъствие, оказало се на същинска огнева линия между дипломацията и войната. На търговския кръстопът се сблъскват вече разнопосочни геополитически интереси. Във вихъра им попадат малкото европейски консулства, поддържали дотогава средищния характер на София. Френското било в най-модерната сграда в града, на "Буюк-джами-сокаги", преименувана на ул. "Леге", а италианското се помещавало в къщата на руския възпитаник юрист Христо Стоянов на днешната ул. "Позитано". Две години по-късно десетина западни и източни столици бързат да установят дипломатически отношения с младата българска държава. На обширните разчистени и предоставени за градоустройство площи много от тях получили възможност да придобият парцели и да обогатят оформящия се архитектурен облик на разрастващия се град, а други наемали по-личните къщи на заможни българи, предпочели да се установят в тихите нови квартали далеч от центъра.
Въпреки превратностите в дипломатическите отношения през няколко войни и политически системи оттогава, повечето представителства са пуснали дълбоки корени и сега канят софиянци на гости. По маршрута на такива покани минах през няколко "отворени врати", надникнах през доста филигранни или плътни огради, а и много порти се разтвориха широко пред фотоапарата, щом споменах къде ще се появи снимката на охранявания обект. Най-напред се озовах сред зеленината и розите в парка на посолството на Република Полша пред цветната арка към стълбите до просторна тераса. По исторически причини то е било проектирано едва през 1928 г. и построено върху закупен терен покрай Перловската река. Възложено е на един от най-видните полски архитекти от първата половина на ХХ век – Богдан Пневски, създал монументални сгради във Варшава – министерства и полския парламент (възстановен по-късно под личното му ръководство). Софийският му проект обаче е повлиян повече от италианската архитектура и модернизма, акцентиращ върху материалите. Официалното откриване станало по времето на първия посланик, Адам Тарновски, който след 11 години на почетния пост е трябвало да закрие посолството в 1941 г. – пак под натиска на световни събития. Полската територия и в България била завзета от Гестапо... добре че не за дълго. Младият дипломат, който ми разказа тази история с почит към миналото, се вълнуваше от събитието на деня: пристигането в София на Адам Михник, знакова личност за съвременна Полша, който същата вечер щеше да говори в аулата на Софийския университет.
Сред първите дипломати, пристигнали през далечната 1879 г., бил представителят на Британската корона, лорд Уилям Палгрейв, който открил генерално консулство в София. Години по-късно предложеният за легация парцел "в покрайнините на града" – там, където ул. "6-ти септември" пресича тогавашния бул. "Фердинанд" (днес "Васил Левски"), далновидно бил приет и не след дълго се оказал топ локация. Около 1910 г. английският архитект Трифт Рийвъл посетил София и изготвил проект за типична английска къща в "едуардиански" стил, само че с големи прозорци – като за българските лета. Едва била завършена сградата през 1914 г. и ето че се наложило да я заключат, защото България влиза в Първата световна война като съюзник на Германия. Следвоенните обитатели на легацията били представителите на военната мисия на Великобритания. Когато дошъл и посланик, къщата станала негова резиденция, а за посолство наели червено-кафявата многоетажна сграда в съседство, където то остана до преместването му през 2001 г. Уютна и функционална, резиденцията е една от петдесетте британски сгради със същото предназначение по света, които имат статут на защитени сгради. По стените редом с портретите в цял ръст на кралицата и други достолепни личности са окачени и акварелни пейзажи от околностите на София, рисувани от членове на мисията. Разгледах ги на тазгодишния Ден на отворените за посетители врати, посветен на 100-годишнината от откриването на мисията. Гостите бяха изпълнили английската градина, накичена с емблематичните за Лондон пътни знаци и улични табели, пиеха чай с домашни сладки и надаваха ухо към забавна студентска постановка на шекспирова комедия или рецитация на най-новите български преводи на неговите сонети – нали и Бардът има кръгла годишнина в 2014 г. По книгата за гости, пред която всеки спира да се подпише, преброих поне половин дузина високопоставени пратеници на английския двор, които са се разхождали между флоралните аранжировки на българския градинар или са седели край камината в дневната на чаша уиски.
Много повече хора посещават редовно 5-етажната сграда на Британския съвет на по-централната улица "Кракра" No7, където учат езика на Шекспир, черпят идеи и знания за Обединеното кралство – до неотдавна и от богатия библиотечен фонд с хиляди книги, видеокасети и дискове, десетки периодични издания, всички те дарени в последните години на Библиотеката по англицистика и американистика на СУ "Св. Климент Охридски". Тази културно-образователна дейност се развива в подобаващо привлекателна среда – къщата на някогашния тютюнев магнат Палавеев, построена през 1921 г. в стил ар деко от бял врачански камък и останала незасегната от бомбардировките. Върху паметна плоча на фасадата, под двете строги римски глави, са изписани имената на седемчленната фамилия на предприемчивия копривщенски преселник Дончо, завършил във Франция, и съпругата му Йовка, който държал на достойнството си на кръвен аристократ за разлика от "паричната висша класа" от началото на миналия век. Като генерален директор на българския тютюнев картел той бил движеща фигура в износа на "зеленото злато" за Централна Европа. По семейни и професионални линии житейският му път се пресича с този на писателя Димитър Димов и така домът на Палавееви става литературният декор на софийската къща на Борис Морев, генералният директор на "Никотиана" в романа "Тютюн" – с представителния главен вход, терасата и зимната градина, със скъпите мебели и ламперии от акажу, с просторното стълбище, символизиращо възходите и паденията на героите. (Но самият Палавеев не е прототип на никого от тях. Димитър Димов, писател по призвание, а медик и биолог по образование и академична професия, е заимствал с тънкия си усет за психология някои от чертите и стила на живот на тютюнотърговците Чапрашикови и познатите му индустриалци и собственици на складове, докато е живял в Пловдив.) След принудителната емиграция на повечето от рода Палавееви през 1948 г. къщата им е превърната в съветски военен щаб и десет години е обитавана от главнокомандващия южния фланг на Съветската армия. После става детска градина до реституирането й на останалите наследници. Като грижовен наемател Британският съвет поддържа съхранената атмосфера на интериора с библиотеката и 80-годишната кахлена камина, макар че ежедневно приема по около 700 ученици, студенти, хора на изкуството.
Благодарение на дипломатически мисии се е запазил и до днес блясъкът на още много от къщите на знатни софиянци, превърнали следосвобожденското село в европейски град. По пътя към няколко от тях в квартала "Докторски паметник" минавам покрай кокетна малка къща, от която над тротоара се вее бразилското знаме, събиращо погледите на света това лято. Един бразилски посланик беше казал, че любимото му място е резиденцията на ул. "Велико Търново" 6, и като се оглеждам, ми се струва, че не е било само от вежливост към президентката на родината му. Защото находчиво е назовал България "коридор на историята"... каквото и да е имал предвид.
Отново съм на ул. "Оборище", където са три от най-великолепните малки палати на София. Два от тях – на №27 и №29, са посолство на Република Франция и резиденция на нейния посланик (в обратен ред). Първият е построен на три етажа за банкера Анджело Куюмджийски през 1929 г. от архитектурното бюро "Златев - Коев" в стила на френските дворци от края на XIX век. В еклектиката от стилове има елементи на виенски барок и на модния и за тогавашна София ар нуво. Не само заради фамилията му, "Златарски", е обвеяна със загадъчност личността на собственика, произлизащ от самоковски род на евреи златари и учредил със 7 млн. лв. Фондация за подпомагане на бедни студенти, но финансирал и създаването на керамично дружество "Изида", а ролята му за тютюневия износ личи от полученото испанско гражданство за улеснен достъп до центъра на световната търговия с тютюн преди Втората световна война – Испания. С френско образование и белгийска съпруга Куюмджийски става управител на Франко-белгийската банка в София, прераснала по-късно във Франко-българска банка, на която продава къщата си през 1934 г., защото му се сторила демодирана, и си построил друга на съседен ъгъл по проект на архитектите Белковски и Данчов, която много по-късно става резиденция на американския посланик. Подготвяните в България закони срещу евреите принуждават Куюмджийски да емигрира някъде между 1939 и 1941 г. - отначало в Париж, а после да се установи в Ню Йорк. Придобита от банката за Френска легация още през 1936 г., сградата става посланическа резиденция, а дипломатическите канцеларии са настанени в съседната къща, построена през 1927 г. за г-жа Емми Горгас и тютюнотърговеца Димитър Шаранков от архитектурния тандем Юрданов и Овчаров.
Заедно с двете съседни легации сградата внася разнообразие в жизнената среда и обогатява градоустройствената структура, пише в архивите на паметниците на архитектурата за резиденцията на холандския посланик на №31 – изящна и просторна двуетажна къща с няколко характерни сводести прозорчета и изнесена тераса, проектирана през 1930 г. от знаменитите Васильов и Цолов за Велизар Пеев (1859 – 1938), създал през 1901 г. фабрика за бисквити и вафли, а по-късно построил най-голямата ни фабрика за шоколадови изделия в Своге. Бил е председател на Съюза на българските индустриалци.
Сводести са всичките прозорци на трите посолства съседи на бул. "Цар Освободител". Всяко от тях има собствена история, но съдбите на италианското и австрийското са се преплитали от историческите бури. Сградата на първата дипломатическа мисия на Австро-Унгарската империя в София датира още от 1883 г. по проект на австрийския архитект Петер Паул Бранг. След края на Първата световна война, през ноември 1918 г. Италия, която е в териториален спор с Австро-Унгария, окупира сградата. След дълги преговори двете легации си разменят дворците и така Италия става собственик на сградата, построена от австрийски архитект, а австрийската мисия (нали империята вече се е разпаднала!) се премества в старото здание на италианската, построено през 1905 - 1910 г. в неоренесансов венециански стил по проект на арх. Енрико Бовио.
Третата приковаваща погледа сграда на входа на София е проектирана от друг австриец – арх. Фридрих Грюнангер, автор на редица царствени постройки от края на XIX и началото на XX век. Първият й собственик бил българският дипломат д-р Хараламби Самарджиев. От него Турция наела архитектурния шедьовър и впоследствие купила сградата на №19. Десетилетия наред тя функционирала като посолство, а сега е само резиденция. Красивата фасада в стил сецесион с елементи на барок, средиземноморски ренесанс и дори рококо пази не само изискан интериор със старинен роял, на който днес се изнасят концерти пред отбрана публика, но и спомена за голямата любов на военния аташе Мустафа Кемал – преди да бъде назован Ататюрк като създател на Република Турция през 1923 г. Отдавна вече не е тайна, че красивата и образована българка Димитрина Ковачева завладяла сърцето му и го вдъхновявала в смелите му идеи, но съюзът между двамата се оказал невъзможен. Вероятно затова той напуснал поста си преждевременно и се подчинил на зова на дълга да участва в Първата световна война, а след това да поеме пътя към националното си дело. Стаята, в която е работил в София през 1913 г., е музей с оригиналната мебелировка и някои лични вещи.
В дипломатическия шепот на още много софийски къщи ще се вслушаме отново някой друг ден.
... много напред в просветналата равнина се различиха тънки, въздушни минарета, гъсто обградили куполите на някаква бяла черква.
— Ето я София! — каза дълго мълчалият барон фон Хирш. Той не за първи път идеше тук.
1 коментар
"... през 1948 г. къщата им е превърната в съветски военен щаб и десет години е обитавана от главнокомандващия южния фланг на Съветската армия."
Това е доста съмнително. Няма главнокомандващ на южния фланг по това време в България. Имало е Южна група войски, но тя е разформирована и изтеглена в края на 1947. Впоследствие отговарящият за Юго-Западното направление си е част от Генералния щаб и по това време няма какво да прави у нас. Има си достатъчно работа с военните окръзи вкъщи.
В България са останали са толкова малко съветски военни "съветници", че през 1949 покрай процеса срещу Трайчо Костов се налага да вкарат три полка руски вътрешни войски за нощна охрана на държавните и партийни обекти. И са били разположени в школата на Държавна сигурност, където е бил и щабът им.
Така че, който и да е обитавал тази къща не е бил главнокомандващ на каквото и да е.