С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Неща

4 4 юли 2014, 17:40, 15707 прочитания

Там, край скалите

Символите на стария Созопол преди туристическите маршрути

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Скалистият созополски бряг е естествената рамка в пейзажите на Яни Хрисопулос, познат като "добрия дух на Созопол". Той му обрича живота си и му посвещава творчеството си. А ние, безгрижните посетители на града, жадни за екзотика, броим всяко лято намаляващите стари къщи и изобщо не питаме как се живее през зимата в паметници на културата.

Изпреварих тази година най-оживеното курортно време и сезона на фестивала и се заслушах в гласовете на хората и спомените на внуците – онези, които още живеят с паметта на фамилиите. Усетих напора на вятъра, чух и плисъка на греблата в безветрие, видях потомци на потоците заселници и преселници, представих си как всички заедно са бутали аланите по фелензите – от къщите нависоко до залива долу и обратно нагоре за поправка, след като уловът е прибран. Това е бил основният поминък преди нашествието на туристите.


За тяхното любопитство днес на входа на Созопол е изложена реплика на 12-метровата алана за осем гребци, съгледвач за пасажите риба и капитан, изработена от потомък на някогашен майстор и украсена с дърворезба по традиционен модел. Наблизо е друг символ на града – малкият храм на свети Зосим, закрилник на моряците, които за благодарност, че са излезли на брега след крушение или буря, издигали параклисите, с които е осеян Созопол. Самото му име означава "градът на спасението", защото заливите му открай време са давали убежище на корабите, подгонени от черноморските стихии. Към територията на България е приобщен от хан Крум през 812 г., но първите обитатели на тези земи били тракийци от племето скирмиани, както пише Херодот. После, в 611 г. пр.Хр. там се заселили милетски гърци и назовали новия полис Аполония, за да го закриля сам Аполон Лечител. Издигнали му 13-метрова статуя, която се извисявала над бреговете цели пет века, докато римляните завладели гръцката колония и отнесли статуята с кораби в Рим.

Илюстрация



"Созопол е една статуя сред морето – като материя и като дух: град на две хиляди и петстотин години", е казвал художникът маринист Хрисопулос, консервирал на множество малки платна къщите на родния си град. На едно от тях от 1936 г. ги е събрал в строй една до друга от различни краища на града под голяма стреха, сякаш да не се разпилеят. Защото "градът е построен така, както рисуват децата. Те обичат да прибавят към готовата рисунка разни подробности, от което тя става по-объркана, но и много живописна". Така го е описал с романтичното си слово Константин Паустовски, който видял Созопол със сърцето си по време на кратко посещение в средата на миналия век. Тогава ги е имало почти всичките 206 уникални къщи, а по кривите калдъръмени улици рибарите все още носели като в ритуален танц дълги надиплени мрежи, полюшвали се под тежестта им на раменете си, а децата тичали наоколо и дърпали влакна. Този спомен за тях е съхранил Паустовски в книжката си "Амфора", но умората им след цял ден моларене пулсира в картините на другия созополски импресионист, Петър Катерков, който заедно с Яни е учил живопис само при проф. Александър Мутафов, превърнал полуострова в свое ателие на открито.



Дори и днес да са останали само 111 от къщите с каменна основа и облицовани с дърво един или два етажа, дори и половината от тях да са копия на първоначалните, а няколко да са пред пълна разруха, пак има какво да се снима над високите огради и какво да се долови от колебливия първо, после все по-звучен шепот на няколкото бодри възрастни жени с открити лица, които ме поканиха да седна под смокините в дворовете им. "Аз съм тракийка, а тя е гъркиня", смееха се две дългогодишни приятелки, докато ми разказваха заплетените истории на своите родове, съставени от преселници и изселници, загубвали големи имоти, получавали в замяна пустеещи земи, страдали от асимилационни политики, но запазили чувството си за хумор и някаква особена мъдрост в ясните погледи, вперени далеч над морето. Като добри мореплаватели и корабостроители созополчани били включени в руските имперски кроежи още след военната кампания на Дибич Задбалкански през 1829 г. и били подмамени да напуснат родните места под страх от турски репресии, за да се заселят като работна сила в Русия.
Потомци разказвали за претърпените разочарования там.

В началото на ХХ век друга асимилационна политика кара гръцки фамилии да търсят спасение в открития към морето град. А когато след Ньойския договор Великите сили предават Беломорието и Източна Тракия на Гърция, българите християни са прогонени оттам по спогодбата "Моллов-Кафандарис", докато етническите гърци от територията на България се преселват в Гърция. Последиците за всяко семейство са различни, но отродяването е оставило белези в душите на всички. И докато минавах по трите главни улици на стария град, разклонени като тризъбеца на Нептун, но и свързани с тесни криволичещи римни, съдбите на хората в къщите, пред които спирах, също се преплитаха във времето и пространството.

Ето например познатата на всички достолепна сграда на пощата, която едва в последните години блесна в нова премяна, е била на гръцка фамилия, която се изселила и я продала на богатия търговец Яни Пинелов, чиято съпруга била Акривула Хрисопулос, сестра на художника съименник на съпруга й. Малко по-нагоре по централната улица "Аполония" се издига висока и обла като фарова кула красивата къща на Яни Хрисопулос, който искал да гледа морето от ателието си на най-горния етаж. Бил е много скромен и отдаден на изкуството си, но домът му, наричан гостната на Созопол, бил винаги отворен за достойни хора, благородни по дух като Паустовски и по кръв като цар Борис. Много по-късно се съгласил в приземния етаж, обикновено предназначен за дюкян, да бъдат подредени и изложени няколко десетки от неговите картини, но не за да ги продава, а за да са достъпни за всички. Защото бил убеден, че човешките вълни отиват натам, където ги зове доброто, красотата и справедливостта. А не където ги тласка вятърът. И все повтарял, че един живот не стига, за да се нарисува дори една-единствена морска вълна.

Илюстрация



Отклонявам се за малко по ул. "Анаксимандър", за да видя единствената къща с пловдивска възрожденска архитектура. За жалост на нея има обява за продан – по-младите наследници живеели далеч, може би в чужбина, и не можели да я поддържат. Споменават ми името на леля Ана Шишарката – не е обидно: тук всички се познават с прякорите, предавани с поколения, защото по фамилиите си били неразпознаваеми. Вдясно на същата улица над висок зид се вижда симетрично разгърната фасада на характерна за мястото двуетажна къща с изнесени напред две странични стаи, а между тях вероятно салон, който е бил задължителен за заможните собственици. Горният етаж е подпрян на извити греди, а стените са облицовани в застъпващи се летвички, наричани цепенки или цепеници. Странджански дъб използвали майсторите, защото бил здрав и се поддавал на обработка, а по стените пазел от влагата, от вечния вятър и по облицовката, подредена като рибени люспи, лесно се стичала дъждовната вода. Наоколо я знаят като партийната къща, защото я национализирали от семейството уж за музей, но всъщност в нея се настанили комунистически управници. Поради нарушения закон била върната на наследниците в последните години. Те я поддържат в оригиналния й вид благодарение на приходите от летовници. Точно отсреща е безценната църква "Света Богородица", паметник от национално значение, строена в продължение на 400 години и изографисана от местни художници, но с дърворезбен иконостас от прочутата Дебърска школа. Нейната слава се носела из цялата Османска империя, но още десетки строителни центрове по територията й разчитали на уменията на българските зидари, дюлгери и резбари.

Илюстрация



Истински шедьовър на това майсторство е "Къщата със слънцето" на Ана Трендафилова. Построена е от търговец рибар още през 1754 г., но изящната й украса по фасадата е датирана от 1830 г., когато елементи от стила ампир проникват и до Балканския полуостров. Поясът на стряхата е оформен от сдържано изящен фриз, който сякаш подготвя окото за стилизираното слънце с лъчи от профилирани летви, а триъгълният фронтон над него е оформен с широк, богато профилиран корниз. Интериорът издава изключителна хармония и вкус, с изписан таван, а една от стените е служила за домашен иконостас. Много недоизказани истории чух за тази знакова къща, включително видимия факт, че две други, по-малки, пред нея били разрушени през годините, за да се разкриела гледка към "слънцето" на едни овластени съседи отсреща, а сега собственик била една могъща групировка.

Илюстрация



Щастливки са къщите, превърнати в галерии от внуци и други роднини. Една от най-големите гледа към ул. "Аполония" . Собственичката Бисера ми обяснява, че голямото като хангар пространство в долния етаж е приютявало една или две аламани, а може и волска каруца да е имало. Интересно, че каменната зидария отвън почти не се вижда, не се забелязват и придаващите й здравина напречни летви, сантрачи, а цялата къща е като обшита с дърво. Фантастична облицовка на съкровищницата от картини, икони и произведения на изкуството вътре!

По третата улица на споменатия вече инфраструктурен "тризъбец", ул. "Св. св.Кирил и Методи" има няколко къщи, пред които спира дъхът на човека дори в разхладен от дъжда ден. Едната е неподражаема с високия си заоблен покрив. За красота ли, срещу вятъра ли – кой да ти каже... Строил я някога гръцки търговец, но от него я купил кметът Дука Дуков, избран през 1907 г., който имал четирима синове и още толкова дъщери, та на едната от тях я подарил, а тя се задомира във фамилия Шопови и после къщата била продадена на други. Сега е собственост на брат и сестра, поне единият от които полага усилия да поддържа, каквото се е запазило от този възрожденски шедьовър. След нея попадам в двора на Къщата с кладенеца. Отварят ми малка врата към опалово син артезиански кладенец – разкрили го при копаенето, като приспособявали приземния етаж за ресторант. Пазят го чист и, както изглежда, не са го превърнали в туристическа атракция. На номер 23 има още едно бижу, изящно украсена отвън фасада, сякаш филигран от дърво. Някога я купил Атанас Гяуров, заможен тракийски преселник, който имал три дъщери. Сигурно се е разделил с много повече имоти по родните си земи тогава...

Илюстрация



Галерията "Ласкариди" на същата улица е като по-голяма сестра на "Бисера" от съседната. Построена е в края на XVIII и началото на XIX век и поминък на фамилията бил строежът и поправки на аламани. Потомката на майстора, художничката г-жа Карадиамандиева, ми разказа много картинно, как мъжете избутвали готовата лодка по специалните траверси, фелензи, чак докато стигне до водата, и как зиме по обратния път нагоре я прибирали за ремонт. Изкуството на дърворезбата по нея били научили от турски майстори. С лодки събирали по брега и дърва за огрев. "Бедни времена бяха, боледуваха много хора – от влагата, от недоимък..." Днес майстори излагат в галерията керамични пана и украшения, вътре се тълпят групи туристи, които говорят на няколко езика. Лодките се виждат само на картини по стените.

Илюстрация



Отсреща забелязвам друга щастливка - "Синята къща", изцяло реставрирана и поддържана в духа на предишните поколения от внука на двама созополски кметове, Леонид Дуков. Всички артефакти от живота на семейството на заможния търговец Хаджикиряков с дюкян на приземния етаж са подредени по стаите и в освежените дървени ракли и шкафове. А иначе къщата се напълва с гости през лятото – повечето от тях хора на изкуството, които влизат с професиите си в ролята на куратори на семейната памет.

Илюстрация



В пълен контраст до Синята е приказната къща на загадъчната Ана Батиньоти. Един от символите на стария Созопол, почти 300-годишна, запазена до най-малките извивки на дървените подпори и украсата по стените, тя е обявена за паметник на архитектурата и завещана на далечни родственици от друг град. Разположена ъглово, стрехите й сякаш целуват отсрещните стрехи, тя има и лоджия към двора, и салон на втория етаж, а вътре имало вградени долапи и алафранги. На стари черно-бели снимки се вижда и собственичката приживе – със строг поглед под гъстите вежди, с черна коса и с лека насмешка (към съдбата?) в ъгълчетата на плътните устни. След тази къща никоя друга не може да ме спре. Крясъкът на гларусите ми напомня за морето край Созопол, което вече не е същото за мен.

Илюстрация



За незабравимото преживяване в този град благодаря на всички събеседнички, които ме почерпиха с разкази и сладко от смокини, а след тях и на архитектите и на журналистите, вградили завинаги созополския дух в репортажи, интервюта, чертежи и изследвания.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

ЕСМ на 50 ЕСМ на 50

Поглед към влиянителния музикален лейбъл навръх 50-годишнината му

6 дек 2019, 818 прочитания

На източния фронт всичко е ново На източния фронт всичко е ново

Американският фотограф Едуард Серота, един от първите, които документират падането на комунистическата власт в Източна Европа

21 ное 2019, 3218 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Неща" Затваряне
Кубичен пласмасометър

Европа, САЩ, Азия

Още от Капитал
Какво прави една реклама ефективна

Николай Караджов, Светослава Диновска и Радомир Иванов от агенцията Saatchi&Saatchi Sofia, пред "Капитал"

Четиримилиардната алтернатива

Годината е рекордна за взаимните фондове, като те са сред малкото инвестиции, които бият инфлацията, макар да има и доста на загуба

Трудните книжки

Министерството на труда предлага подмяна на сегашните трудови книжки с нови, без да може да обясни защо не ги цифровизира

От какво боледува педиатрията

За лечението на 1.2 млн. деца в България се отделят само 11% от бюджета на здравната каса

20 въпроса: Красимир Георгиев

Често предизвиква себе си, а с това мотивира и други хора към промяна

Камион желание

Отново за мобилните кухни, уличната храна и къде да я опитаме този месец

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10