С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Неща

21 1 авг 2014, 16:54, 25890 прочитания

Майсторите и маргаритките

Скритите романтични кътчета в София на няколко любители градинари

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Стефан Китанов

Стефан Китанов

Автор: Велко Ангелов [Light]

Треви и кино

Стефан Китанов, "директор на София филм фест"

Никой не би предположил, че зад една безинтересна стара софийска кооперация, недалеч от църквата "Свети Георги", е скрит притихнал и уютен двор. Тук, сред разнообразните храсти, дървета и цветя, засадени около добре поддържан тревен килим, сякаш и слънцето е по-благосклонно, и вятърът по-ласкав. Тази тайна градина между зидовете, създадена с въображението и упорството на Стефан Китанов–Кита, известният директор на "София филм фест", е попадала под погледа на Вим Вендерс, изкачил се веднъж на крилете на желанието до третия етаж, където живее арт мениджърът. Градината е посрещала всички членове на филмовото жури през последните четири години. Тя е неотменна част от фестивалната програма, която Кита подготвя за журиращите – всеки път на финала на форума той ги кани на обяд, после заедно обикалят по близките до дома му улици и накрая влизат в личния му зелен рай на по чашка домашна ракия, произведена лично от баща му.


Невинаги обаче това място е било достойно за толкова отбрани гости. Допреди десетина години подобно на повечето други софийски дворове и този тъне в боклуци и немара. Оградите му са срутени, около растенията е непроходимо, няма трева, а пръстта се е слепнала като асфалт. И така до дните преди един Великден, когато започва голямото чистене – в него се включват съпругата на Кита, родителите му, едно съседско семейство. След два-три часа работа една жена от близката кооперация пристига с кутия бисквити и ги поздравява с думите: "Отдавна чакам този миг!" Приятната изненада дава нов стимул за преображението на неугледния двор, храстите са окастрени и се открива едно немалко пространство.

"По Великден имам повече време – разказва Стефан Китанов. Фестивалът приключва през март и аз като природата се събуждам за новия сезон. Тогава ни дойде ентусиазъм и извикахме една бригада, която изхвърли четири камиона с боклуци – имаше отпадъци още от строежа на кооперацията. Изведнъж дворът сякаш порасна." Решават да вдигнат оградите. С един от съседите, Андрей, прекопават и посяват трева.

Завършил най-напред икономика, после и кинознание, подвизавал се десетина години като уличен китарист, продуцирал 15 филма, сега Кита тръгва да обикаля разсадниците и да чете книги за градинарство. Същевременно и много пътува по работа, а пътешествията му носят вдъхновение. Най-напред засажда две туи. После и кипарис, който пресажда направо от снимачния терен на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". После идва ред на една нежна магнолия – този разцъфтял дървесен вид го поразява веднъж във Висбаден и втори път в Сентрал парк в Ню Йорк. "През първата година магнолията имаше един цвят, на втората – четири, а сега цветовете й са над 300 и е много красива", отбелязва с гордост любителят градинар. До нея той засажда още тис и клен.



Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


По онова време в Бояна Рангел Вълчанов снима "А днес накъде?". Продуцент е Стефан Китанов. Една от ролите във филма изпълнява Михаил Билалов, пристигнал от Париж, където се е занимавал с ландшафтна архитектура. Веднъж актьорът и продуцентът идват след снимките в двора и Михаил Билалов скицира силуета на градината – препоръчва какво да се засади на първа линия пред оградите, какво на втора, как да се съчетаят растенията така, че в различните сезони винаги да има цъфтящи. "Той ми даде идея за телена конструкция и по нея пуснахме клематис, роза и дива лоза, спомня си Кита.  посъветва ме къде да посадя сенколюбивите здравец и бръшлян."

Стефан Китанов пътува често до Италия и черпи много идеи и оттам. Във Венеция например го грабва един петнист бръшлян, много рядък за България. Когато тръгва да изпълнява проекта, той изнамира у нас точно този вид, който сега покрива щедро една от стените на двора.

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


За други растения се ограмотява сам. В сенчестите части посажда махония. Донася от Утрехт, Холандия, два чимшира. Точно в средата на градината поставя голяма саксия с фуксия, която цъфти много богато и която много харесва. Друга саксия с роселия окачва на клона на едно дърво – в Италия я гледат по прозорците, тя цъфти буйно и пада надолу като водопад, подарък е от негова приятелка от Рим. И за да има повече цветове в двора, добавя и циганчета, и бегонии – любимите му градински цветя.

По правило всяка пролет Стефан Китанов отива в разсадника и зарежда двора с едногодишните. През последните месеци обаче отсъства често и тази година успява да отдели само два часа за засаждане. Би искал да има повече сакъзчета, но времето не стига за тях.

"Вече има много малко какво да се прави още", отбелязва, а въображението му вече е заето с нова градина – в двора на наследствена семейна къща в Трън.

Днес съседът Андрей грижовно коси и полива градината. Семейството му прекарва всеки ден в нея заедно с невръстното си внуче, което е голяма радост за Кита. Има маса и столове и е приятно човек да поседи в сянката на старата смокиня. Другите обитатели на кооперацията слизат рядко долу, но на всеки е приятно, като се надвеси и погледне от балкона си, да види цветята, зеленината. Надничат и съседи от близките сгради и също им се радват. Градинарството се оказва заразително, защото някои са започнали също да облагородяват своите дворни места. На едни от тях Кита е подарил две от любимите си магнолии.

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


И подобно на силен бръшлян сюжетната нишка, свързана с киното, не спира да се увива около това кътче природа в недрата на големия град. Когато миналата година турската режисьорка Йешим Устаоглу, председател на журито на филмовия фестивал, влиза в двора, остава очарована. Той, изглежда, й проговаря, казва й нещо съкровено, защото дава творчески импулс на документален проект, свързан с пътуването на големия френски архитект Льо Корбюзие през цяла Европа към Турция. И това не е измислица – на представянето на проекта за филма режисьорката специално споменава за впечатлението си от градината на Кита. Една градина, която й е дарила вдъхновение.

Диви ягоди зад "Орлов мост"
д-р Георги Гургуриев, кардиолог

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


Сутринта след поредно нощно дежурство в кардиохирургията на болница "Токуда" д-р Георги Гургуриев ни посреща в своя минипарк, заобиколен от четириетажни кооперации, на една стъпка от "Орлов мост". Дежурството му е преминало напрегнато, но успешно и в такива дни с удоволствие се занимава с градината, коси я, пръска болните растения, пипва тук-там.

Той лекува електрическите нарушения на сърцето. Дефибрилаторите, кардиостимулаторите, които коригират ритъма, са тясната му специализация. Написал е три глави от книгата "Хирургия на сърцето и съдовете". "Работата ми е трудна и отговорна, казва той, но зеленината тук ме кара да се отпускам. Вижте тази маса под клоните на албицията какво спокойствие носи! Колко е приятно да седнеш там в някой горещ ден, да си сипеш нещо разхлаждащо и да гледаш зеленото наоколо, което си създал сам..."

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


Всъщност този двор, последователно отвоюван от ненаситния град, е и един романтичен жест. Кардиологът го е създал, за да бъде красиво около кабинета на съпругата му – д-р Лаура Андреева, изявен специалист по ортодонтия. "Тя го заслужава. Работи изключително много и аз се радвам за нея", споделя лекарят.

Двамата живеят наблизо, в апартамент на отсрещната страна на улицата. Той е роден и израсъл в квартала, но тук, сред дърветата и цветята, посадени от него, е пренесъл частица от други свои много скъпи детски спомени.

"В детството ми се събирахме във фамилна къща на улица "Венелин", където имаше прекрасна градина с алеи, рози, маса с асма... спомня си. Там ставаха чудесни празненства. Отвън се слагаше грамофон, изрязваха се фенери от дини..."

Нещо неуловимо от този топъл, задружен живот го следва, докато той започва да преобразява двора на старата кооперация. Началото е преди близо петнайсет години, след като са ремонтирали основно партерния апартамент и са го превърнали в съвременен стоматологичен кабинет. "Когато интериорът се оформи, си казах: човек влиза вътре, но какво вижда преди това? Боклукчийски кофи!"

По онова време дворът е разграден и в храсталаците спят клошари и наркомани.
С помощта на сина си събира и изхвърля един камион боклуци. Вика майстори да надзидат стената откъм улицата, поръчва и хубава метална врата. Тогава в градината растат само една голяма джанка и една дива череша. Първото си дърво засажда в навечерието на новото хилядолетие – малката елхичка, която украсяват за Коледа, днес се издига висока и наперена.

Малко след това, закономерно сякаш, се сблъсква със злото. От десетте туи, наредени като зелени стражи по границата на двора, въпреки грижите му изсъхват четири. Докато се чуди как и защо, един ден намира празна опаковка от сол. Досеща се, че някой злонамерен съсед е убил дърветата, но това не го спира и той веднага ги подменя с нови четири.

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


По-късно засажда любимото си дърво – албицията, която е харесал при пътуванията си на Лазурния бряг с нейните пухести розово-сини цветове. Едни след други заемат местата си чимшир, рододендрони, тибетски кедър – също характерен за страните около Средиземно море. След това идва и атлаският кедър. Всичко, което посади, се хваща, става здраво и силно. Само една маслина, купена във Варна, уж като адаптирана към нашия климат, умира през тежката зима преди две години.

Лекарят поддържа градината си сам. Работи в нея в събота или в неделя. Често пътува – на научни форуми, а понякога на почивка със съпругата си. Ако се натъкне на интересен камък, го прибира в колата и с него дооформя един малък алпинеум. Когато отсъства по-дълго, скрупульозно оглежда "занемареното". Отбелязва си кой храст е за подстригване, кой за пръскане. Веднъж или два пъти в годината срещу 300 – 400 лв. наема фирма за по-грубата работа – оформянето на храстите с машина, рязането на клони по високите места.

Докато разговаряме, кардиологът представя любимите си растения. Двете японски рози, едната – с интересен оранжев оттенък, вече прецъфтяват. Но пък идва ред на дървесните ружи – бяла и синя, да отворят цветовете си. Посочва игликите, не пропуска дори самораслата маточина. Гордостта му обаче са дивите ягоди, които набират все повече сила в последните години. Много държи и на юките, чиито царствени бели цветове очаква с нетърпение.

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


На двора, отворен за всички живеещи в кооперацията, се радват не само пациентите на ортодонтския кабинет – в него впрочем работи и дъщерята на докторското семейство, но и посетителите на съседния фризьорски салон. Слизат и деца. "Радвам се, когато децата играят тук, но за съжаление в центъра на София тях почти ги няма", отбелязва примирено.

През 2006 г. дворът е отличен в кампанията на столичната община "Да пометем пред прага, за да отидем в Прага". Като негов главен и всъщност единствен градинар д-р Гургуриев печели награда – за себе си и за съпругата си едноседмична екскурзия до чешката столица.

"Но знаете ли кое е най-хубавото? – идва въпросът му накрая. Като видяха как се грижим за двора, комшиите от другата страна също почнаха да се грижат за своя. Те дори вече са окосил тревата, а пък аз още не съм!"

За птичките и хората
Адриана Бояджиева, зам.-директор на фирма за управление на човешки ресурси

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


Дори само несиметрично подстриганата й червеникава коса подсказва, че Адриана Бояджиева е човек извън стандартите. С разнолики умения, две професии и поне три хобита. Днес тя е заместник-директор на фирмата за управление на човешки ресурси, която основават през 90-те заедно със съпруга й, преподавател в УНСС. Преди това работи в телевизията в отдел, който изгражда студиа. Завършила е архитектурно проектиране в строителния техникум. Учила е задочно и фотография, но не за да се сдобие с диплома, а от интерес и защото много обича да снима. Нейни снимки от Шотландия украсяват помещенията, където работи. А преди 6–7 години влиза и в ролята на градинар. Сама преобразява дворчето на кооперацията, в която е офисът на семейната фирма. Превръща го в градина, сякаш създадена от квалифицирани ландшафтни специалисти. Тя е съвсем малка, но е богата на разнообразни растения, съчетани хармонично.

Вкусът към зеленото Адриана наследява от баща си. Той е лесоинженер, правил парковете в Слънчев бряг и Златни пясъци. От него децата му учат имената на растенията. "Той ми предаде тази любов, от малка пътувах с него по разсадниците", разказва тя.

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


За пръв път осъзнава интереса си към градинарството, когато преди 25 години семейството й купува вила в село Горно Вършило, на 60 км от София.

"Мястото е много диво, със стари къщи със съхранен дух, с големи дувари – разказва Адриана. Влюбихме се в него с мъжа ми, защото сме градски деца. Започнахме да садим, всякакви неща сме гледали, дори домати. Сега вече – само картофи, защото не искат поливане. Смеем се, че сме се доказали и вече може нищо да не отглеждаме."

Мястото е малко, само 400 квадратни метра, но градината е професионално направена от баща й с много любов.

"Вложи душата си в нея, обяснява дъщерята. И имам чувство, че направо пренесох една част от Горно Вършило в дворчето в София. В селото малко прекалявам, аз имам склонност към това. Непрекъснато купувам нови растения, заприличва леко на шоурум. И сякаш вече развалям това, което баща ми направи, а трябва умереност", критична е тя към себе си.

В началото идеята за софийската градината е да е съвсем дива, само с един кипарис и един кедър отпред, който да хвърля сянка. Но кедърът изсъхва. Оказа се, че под тънкия пласт почва отдолу е пълно с вар и цимент, останали от строителство на надстройка отпреди 20 години. Но е късно е да подменят пръстта. Още едно неудобство е, че половината от двора остава в сянката на близките сгради, затова в него трудно виреят видовете, които цъфтят. Въпреки всичко Адриана Бояджиева, която се определя като много борбен човек, засажда растенията едно по едно.

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


От времето, когато се заема да оформя пространството, е запомнила един забавен момент – изкопава дупка за кипариса, а един дядо се спира на улицата и я пита какво ще сади. Тя му отговаря, а той се засмива и казва: "Садете умни дървета, които раждат плодове, а не само радват окото. Изпълнява заръката му отчасти с една декоративна черница мутант, чиито клони падат надолу като на плачеща върба. От нея, оказва се, може да събере шепа плод.

"За сметка на това сливите на съседите пълнят двора ни", смее се Адриана. В духа на онова пожелание е и една леха с подправки: "Тя е много важна. Закъде без джоджен, девесил за боб, мента за мохито? А отскоро имам и розмарин, който гони комарите."

Когато избира растенията, които ще засажда, се стреми във всеки сезон да има цъфтящи видове. Рано напролет първи се появяват минзухарите. После идва ред на дивите иглики, които тя вади от гората, на традиционните лалета, нарциси и зюмбюли. И по-нататък са следващите цветове, чак до късна есен. Експериментира и с различни полски и горски стръкове на принципа каквото се хване.

От всичките си цветя Адриана Бояджиева най-много се радва на хортензията, която цъфти дълго и не изисква много поддръжка, но също и на розите, за чиито ароматни цветове се е преборила въпреки липсата на достатъчно слънце в двора. Тя поддържа растенията сама, никога не вика помощници.

"Градината физически много ме натоварва, признава, но имам една естетическа потребност, която ми дава сили. Някой път работя до изнемога, когато видя, че нещо трябва да се свърши... Ето тези прецъфтели рози ми вадят очите, но бях в командировка и нямаше кога да ги изрежа."

Приятно й е и това, че докато работи отвън, хората се спират и я заговарят. Градината става повод за много запознанства. А понякога и средство за социални експерименти. На входа й има дълбока саксия и каквото и да бъде посадено в нея, го открадват. Адриана обаче е решена и тук да се бори докрай. След като сменя 5–6 зелени вида, и всички те, дори и обикновеният здравец изчезват, решава да използва камък. Да си направи "инсталация".

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


"Другата ми любов са камъните - споделя. Те според мен имат душа. Събирам ги от цял свят. Трупам ги на вилата."

Донася от селото един доста голям и с подходяща форма и го поставя върху саксията, получава се ефектна пирамида, която се задържа няколко месеца, но и камъкът изчезва. Слага втори, но една възрастна минувачка се спира и я предупреждава, че е от много ценна порода и е по-добре да си го прибере. Вслушва се и в момента на мястото му са оставени нови дребни лилави цветенца. Залогът е направен. И всички чакат да научат кой ще победи – крадецът или градинарката.

Напоследък тя обмисля нови планове. Например да намали участъка с трева, която жълтее и не расте добре. Смята част от него да покрие с ивица бели камъчета. Представя си и един стенопис върху белия зид – някаква идилична картина зад розовия храст. Цветя и изкуство.

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


Обитателите на кооперацията се радват много на разхубавения двор, но рядко слизат в него. Едно постоянно течение между сградите им пречи да се заседяват по-дълго. Отскоро обаче синът на семейство Бояджиеви ползва една стая в офиса. Той е художник и заедно с още двама колеги е основал фирма за културни събития.

Младите започват да канят гостите си навън. От тази пролет фирмата е изнесла там и една пейка. "Най-после дворът приема хора", доволна е Адриана.

Все по-често се случва и на нея да седне с iPad сред растенията и да работи на чист въздух. В такива моменти забелязва, че дърветата привличат и много птички – по-дребни, по-големи, повече или по-малко гласовити.

"Има ползи значи не само за хората", радва се тя на своето творение. Но радостта й не е от някаква мисъл за притежание.

"Някак не мисля градината като своя, отбелязва тя. Правя нещата за удоволствие, не за да ги имам. Искала съм да постигна хармония. Винаги се стремя към това."

Уроци по търпение
Антония Ковачева, директор на националната филмотека

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


Неповторимо съчетание на градски апартамент и извънградска къща – такова впечатление оставя жилището на Антония Ковачева, директор на Българската национална филмотека. То е в центъра на града, на партер, но след като прекосиш хола и излезеш на терасата, се озоваваш в двор като на вила. Там има всичко, с което е ценен животът далеч от претоварените с трафик улици – асма и маса под нея, зелена ливада, където играят децата и се изнасят шезлонги за слънчеви бани, много цветя, храсти и пълзящи растения по дувара. Дори високите кооперации наоколо не развалят уединението и зеления покой. Усещането е за интимна, лична зона, макар че сградата се обитава от пет семейства.

"Градината е част от моето лично пространство, но и от пространството на моите съседи – подчертава филмовата критичка. През годините винаги сме имали добри отношения с тях. И все някой е правил нещо за останалите, защото е имал възможност да го направи."

За двора обаче заслугата със сигурност е на Антония. Когато преди петнайсет години започва да го прочиства – не как да е, а направо с търнокоп, сред буренака се натъква на парчета бетон и стари тоалетни чинии. По онова време майка й е тежко болна и тя ходи да се грижи за нея. На връщане се нахвърля с настървение да копае земята и докато се усети, натрупва четири-пет камари отпадъци. Нужен е камион, за да ги отнесе, и за него помага съпругът й. Двамата са се амбицирали да оградят площта, защото една активистка в квартала настоява да се направи детска площадка върху частния имот.

Така се започва. От любов към селото, което никога не е имала и за което си е мечтала, макар че е израснала в малка къща с двор в квартал "Редута". И от влечението към земята: "Исках да отида и да се заровя в пръстта!"

В началото нищо не знае за градинарството. Подстригва тревата клекнала с ножица, докато постепенно схваща, че няма да мине без косачка. Завършила е икономика, а после и кинознание. Пише кинокритика, сътрудничи като филмов наблюдател на почти всички наши всекидневници, участва в журита на много международни кинофестивали. А за отглеждането на растенията се учи от практиката. Трудът не я плаши, защото е свикнала с движението, а и чрез него се освобождава от стреса. Като млада е играла спортна гимнастика, тренирала е волейбол, плуване, занимавала се е с аеробика. На 38 години дори започва да язди. С такава спортна подготовка смогва на "хамалогията", както тя се изразява. И не само смогва, но си доставя и радост с нея. Съседите се чудят на издръжливостта й."

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


"По едно време имах здравословни проблеми и не можех да кося. Полудях, че някой друг трябва да свърши това вместо мен. Работата с косачка е много приятно нещо. И просто мразех помощника, който дойде, защото ми отнемаше удоволствието. Човек се встрастява."

Има един етап от разхубавяването на двора, в който решава да сече наред – завъдили са се твърде много джанки, люляци, станала е една малка джунгла, под която нищо не расте. "Имахме философска дилема тогава – зеленината или слънцето", спомня си. Мъжът й се опитва да я спре възмутен: "Не може да унищожаваш дървета!" "Но тук не влиза слънце!", отговаря му и прави, каквото си е наумила.

Дълго време тя сама се грижи за градината. Но от пет-шест години има нова съседка, по професия фармацевт, която също обича да пипа земята и която купува другото партерно жилище най-вече заради двора. Заедно с нея поддържа напоследък зеленината. Всяка събота и неделя двете правят по нещо. Косят почти всяка седмица. А за най-тежките дейности като рязането на дърветата са си намерили помощник. Тъй като почвата е глинеста и не е много подходяща за гледане на цветя, имат компостер и си правят тор.

Антония Ковачева не преувеличава смисъла на градинарските си занимания и не намира някакъв философски подтекст в тях. За нея това е просто хоби, а вероятно и разтуха от грижите й за съдбата на родното филмово наследство. Догодина се кани да отбележи 100 години българско кино. На дневен ред е преминаването от аналогов към цифров принцип на съхранение на вече заснетото. И не става дума само за прехвърлянето на филмите на съвременни носители, за което са нужни, разбира се, средства. "Търсим начини да се възроди интересът към тях, да открием нов подход към следващите поколения, казва. Филмотеката съхранява стари филми, но не може да си позволи да остарява."

Без да го съзнава навярно, тя бяга от старостта и в постоянно обновяващата се градина. Най-много в нея обича пълзящия клематис заради неговия рядък син цвят. Засадила е и други два, но ще им трябват години, докато покажат красотата си. "Човек се учи на търпение. В началото исках веднага всичко да е избуяло и силно, цветно. Слагах бързи цветя, но те пък бързо умират."

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


Друга нейна гордост са розите – издирени и доставени чрез интернет – два корена от известния селекционер Дейвид Остин. Едната, тъмночервена, се нарича "Уилям Шекспир", втората носи загадъчното име "Джуд дьо Обскюр". Друга роза, пълзяща, от стар френски сорт, цъфти с огромни цветове по стената и идеята е да стигне до ръба й и да се преплете с клематиса. Посадила е и смокиня, която миналата година вече дава плодове.

Една грамадна лавровишна с лъскави тъмнозелени листа, подстригана в кръгла форма, спира погледите между терасите на двете партерни жилища и някак дискретно разделя ливадата. Странно е, че този корен някога е расъл в саксия. По време на един ремонт обаче залинява и изсъхва, работниците дори го изхвърлят на боклука, но по милостта на градинарката се връща обратно в къщата.Усетило грижите й, растението живва, после тя решава да го пресади в земята и там то се превръща в голям и силен храст. За хора като Антония казват, че имат "зелени ръце". Всички растения, за които се грижат, им се отблагодаряват с живота и красотата си.

Истории за цветя
Атанас Киряков, кинодокументалист

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


Градинарската страст все идва отнякъде. При Атанас Киряков – сценарист и режисьор на документални филми, може би трябва да се търси направо в гените. Баща му е бил прочут агроном овощар във Варна, който създава нови сортове. "Градината му беше невероятна, всички идваха да я гледат", спомня си режисьорът. По онова време обаче той изобщо не се интересува от нея. Иначе много обича цветя – да ги съзерцава и да ги подарява. Някои от тях дори може да помни цял живот. Има например един ярък спомен от 60-те в Париж, където следва кинорежисура. Тогава негов приятел с художествена галерия подготвя първа изложба на колумбиеца Фернандо Ботеро във Франция. Зима е и вали сняг. Внезапно на път за галерията Атанас Киряков вижда на една витрина няколко клона разцъфтял бял люляк. Красотата им го поразява и той, който учи и работи едновременно и разполага с малко средства, дава последните си пари, за да купи букета. Когато го занася на изложбата, всички ахват. Разказът за тази случка го радва и днес, 50 години по-късно.

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


От 13–14 години той се грижи за двора на двуетажната къща, която обитава заедно с още няколко души и едно издателство. Никога преди не е отглеждал растения. Мястото привлича погледите на минувачите с цветовете си през всички сезони, но през пролетта е наистина смайващо с десетките лалета, нарциси, зюмбюли и ириси. Подобно на картините в дома му, с всяка от които е свързан емоционално, и цветята тук имат своите истории.

"Ето един мак от моя позната калугерка в Самоковския метох, разказва режисьорът. Розите отзад – едната бяла, другата червена, съм донесъл от Париж, от най-известния селекционер там. Доста скъп сорт, струваше към 30 евро и се двоумих известно време, преди да я взема. Това цвете също го купих от там, казва се "Коледна принцеса", цъфти по Коледа. Нещо като култивиран кукуряк. Имам и три коренчета индийски люляк, много го харесвам – единият е бял, другите са розови. Цъфти през юли и август, прилича на кестен. Магнолията е от Бретан, Франция. Намерих я в един разсадник. Попитах дали издържа на студ, оказа се, че издържа до –20 градуса. Но цъфти по-късно с огромни бели ароматни цветове..."

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


Градината иска почистване, плевене, торене. Няма ден, в който Атанас Киряков да не прави нещо в нея. Седнал на един стол пред къщата, много често той работи и по своите нови филмови проекти.

След успеха на филмите му от последните години – за горяните, писателя Стефан Груев, лагерите в Белене и Ловеч, художника Иван Кирков, летящите фигури на скулптора Жоел Рабинович, Жул Паскин и за дългата сянка на ДС в края на септември, кинодокументалистът ще снима игрален филм. Сценарият му почива върху истинска история, част от която е разказана в документалната лента "Омагьосан от морето". Тя е за семейството на един рибар с умствено болно дете. С Юрий Дачев я разширяват, пишат и една специална роля за Таня Лолова.

"Тя ще играе ослепяла жена, дошла с един моряк влюбена, той се качил на кораба и не се върнал, впуска се в сюжета Атанас Киряков. И тя го чака, губи зрението си и може да се лекува, но не иска да прогледне. Това е друга истинска история. Във филма има и дете, което плаче, защото вижда, че децата са боядисали една чайка и другите чайки започват да я кълват. Също истински случай, който говори за отношението към различните."

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


Дали пък няма да се окаже, че от градинарство са изкушени всъщност хората, които обичат историите?  Които търсят и се опитват да създават друга, по-съвършена реалност? Навярно не е случаен и фактът, че този репортаж се натъква на толкова любители градинари, чиито професии са свързани с киното.

"Главата ми е пълна с идеи, но съм вече на 75,засмива се режисьорът. Имам енергия и не мога и не искам да спирам." Освен радост неговите растения му създават и грижи. Като във всяка друга любовна история, и в тази има загуби.

"Тук растеше японска вишна, като цъфнеше, идваха с фотоапарати да я снимат, въздиша Атанас Киряков. Беше нещо неземно. Цветът й траеше едва 3-4 дена. Красотата е ефимерна, както казват поетите. Цъфтя 4-5 години. Но в едно лято повя някакъв топъл вятър и тя изсъхна. И сега съм посадил нова..."

Друга мъка – по цялата ограда на двора върви една глициния, която спира да цъфти. Сега трябва да се проучва в интернет какво не й достига и от каква тор има нужда. Текомата – още едно катерливо растение с оранжеви цветове като фунийки, е вече на 10 години и пуска яки корени до средата на градината. "Казаха ми: някой ден ще му намериш корена в кухнята си. И се двоумя дали да не го махна", тревожи се режисьорът.

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


Измръзнал и мексиканският портокал – ароматен храст, който купил от един от многото магазини за цветя по кейовете на Сена в Париж.

Където и да пътува, Атанас Киряков се връща в България с цветя. Веднъж участва в организирането на месец на българската култура в Холандия. Идва си оттам с три големи сака, пълни с растителност. "Оттогава остана една фантастична магнолия с огромни цветове", разказва той.

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]


Но не само редките сортове са придобивките му. Отвън носи със себе си и нови идеи за градината. Ето например преди известно време в северната част на Англия посещава голям парк, защитена местност с около 100 езера. В него всичко е оставено на природата. Нищо не се пипа, не се реже, не се премества, не се допускат никакви вмешателства.

"Започнах да харесвам това", изненадва се сам от себе си кинодокументалистът, който вече се опитва да прилага поне отчасти тази философия в своя двор.

Майсторите и маргаритките

Фотограф: Велко Ангелов [Light]

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

На източния фронт всичко е ново На източния фронт всичко е ново

Американският фотограф Едуард Серота, един от първите, които документират падането на комунистическата власт в Източна Европа

21 ное 2019, 1091 прочитания

Филмът "Най-сладкото" - истории от първа ръка за живота на Изток в Европа Филмът "Най-сладкото" - истории от първа ръка за живота на Изток в Европа

Авторите - Борис Мисирков и Георги Богданов, за правенето на несълзлива документалистика за време, което децата ни не познават

20 ное 2019, 1258 прочитания

24 часа 7 дни

22 ное 2019, 5977 прочитания

22 ное 2019, 2792 прочитания

22 ное 2019, 2646 прочитания

22 ное 2019, 1939 прочитания

22 ное 2019, 1719 прочитания

Всички новини
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Неща" Затваряне
20 въпроса: Златина Толева

Още от Капитал
Йоанис Коцианос: Догодина стъпваме на пазара на здравно застраховане

Председателят на изпълнителния комитет на "Алианц България холдинг" пред "Капитал"

Войска с прекършен гръбнак

Мегапроектът за нови бронирани машини за 1.46 млрд. лв. пак затъва в бюрократично блато и интриги

Ако всичко това не беше истина...

Как сметката за едно тайно пътуване на варненския кмет до Израел беше платена от журналистка в малка местна телевизия

Разследването срещу Тръмп: Да си поиграем на импийчмънт

За демократите ще бъде трудно да обърнат общественото мнение срещу президента. И рискуват да му поднесат втори мандат

Ново място: Crispy

Деликатесен магазин с добра винена селекция и качествени продукти

На източния фронт всичко е ново

Американският фотограф Едуард Серота, един от първите, които документират падането на комунистическата власт в Източна Европа

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10