Тур дьо Доспат
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Тур дьо Доспат

"Сваляме колелата от буса и се насочваме за 30-километрова обиколка по часовниковата стрелка..."

Тур дьо Доспат

С колело през Западните Родопи и техните алпийски пейзажи и прохлада

Петър Гаврилов
10409 прочитания

"Сваляме колелата от буса и се насочваме за 30-километрова обиколка по часовниковата стрелка..."


Красотата на Родопите започва още на излизане от град Пещера, когато многото завои на планинския път принуждават да намалиш скоростта и да съобразиш ритъма си с планината. След 35 – 40 километра изкачване достигаме язовир "Батак", след който правим ляв завой в посока град Доспат и първият язовир, който се изпречва пред нас, е може би най-живописният от всички в Западните Родопи – "Голям Беглик". Него обаче сме го оставили за накрая, затова гоним буса в посока следващия – "Широка поляна".

На надморска височина около 1500 метра, той е разлят в хълмиста местност, като образува много заливчета, носове и ръкави, в които са се настанили граждани предимно от областите Пазарджик и Пловдив, ако се съди по номерата на колите. Нищо чудно – Родопите са домашна планина за тях, както е Витоша за софиянци. Някои от палатките имат съвсем уседнал вид – с навеси и приспособления като агрегати и хладилници, които явно показват намерението на собствениците си да прекарат ако не годината, то поне лятото на хладно и приятно.

Сваляме колелата от буса и се насочваме за 30-километрова обиколка по часовниковата стрелка. Отначало караме по асфалта в посока "Батак" (откъдето сме дошли) и след не повече от 500 метра завиваме в първата отбивка черен път, която ни отвежда между борове покрай брега на язовира с мяркащи се наоколо рибари и въдици. Пътят е сравнително равен, с каменисти участъци и леки спускания и изкачвания. Внимаваме, доколкото можем, с локвите – някои са дълбоки и затъването в калта понякога води до загуба на равновесие. На отделни места правим селфита с гледката на язовира и след около 3 часа педалиране излизаме на асфалтовия път и сме при буса. Товарим колелата и пътуваме към отправната точка – "Доспат".

На следващия ден, след закуска по селски с пържени филийки (за ужас на здравословно живеещите) правим начално спускане по тесните улички към язовирната стена. Мюезинът е изпял първата от многото молитви за деня и градчето леко се събужда за петъчния ден по време на Рамазана. Самият язовир е тесен и с дължина около 20-ина километра, което означава, че пълна обиколка ще е около 40. Тръгваме по изронен асфалтов път, който води към база с бунгала, а след това преминава в черен път с големи локви, криещи кални капани – нищо изненадващо. Караме покрай импровизирани къмпинги и самотни въдичарски палатки покрай брега и докато слънцето се катери нагоре и припича, в язовира започват да излизат надуваеми рибарски лодки. Минаваме покрай рибарник за пъстърва, който вероятно е обект от национално значение, защото охранителят (приветлив старец) категорично забранява да се снима и препраща за въпроси към "шефовете". Като знам #КОЙ е шеф в тия общини, нямам желание да си мешаме капите, затова продължаваме да въртим педалите и стигаме до чешма с многозначителен соцнадпис за хигиена и култура на трудещите се, където зареждаме бутилките. Тук там виждаме и други колоездачи – предимно местни хора, които се придвижват по работа. Стигаме в Сърница, където сядаме в една от кръчмите – тук е мястото да кажа, че всички пържени картофи в района са пресни, а не бланширани. Зеленчуците, сиренето и кашкавалът също са от местни стопанства, което е огромен кулинарен плюс.

След лекия обяд продължаваме да въртим на юг в посока Доспат – половината маршрут е преминат, остава още толкова. След около 4-5 километра изкачване по асфалт свиваме надясно по един черен път, който предлага малко по-екстремно спускане през камъняци и корени, но пък гледките на заливчета и на самия язовир си заслужава. Отново се правят селфита с телефони и апарати, след което продължаваме да въртим. В един момент достигаме стадо овце, пазено от четири кучета, които враждебно посрещат двуколесните пришълци. Формираме нещо като пешеходно каре, колелата от външната страна, и с викове "чиба" преминаваме покрай настръхналите овчарски песове, които получават и доза попържни от овчаря, който ни маха за поздрав. Яхаме се отново и въртим до щаба – хотел "Диамант" в Доспат, където чакат студени бири, мастики и таратор.

На следващия ден решаваме да сме в планината и встрани от язовира – първо въртим по асфалтовият път, а после се отклоняваме по черен път, в който след няколко спускания по камъняци и корени стигаме до село Барутин. Там правим дефиле по улиците на четирите си RAM-а и сме съпроводени от куп деца, които питат "ама вие чак от София ли дойдохте с тия колела дотук". Пълним бутилки с вода от чешма под вековно дърво и продължаваме с въртенето през живописни полянки и покрай рекичка към следващата опорна точка – село Късак.

Селото е високо и когато с пъхтене и бутане го достигаме, от минарето на новострояща се джамия пропява мюезинът за обедна молитва. Тука е мястото да вметна, че в този район аз лично не видях църкви, но джамии има поне по две във всяко село – едната стара, а другата новопостроена или строяща се. Селата изглеждат пълни с живот и има много млади хора, а минимаркетите са заредени отлично. Късак не прави изключение и след като взимаме вафли и дерби-кола, за да върнем въглехидратния баланс в норма, се настаняваме на площада под сянката на голям чадър. До масата има и тесте карти и тетрадка с химикалка, така че идеята за един бърз белот идва от само себе си. Между две контри и всичко коз при нас идва спретнат дядо (набор 36-и, както сам казва) и започва да "помага" в играта. Облечен е в сако и жилетка (жегата е поне 32-33 градуса), с малко омачкано бомбе и голям чадър, и командва свойски – "пусни я тая дама, к’во я стискаш" или "трай си, нямаш боя да се обаждаш". Ние тука слагаме джип на карти, вие не знаете ли, пита той, и допълва, че Късак е селото на запалените картоиграчи. Пита откъде сме. "Там, в София, някакви цяло лято и зима бутаха правителството", казва, като разбира, че идваме от района на жълтите павета, и след кратко бистрене на политиката над тестето става време да се сбогуваме с домакина и да яхаме към Доспат. Теренът е равен "по родопски" - това което на Google Maps e равно, в действителност е спускане или качване, които искат концентрация и усилие.

Поемаме по обозначена с табели в гората екопътека от Доспат до Гела (това е поне 60-70 километра, едва ли е за един ден), често я губим между дърветата, прескачаме поточета, газим в локви, берем боровинки и ягоди и стигаме до беседка, наскоро построена по европроект, видно от табелите. Чудим се кой я е построил и дали не е струвала поне половин милион заедно с консултантските услуги, но мястото наистина е красиво, с 360-градусова панорама. След още малко лутане стигаме до щаба.

Последния ден сме оставили за язовир "Голям Беглик" – вероятно най-красивия и с най-начупена брегова линия от всички в този район. Паркираме буса до стената и започваме обиколката обратно на часовниковата стрелка, като пътем отново на пръсти броим колите с различни от РА и РВ табели. Пътят е черен, широк, много удобен – без стръмни качвания и спускания – направо пей сърце. Спираме за малко в местността Чатъма, където има база на "Байкария", и после продължаваме напред без размотаване, защото над нас започва да боботи традиционният вече за България черен облак. Скоро облакът се материализира в дъжд, къмпингарите се размърдват и започват да ни разминават различни возила по черния път. Излизаме на асфалт, оттам бърз велоспринт към язовирната стена и буса, където се товарим и след кратка спирка на турския ресторант при тунела на АМ "Тракия" пристигаме в София – изморени и заредени с положителни емоции и зарзават от едно пазарджишко село, както и със сирене и кашкавал от доспатската мандра.

Красотата на Родопите започва още на излизане от град Пещера, когато многото завои на планинския път принуждават да намалиш скоростта и да съобразиш ритъма си с планината. След 35 – 40 километра изкачване достигаме язовир "Батак", след който правим ляв завой в посока град Доспат и първият язовир, който се изпречва пред нас, е може би най-живописният от всички в Западните Родопи – "Голям Беглик". Него обаче сме го оставили за накрая, затова гоним буса в посока следващия – "Широка поляна".

На надморска височина около 1500 метра, той е разлят в хълмиста местност, като образува много заливчета, носове и ръкави, в които са се настанили граждани предимно от областите Пазарджик и Пловдив, ако се съди по номерата на колите. Нищо чудно – Родопите са домашна планина за тях, както е Витоша за софиянци. Някои от палатките имат съвсем уседнал вид – с навеси и приспособления като агрегати и хладилници, които явно показват намерението на собствениците си да прекарат ако не годината, то поне лятото на хладно и приятно.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

6 коментара
  • 1
    kitenik avatar :-|
    Натътрузен десебар, слуга на БСП

    Супер :)

  • 2
    kolyanova avatar :-P
    ръца пръца

    така ми се прииска и аз да съм там с колелото! Много е красиво

  • 3
    zumz avatar :-|
    zumz

    Повече снимки, Петре.

    Хубаво описано, ама без фотография...

  • 4
    gtb32373246 avatar :-P
    Aninak

    Страхотно преживяване!

  • 5
    roniqroniq avatar :-|
    roniqroniq

    Дай снимки, с това метнато колело в треволяка как да ти повярваме, че си ял пържени филии из Родопите!?

  • 6
    geordgeo avatar :-|
    geordgeo

    ...Красотата на Родопите започва още на излизане от град Пещера, когато многото завои на планинския път принуждават да намалиш скоростта и да съобразиш ритъма си с планината. След 35 – 40 километра изкачване достигаме язовир "Батак"...

    Едва ли, до там от град Пещера са точно 20-тина км...


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK