Реализъм = драма + хумор

Как се прави филм "на четири ръце"?

Петър: С Криси сме заедно от 11 години, имаме няколко съвместни проекта и работата винаги е по-лека така, по-свободна: отговорността е споделена, някой постоянно те наблюдава критично и няма опасност да залитнеш. На Криси писането на сценарии й се удава особено добре, а при снимките и монтажа тя следи нещата по-точно, по-земно, докато аз съм склонен да се разпилявам...

Маргита и Иване, вие гледахте "Урок" за пръв път тук, в Сан Себастиан. Какви са ви впечатленията?

Маргита: Много се притеснявах, въпреки че с Петър и Кристина сме работили заедно и преди и знаех, че вибрираме на една честота. Обаче видях, че сме успели да направим това, за което сме си говорили. Беше ми много приятно и не ме беше страх да стана накрая и да получа тази хубава енергия от публиката. Вълшебен момент.

Иван: Суперщастливо изживяване. Винаги когато актьорът се гледа за пръв път във филма, в който е имал щастието или нещастието да се появи, е голямо сърцебиене. Но тук по едно време се успокоих, че в малките моменти с мое участие не съм попречил... Филмът се лее, не е "натиснат". Това е една теорема, която трябва да се докаже убедително от началото до края, и е брилянтно построена от екипа, от всички - режисьори, актьори, оператора Крум Родригес. Присъствието на Маргита е много вълнуващо от началото до края. Страхотно ми хареса, че героинята в нито един момент не се разплаква, за да покаже колко й е трудно. Ами тя през цялото време се мъчи като... крава на лед (това не го пиши!) да влачи след себе си тоя суяк, мъжа си, и милото детенце ("теленце", подсказва Петър).

Имаше ли много импровизация в "Урок"?

Петър: Все повече си давам сметка, че 80% от един филм всъщност се разгръща по време на снимките. Особено в случая с "Урок". Бяхме тръгнали да правим "тийзър", но по едно време Стефан Денолюбов и другите актьори настояха: абе, я да си снимаме филма... Иначе, за да има импровизация, трябва да си добре подготвен и сигурен в това, с което разполагаш като конструкция. Сценарият е първото, после идва режисьорът, който го "убива": смачква го, ако се налага, преобръщат го заедно с актьорите, с оператора – живи хора са това, не четки и боички, на следващия етап идва монтажистът и творчески "убива" режисьорската версия...

Засега "Урок" ще се разпространява в Америка и Франция: какво очаквате за България – ще има ли "нормално" минаване по кината?

Петър: Филмът беше сниман "на мускули", за 20-25 000 лева. Както казва големият български режисьор Георги Данаилов: кино се прави или с много пари, или с много приятели. "Урок" е изключително приятелски и то се усеща... Копродуценти намерихме в крачка, защото идеята им хареса (германската телевизия ZDF например)... Сега идеята явно харесва и на дистрибутори в определени страни, защото имаме запитвания от Гърция, от Турция. Но не и от България. За мен големият проблем е следният: в България дистрибуторите се измъкват с това, че виждате ли, "ние се съобразяваме с вкуса на хората" и бягат от отговорност. Отговорността да възпитават вкус. Да си дистрибутор е и кауза. В Европа нещата са много по-отворени: въпреки кризата има кина (за разлика от ситуацията у нас, където останаха предимно молове, в чиито зали се ходи не заради интимното изживяване насаме с филма и останалите зрители, а заради пуканките), има подготвена публика...

Чувстваш ли, особено в моменти като този, в който публиката те възприема не само като разказвач, но и като представител на поколение или нация, че и ти имаш някаква специална отговорност?

Петър: С филмите, освен очевидната отговорност да разкажеш нещо повече от една интересна история, най-важното сякаш е да си искрен, да се захванеш с това, което те вълнува, което си преживял. Ако стъпиш на него, ще можеш да го мотивираш и защитиш, а после то после ще узрее самò в творческия процес и в срещите си с публиката.

Не съм сигурна дали финалът на "Урок" е повече победа или поражение...

Петър: За нас е много важно краят (колкото и да е модерно да не се слага точка) да дава усещане за край, да оформя като нещо завършено историята, така че тя да заживее у зрителя и да извиква и по-късно съпоставка, размисъл... Но в добрата драматургия далеч по-важен от сюжета е персонажът: той движи нещата, той ги прави живи. (Сега преподавам в НАТФИЗ и гледам как младите лесно залитат към ефектни сюжети, без да ги е грижа за персонажите.) Постарахме се историята на Надежда да е автентична, без излишен драматизъм, да се гради чисто и съсредоточено в изпълнението на Маргита.

Маргита: Краят е такъв, какъвто е, защото не би трябвало да даваме отговор това лошо ли е, добро ли е. Просто тръгваме след човека в ситуацията и виждаме през какво минава и как.

Сега, като гледаш твоята героиня отстрани, как би я описала?

Маргита: Като по някакъв начин честен човек. Обстоятелствата я притискат и тя намира чудато решение – още не мога да разбера как изобщо й хрумва този безобразен начин. Но Надежда е честна, защото не лъже себе си. Аз съм сигурна, че когато прави избора си и започва да го следва, тя знае за последиците. И още нещо. Наскоро прочетох в Голямата книга – цитирам приблизително: когато боледува една част от тялото, болно е цялото тяло... Всеки от нас би могъл да е в тази ситуация. И ние всички сме пряко или косвено виновни за нея.

Петър: Пред Надежда има различни варианти, но тя следва логиката на своите принципи и става тяхна жертва. Оказва се, че тези принципи невинаги издържат. Това именно е валидно и разбираемо за всеки.