Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Неща

2 10 окт 2014, 14:38, 4555 прочитания

Фестивален екстракт

Обзор на Сан Себастиан 2014 в седем помитащи филма

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg


Нещо небивало досега, нещо лудешки весело отвън и страшно отвътре, нещо парадоксално... плюс три часа Нури Билге Джейлан: ето рецептата за ядрото на вълнуващ кинофестивал. В случая: 62-ото издание на един от най-старите и интересните в света, този в баския град Сан Себастиан (19–27 септември 2014).

Небивалото


На въпроса: "Какво ще посъветвате начинаещите режисьори?" Мирослав Слабошпицки (1974) отговаря: "Да не ползват клишета. Да се опитат да направят нещо, което никой никога не е правил. Да бъдат творчески нагли." Той самият е толкова творчески нагъл, че първият му пълнометражен филм, "Племето", е от един рядко срещан напоследък вид: истинска новост. "Съвременно нямо кино", както го определя Слабошпицки, в Сан Себастиан се е прожектирало достатъчно: "Хълцук" на Дьорд Палфи, "Снежанка" на Пабло Берхер, "Артистът" на Мишел Азанависюс... Но "Племето" е друго – филм с нечуващи и неговорещи актьори (подбрани от над 300 непрофесионални кандидати от три страни "в търсене на харизматични личности") без превод, титри, ефекти, музика или каквото и да било друго. Действието се развива в киевски интернат за глухи деца, в малката общност на група гимназисти. Пристигането на нов ученик нарушава баланса й и всичко, което отначало изглежда идеално стиковано, се срива с гръм и трясък. Образно казано, защото през цялото време цари мълчание. Някой сравни филма с балет, друг – с "Полет над кукувиче гнездо" ("...притча за любовта, свободата, насилието и бунта..."), трети – със задвижен на истерични обороти комикс... "Племето" е приковаващо вниманието и взривяващо емоциите 130-минутно трескаво пърхане на "говорещи" ръце, неволен танц на млади тела, напрегнати, за да се изразят. Черна, престъпна, зверска симфония (всички тук са или жертви, или насилници), дирижирана великолепно до последната подробност. Найлонови пликове, очукани ламперии, изопнати физиономии, кишаво време, наперени мъжкарчета и наконтени женички, пушком, проституция, дребно хулиганство – Слабошпицки успява да превърне сбора от тези убоги елементи в нещо по-голямо и важно и да ни съобщи с него, че равновесието, основано на злото, няма да издържи.

*

По традиция международната федерация на кинокритиците ФИПРЕССИ връчва в Сан Себастиан наградата си за най-добър филм на годината: през 2014-а това беше "Boyhood" на Ричард Линклейтър (1960). Заглавието вече е преведено на български като "Юношество", но "Момчешки години" е далеч по-подходящо: става дума за порастването на едно дете от шестата до осемнайсетата му година. Линклейтър е голям почитател на повествования, които траят с десетилетия и извън екрана – достатъчно е да си припомним забележителния му проект "Преди изгрева"–"Преди залеза"–"Преди полунощ", в който през 1995, 2004 и 2013-а Итън Хоук и Жули Делпи изиграха последователните етапи в отношенията на една нетипична, бъбрива, чаровно-дразнеща двойка (нищо чудно за 2022 г. да се готви продължение). Това, което е направил в "Boyhood" обаче, е дори по-оригинално: всяка година в течение на общо 12 е написвал сценарий за момент от живота на едно семейство, репетирал е с актьорите около седмица и е снимал по 3-4 дни. Накрая е монтирал фрагментите и е получил излят като песен филм с ненатрапчив, но мощно въздействащ документален елемент: двете деца (изиграни от лъчезарния Елар Колтрейн и дъщерята на режисьора Лорелай Линклейтър) избуяват пред очите ни; "родителите" им (Итън Хоук и Патриша Аркет) едновременно повяхват и помъдряват; всички – къде по-успешно, къде по-болезнено – минават през нещата, през които човек минава в похода през своите сезони. Да, от 1980 до 1993-а и Никита Михалков направи филм от снимани в поредни години епизоди с дъщеря си в главната роля: "Анна от 6 до 18". За разлика от Boyhood обаче, онзи е документален, политически, неуютен – Михалков препитва момиченцето в различните му възрасти (на шест: "От какво най-много се страхуваш? От Баба Яга." / "Какво най-много искаш на света? Крокодил.") и използва отговорите за тъничка рамка около голямата история за "жестоката империя на мнимото щастие".



Парадоксалното

Златна раковина за най-добър филм и Сребърна за най-добър режисьор на Сан Себастиан 2014 взе "MagicalGirl" – втори пълнометражен филм на дошлия от комиксите и анимацията Карлос Вермут (1980), който го сравни с лютиво ястие: "На някои няма да им понесе, други ще полудеят по него." Разказът, сложно и умело построен, е поделен на три "глави": "Свят", "Плът" и "Демон". Първата е фокусирана върху безработния Луис (Луис Бермехо) и болната му от левкемия дъщеричка, втората – върху неовладяната, магнетично привлекателна и отблъскваща Барбара (Барбара Лени), третата – върху бившия учител и затворник Дамиан (Хосе Сакристан). Всеки е заложник на някаква своя слабост, а цялото обрисува превръщането на една розова момичешка мечта в чудовище. Досега в Испания само Педро Алмодовар (от времената на "Високи токчета") и донякъде Алекс де ла Иглесия ("Печална балада за тромпет") са били в състояние така органично да съчетаят бит и шик, трагедия и комедия, нормалност и изключителност във филм, който не само сработва, но и се забива в съзнанието в най-ситни детайли: близалка с форма на сърце, парче от пъзъл, сън за бик. Както често се случваше при Алмодовар, една правилно избрана песен от саундтрака – тук фламенкото "Огнено момиче" – има шанс от лайтмотив на филма и на фестивала да се превърне в безвременна класика за киноманите по света.

*

Документалният "Децата на Каин" е първи пълнометражен опит за Марцел Герьо (1978) и беше представен в раздела "Нови режисьори", в който българският филм "Урок" http://www.capital.bg/light/neshta/2014/10/03/2391193_realizum_drama_humor/ спечели голямата награда. Докато издирва факти за затворите в Унгария, Герьо попада на филм на документалиста Андраш Монори-Мес от 1985 г., забранен по комунистическо време и съдържащ разговори с 15-годишни деца, които са извършили убийство и излежават дългогодишни присъди при изключително тежки условия. Впечатлен от видяното и чутото, Герьо издирва трима от интервюираните и прави смазващ портрет не толкова на техните разсипани животи, колкото на ролята на семействата им и обществото в това падение. "Когато постоянно очакват от теб да си лош, в края на краищата се научаваш", казва единият от героите. И още: "...и започнаха да ме смятат за психопат. Но вече не ми се присмиваха." Парадоксалното е, че на финала изпитваш повече симпатия към "виновните", отколкото към "невинните". И чак тогава схващаш причината заглавието да е такова, а режисьорът да твърди, че най-важното, което е научил в процеса на снимките, е било "никога да не забравя колко драматично влияние оказва върху децата си". Един от най-впечатляващите визуално филми на фестивала благодарение на работата на Петер Рудолф Кис.

Лудешкото

Глас зад кадър на английски със силен латвийски акцент и саркастичен тон наперено води през оплетените исторически, родови и душевни перипетии от "Камъни в джобовете ми": гласът е на авторката Сигне Баумане (1964), а щурата рисувано-стопмоушън история, която залива екрана, е нейният първи пълнометражен филм. Ако някога сте имали късмета да попаднете на TeatBeatofSex  – петнайсетте двуминутни феминистки етюда за секса, коментирани от същия глас в същия тон (на далеч по-осведомена по-голяма ваша братовчедка, която никому не цепи басма), – значи вече познавате и обичате прямотата и въображението на Сигне. Тя завършва философия в Москва, прави първата си късометражна анимация – "Вещицата и кравата" – в своята родна Латвия през 1991 г., работи като илюстратор и сценограф, а от 1997 г. заживява в Ню Йорк и окончателно се посвещава на киното. Сред творците, които най-силно са й повлияли, цитира аниматорите Ян Шванкмайер, Юри Норщейн ("чийто "Ежко в мъглата" съм гледала над 78 пъти!") и Бил Плимптън ("нещата, които прави той, ми дадоха свободата да се шегувам и да се вдетинявам"). "Идеята за филм за депресията ми хрумна в един ноемврийски ден през 2010 г., докато за пореден път се борех с натрапливите мисли да сложа край на живота си. Взех да си записвам начините, по които не бих се самоубила. Само че изложени черно на бяло те зазвучаха абсурно и безобидно. Тогава ми дойде на ум, че и други могат да се познаят в подобни мисли и за тях сигурно ще е забавно и облекчаващо да ги чуят изречени." Историята се е получила насмешлива, безцеремонна, много телесна, сюрреалистично красива. В "Камъни..." авторката разследва дългата история на психични сривове в рода си и като в образцов детективски сюжет сякаш всеки момент е готова да викне "А-ха!" и да размаха лупата, с която е открила уличаващото влакънце. Но това е най-малкото: Баумане отива толкова далеч отвъд очевидното, че филмът й се превръща в документ за няколко епохи и тяхното отношение към жените и чувствата им.

*

"У всеки виенчанин дреме масов убиец" – казва едно от действащите лица в пиесата "Площадът на героите". И продължава: "И изобщо, австрийците са безчувствени и тъпи." Авторът на "Площадът...", Томас Бернхард, има стотици страници, изпълнени с ненавист към Австрия. И нито хубавият син Дунав, нито Моцарт, Фройд и тортите Захер и Естерхази могат да спасят фасона на някогашната империя, ако към неговата литература добавите киното на Улрих Зайдъл (1952). "В мазето" е най-новото му, документално произведение, замислено още откак филмът, с който проби, "Горещници" (зле въведен като "Кучешки дни" на български), е бил във фаза на подготовка, тоест далеч преди да се разкрият зловещите случаи с Фрицъл и Кампуш, двете момичета, държани в пленничество с години в две австрийски мазета. "Този филм е за хората, мазетата и употребата на мазетата от хората в свободното им време. Това е филм за маниите. За духовата музика и оперните арии, скъпата покъщнина и евтините вицове. За сексуалността и желанието да стреляш, за фитнес и фашизъм, за камшици и кукли." Зайдъл е подбрал най-ексцентричните килери (толкова е очевидна връзката с психоаналитичното "то" и с "долницата", че не си струва да се сочи специално), на които е попаднал в Австрия. "Търсех бездни...", заявява той и ги намира: алкохолизиран фен на Хитлер, "лоша господарка" и роб (и тук Зайдъл наистина прекалява с конкретиката), двойка с "изложба" от отрязани дивечови глави на стената и изпитана рецепта за приготвяне на брадавичеста свиня, домакиня, "приспиваща" reborndoll (онези плашещо реалистични кукли с вид на бебета). Зайдъл не само е отсял тенденциозно материала си, но и не отрича, че тук-таме е манипулирал документалността му. Каквото и да е – той умее да мрази талантливо.

И Джейлан

Ако има някой, който да прави съвременно кино с културата, мащаба и фината нравствена и естетическа чувствителност на руски литературен класик, това е Нури Билге Джейлан (1959). Фестивалите без него се получават двуизмерни, така че Сан Себастиан "зае" най-новия му филм, "Зимен сън", от Кан (където през май именно той получи Златната палма). "Зимен сън" е за една душевна летаргия, огледана съвсем отблизо и без предразсъдъци и излишен патос. Разказът – на фона на типичните за Джейлан безумно красиви гледки (тук: диви коне, степи, скални жилища, притегателни интериори, изразителни лица в едър план) – е за нуждата от смисъл и за препъващата я леност, за неуютите на богатството и на бедността, за добротата от суета и лошотията по невнимание. В центъра са съдържателите на един кападокийски хотел на име "Отело": оттеглил се от сцената остаряващ актьор, който все си обещава, че ще напише история на турския театър, и много по-младата му съпруга, която безумно скучае, самосъжалява се от все сърце и се залъгва с благотворителност из бедните околности. Край тях са сестрата на актьора – разведена, устата, вечно четяща, вечно скептична, – няколко приятели и едно семейство длъжници. Сюжетът, дело на режисьора и неговата съпруга Ебру, с която пишат заедно сценариите му от "Климати" насам, е вдъхновен от три разказа на Чехов и подплатен с тънка ирония. А образите, при цялата си условност, са по-реални от много от хората, които познавате лично.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Домът, моят приятел Домът, моят приятел

Виртуална изложба представя погледа на тридесет фотографи към дома като "жив организъм"

22 май 2020, 1779 прочитания

Майсторът, Маргарита и ние 1 Майсторът, Маргарита и ние

Романът на Булгаков се завръща в книжарниците като колекционерско издание

22 май 2020, 2272 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Неща" Затваряне
Нека бъде светлина

Онлайн магазинът и ателие за текстилни кабели за лампи, дизайнерски крушки и аксесоари Cable Lovers представя нестандартни осветителни решения

Още от Капитал
Мигът на електронните подписи

Георги Димитров, член на съвета на директорите на "Евротръст" пред "Капитал"

Чиновници в излишък

Държавната служба е желана заради сигурността по време на криза и гарантираната заплата

Растеж с едно наум

Българската икономика расте през първото тримесечие, но пораженията от COVID-19 през април-юни ще са по-тежки

Магистрала без правила

"Хемус" вече се строи и планът на властта е да бъде готова след четири години. Цената обаче е заобикаляне на законите и непрозрачно харчене на милиарди левове

Домът, моят приятел

Виртуална изложба представя погледа на тридесет фотографи към дома като "жив организъм"

Шоуто трябва да продължи, но как

Пандемията промени значението и начина на работа на вечерните шоута, независимо дали говорим за Джон Оливър или Николаос Цитиридис

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10