Машина за фантазии
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Машина за фантазии

VJ Day, Times Square, New York, 1945, © Alfred Eisenstaedt

Машина за фантазии

Из историята на фотографията със стогодишнината на Leica

5849 прочитания

VJ Day, Times Square, New York, 1945, © Alfred Eisenstaedt


"Маларме казва, че всичко на този свят съществува единствено, за да свърши един ден като текст в книга. Днес всичко съществува само за да остане като снимка."

Сюзан Зонтаг, "За Фотографията", 1977 г.

Ако искаме да обясним с една дума защо казаното от Сюзан Зонтаг е не само мислимо, но и практически възможно, и как така през последните стотина години фотографският образ се превръща в най-достъпния, предпочитан и разпространен носител на информация, то тази една дума няма да е интернет, няма да е Google, Facebook, Instagram, twitter или Pinterest. Организаторите на ретроспективната изложба "Широко отворени очи" във Виена имат амбицията да ни убедят, че търсената дума е Leica. Историята на фотографията не започва с този дискретен и елегантен фотоапарат, но именно неговата поява променя завинаги практиката и изкуството на запечатване на образи.

Първата фотокамера Leica се появява на бял свят в края на 1914 г. и е конструирана от Оскар Барнак. Първоначално тя е наречена Barnack camera, а след това Leica - съкратен вариант на Leitz Camera. Целта е да се създаде лек и лесно преносим апарат, който да предлага високо качество на фотографския образ. Познатите до момента камери, работещи със стъклени негативи или целулоидни плаки, са изключително тежки и обемни, а набралите популярност малки бокс камери Brownie 1 и 2 са с крайно ограничени възможности.

Първата световна война и последвалата икономическа стагнация забавят пускането в производство на новия фотоапарат. Той излиза на пазара едва през 1924 г., a търсенето се оказва толкова голямо, че за пет години броят на произведените апарати нараства от 900 на 16 000 годишно. И така лентата се завърта.

Ретроспективната изложба в галерия Westlicht проследява ключови моменти във фотографията на ХХ век. В изложбената зала посетителят има възможност да види над 200 от тях, както и как постепенно през затвора на апарата минават вече не толкова романтичните пейзажи на пикторализма или изисканите модели на първите светски списания за дизайн и мода, а ежедневието на обикновения човек.

Оскар Барнак шеговито нарича конструираната от него миниатюрна, 35-милиметрова камера "лилипутска", но само десетилетие по-късно тя дава сериозен тласък на голямото авангардистко течение Neues Sehen. С него стремително навлизат много ниските или много високите ъгли на заснемане, неочаквани композиционни рамки, драматичната контрастност на формите и игра със светлината.

Любителите на обектива не са просто наблюдатели на бързо променящия се между двете световни войни индустриален свят. Те стават част от него. Необременени от ограниченията и тежестта на старите фотоапарати, фотографите се качват и снимат от самолети, цепелини, строящи се небостъргачи и преминаващи влакове. Показват един дотолкова графичен и екстравагантен за времето си образ на света, че впоследствие биват критикувани за прекаленото си и на моменти самоцелно експериментиране.

Почти по същото време новооткритата свобода, скорост и лекота на заснемане насочва други фотографи в съвсем различна посока. Те не гледат на случващото се около тях отвисоко, а отразяват живота в близък план. В изложбената зала, така както и в онзи исторически момент, авангардизмът постепенно отстъпва място на хуманизма. За т.нар. фотографи хуманисти улицата е сцена, ежедневието – поредица от театрални етюди, а случайните минувачи – автентични фотомодели и актьори. Формално естетически съществува несъмнена разлика между поетичните композиции на Андре Кертес, закачливите сцени на Робер Дуано, социално ангажираните кадри на Иля Еренбург или някои сюрреалистични образи на "окото на века" - Анри Картие-Бресон.

Това, което обединява всички обаче, е тяхната съпричастност към случващото се пред обектива, левите им убеждения и романтичната увереност, че фотографията има изключителната възможност да промени света към по-добро.

През 1955 г. Едуард Стейчен, директор на фотографския отдел в MOMA (Ню Йорк), организира и курира изложбата The Family of Man. Експозицията е посетена от над 9 милиона души и е кулминационната точка в развитието на хуманистичната фотография. Следващите години са белязани вече от отрезвяващия ефект на войната в Корея, конфронтацията между Изтока и Запада, студената война и ядрената надпревара. Фотографът престава да бъде поет и се превръща все повече в репортер и критик.

В изложбата е обърнато особено внимание на т.нар. златна епоха за фоторепортажа, която започва през втората половина на века. Всички най-големи публицистични издания са гладни за снимков материал – Life, Look и Collier’s в САЩ, Picture Post - в Англия, Du - в Швейцария, Paris Match - във Франция, Bunte, Stern, Kristall и Revue – в Германия. Новите транспортни технологии, нарасналатa мобилност, изпращането на снимки по телеграфа – всичко това позволява една знакова снимка да обиколи света в рамките на часове и понякога за точно толкова време да се превърне в икона.

Създаването на Magnum Photos (1947 г.) отбелязва символично началото на този "златен век" – век, който условно приключва със закриването на списание Life през 1972 г. Това не означава, че фоторепортажът като жанр престава да бъде актуален. През следващите години той променя своята стилистика, става много по-личен по характер и намира нови форуми за изява – фотокнигите, галериите, интернет. Настъпват съществени промени в сферата на визуалните технологии, но въпреки това големите, неподвижни, мълчаливи образи устояват на предизвикателствата на киното и телевизията. Защото, както сполучливо отбелязва Милан Кундера: "Паметта ни не съхранява филми. Паметта ни пази фотографии."

Втората половина на ХХ век маркира още една нова тенденция. Изкушените от това изкуство все повече се опитват да съчетават платените ангажименти с работа върху свои лични артистични проекти. Експозицията във Виена представя някои емблематични в това отношение фотографии - философските, често скептични и иронични кадри от поредиците "Ню Йорк" на Уилям Клайн, "Американците" на Робърт Франк и "Германците" на Рене Бури. Това, което в началото възмущава съвременниците, а по-късно превръща тези албуми в своеобразни библии, е неспазването на правилата. Тази авторова фотография приветства размазаните в движение образи, несъразмерно уголемените или деформирани детайли в композицията, едрозърнестата структура на изображението.

Забележителното през всички тези десетилетия е, че малкият фотоапарат не само приближава фотографите до хората, но приближава и самите хора до изкуството. Серийното производство прави това занимание достатъчно евтино и еднакво достъпно за професионалисти и любители. От ексцентрично хоби и професия за малцина в миналото днес, в дигиталната ера, то е начин на живот.

Снимката отдавна вече не е единствено хроника на променящия се свят и регистриране на неговото разнообразие. Тя е нещо интимно - уловено лично преживяване и eжедневен опит да се позиционираме и свържем с реалността, която ни заобикаля. Самият акт на фотографиране е начин на себеутвърждаване и самоидентификация, на приобщаване или разграничаване от културата, в която виреем. Създаването и споделянето на фотографски образи непрекъснато се налага като най-лесния, масово достъпен и предпочитан начин едновременно да осмислим и да измислим живота си.

Сюзан Зонтаг казва, че камерата е машина за фантазии и затова пристрастяването към нея е неизбежно. Изложбата в галерия Westlicht показва как през годините това пристрастяване може да бъде не само заразно, но и красиво и нелечимо.

"Широко отворени очи – 100 години фотография Leica" може да се посети във Виена до 21 февруари. От март до юни експозицията ще се пренесе във Versicherungskammer Kulturstiftung в Мюнхен.

"Маларме казва, че всичко на този свят съществува единствено, за да свърши един ден като текст в книга. Днес всичко съществува само за да остане като снимка."

Сюзан Зонтаг, "За Фотографията", 1977 г.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

2 коментара
  • 1
    manchmall avatar :-?
    Eugene

    Няма такъв фотограф Едуард Стейчен! Фамилията му е Стайхен.

  • 2
    ygq1424767229392290 avatar :-|
    Rosi Mihova

    Евгени, абсолютно съгласна съм с теб.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.