Танцуващият Франкенщайн

Създаден през 2009 г. от Живко Желязков и Атанас Маев, за около шест години "Дерида денс център" се превърна в най-устойчивото пространство в София, посветено изцяло на обучение, тренинг и продуциране в областта на съвременния танц, а "Дзен игра" е последното представление в афиша им.

Заглавието може да се окаже подвеждащо, ако се приеме буквално. Не става дума точно за "дзен", нито за източна философия. И все пак преживяването на около 50-те минути в залата има нещо общо с медитацията.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Експлозивната смес от динамичен танцов език и развинтено театрално въображение в хореографията на Живко Желязков с енергетичното присъствие на танцьорите, обвити в плътния електронен саунд на композитора Иван Шопов (известен и като Cooh, Balkansky), активира сетивността и държи мисълта будна и съсредоточена. Спектакълът рисува впечатляващи картини, в които контурите непрекъснато се размиват – светлото прелива в тъмното, реалното във въобразеното, човешкото в нечовешкото, живото в мъртвото... И обратно.

Както в повечето танцови спектакли, и в "Дзен игра" не "сюжетът" е най-важното нещо, колкото образите, създадени от движението, и самата тръпка в удоволствието от виртуозните физически изпълнения. Но представлението не е и съвсем абстрактно. В него има нещо от сюрреалистичното обаяние на киното на Дейвид Линч и то сякаш представя свой различен, безмълвен вариант на историята от "Франкенщайн" на Мери Шели – връщането на живота в мъртвото тяло, танцът със смъртта.

В центъра на полупразната, тъмна сцена стои дълга бяла маса, стерилно осветена като в операционна зала. Внушението за лаборатория се подсилва от бялото в дрехите на неподвижно седналия встрани женски силует (Диана Александрова), сякаш в очакване на нещо, и от появата на масивна мъжка фигура в лекарска манта със скрито зад безизразна маска лице (Динко Господинов). Мъжът довлича върху товарна количка две безжизнени тела – мъжко и женско (Филип Миланов и Марион Дърова) и ги хвърля в пространството. Седналата жена се надига с гротескови движения и посяга към тях...

Онова, което следва, е трудно, а и безсмислено, да се преразкаже. Живко Желязков заедно с тримата главни изпълнители, демонстриращи тук танцови умения, които са истинска рядкост по българските сцени, успяват да изработят уверен и въздействащ хореографски почерк, чрез който да споделят своя интимен опит с необяснимото, странното и непознатото. Движенията в него са внезапни, мощни, агресивни – през телата сякаш преминава ток. А танцът е като учестено дишане.

Първоначално изглежда сякаш жената е тази, която експериментира с двете тела. Тя ги съживява, раздвижва, програмира и управлява. Постепенно обаче нещата излизат от контрол, ролите се обръщат и вече не е ясно кой е "лудият гений" и кой – "опитната мишка".