Както в повечето танцови спектакли, и в "Дзен игра" не "сюжетът" е най-важното нещо, колкото образите, създадени от движението, и самата тръпка в удоволствието от виртуозните физически изпълнения. Но представлението не е и съвсем абстрактно. В него има нещо от сюрреалистичното обаяние на киното на Дейвид Линч и то сякаш представя свой различен, безмълвен вариант на историята от "Франкенщайн" на Мери Шели – връщането на живота в мъртвото тяло, танцът със смъртта.

В центъра на полупразната, тъмна сцена стои дълга бяла маса, стерилно осветена като в операционна зала. Внушението за лаборатория се подсилва от бялото в дрехите на неподвижно седналия встрани женски силует (Диана Александрова), сякаш в очакване на нещо, и от появата на масивна мъжка фигура в лекарска манта със скрито зад безизразна маска лице (Динко Господинов). Мъжът довлича върху товарна количка две безжизнени тела – мъжко и женско (Филип Миланов и Марион Дърова) и ги хвърля в пространството. Седналата жена се надига с гротескови движения и посяга към тях...

Онова, което следва, е трудно, а и безсмислено, да се преразкаже. Живко Желязков заедно с тримата главни изпълнители, демонстриращи тук танцови умения, които са истинска рядкост по българските сцени, успяват да изработят уверен и въздействащ хореографски почерк, чрез който да споделят своя интимен опит с необяснимото, странното и непознатото. Движенията в него са внезапни, мощни, агресивни – през телата сякаш преминава ток. А танцът е като учестено дишане.

Първоначално изглежда сякаш жената е тази, която експериментира с двете тела. Тя ги съживява, раздвижва, програмира и управлява. Постепенно обаче нещата излизат от контрол, ролите се обръщат и вече не е ясно кой е "лудият гений" и кой – "опитната мишка".