Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Неща

2 18 фев 2016, 9:22, 6286 прочитания

Село Пирин на "Берлинале"

Елица Петкова за първия си пълнометражен филм "Жалейка", състезаващ се в секцията "Генерация 14 плюс", за загубата на близък човек и за обществените нагласи около траура

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Не са много режисьорите, участвали със свои филми в двата най-реномирани фестивала в света – "Берлинале" и Кан. Още по-малко са тези, които са били поканени на двата филмови фестивала в рамките на една година. И положително нито един от тях не е бил все още студент по режисура. Елица Петкова от Велико Търново е на 32 и учи в берлинската Академия за кино и телевизия (ДФФБ).

Тази година се състезава с първия си пълнометражен игрален филм "Жалейка" за "Стъклената мечка" в секцията "Генерация 14 плюс" на 66-ото издание на "Берлинале". Избран е заедно с още 13 филма от общо 2000 кандидатствали, като същевременно се състезава за наградата за дебютен филм. И то едва девет месеца след като късометражният филм на Елица "Липсващ" беше показан в Кан.
Елица Петкова


"Жалейка" е сниман в село Пирин с актьори, голяма част от които са за първи път пред камера, и с нартуршчици – местните жители на селото. Филмът е сниман с едва 12 000 евро, които стигат за път и храна. Почти всички работят като доброволци. Дори "Епизод от живота на събирача на желязо", с който Данис Танович взе голямата награда на журито на "Берлинале" през 2013 г., също сниман с натурчици, е струвал с 5000 евро повече.

Срещам Елица в апартамента й в Берлин в "Нойкьолн" – кварталът, в който сега се концентрира младата творческа енергия на Берлин. Елица и мъжът й Ханес Маргет, който е и тонрежисьор и монтажист на "Жалейка", са много спокойни, приятни и усмихнати. Хапвайки вкусната супа от леща, с която ме гощават, мога добре да си представя защо хората искат да са част от техния екип. Двамата работят често с едни и същи хора в общо единайсетте проекта, които са реализирали заедно. Но сега Ханес ни оставя да си говорим на български.

Когато се видяхме в Кан само преди девет месеца, ти беше в подготовка на снимки и още дори не беше намерила всички актьори за "Жалейка". Същевременно пълнометражният игрален филм е един от малкото формати, които още нямаше във филмографията си. Как успя да го реализираш толкова бързо?

Нямах намерение да бързам. Общо снимките бяха шест седмици, от които две снимахме чисто документално и четири – фикция със сюжет. Като се върнах в Германия, имах много енергия и желание да монтирам. Суровият монтаж беше готов за три-четири седмици. Показах го на хората от академията и те сметнаха, че вече сме достатъчно напред, за да пробваме да кандидатстваме за "Берлинале". И така се случи, че измежду филмите от DFFB взеха "Жалейка", тъй че трябваше да побързаме. Но за мен не беше напън, не беше насилие, просто някак си се случиха нещата.


Откъде дойде вдъхновението за разказа в "Жалейка"?
Това, което се случва с Лора, е нещо, което до известна степен и на мен самата ми се случи. Аз също съм израснала без баща. Почина, като бях малка. И на мен бабите ми викаха "горкото, горкото, останало полусираче", когато бях три месеца на село през лятната ваканция. Много ми е познато усещането някой да те натиска в ролята на жертва, а ти самият да не се чувстваш така. Но отсреща няма признание, просто човек, които иска да види в теб жертва. Това е нещо, което цял живот ме е преследвало. Като станах на 11, почина сестра ми и същото нещо започна наново. В един момент никой не е способен да те погледне в очите и да говори с теб, защото всички ги е страх да не кажат нещо грешно. Или да не им се случи на тях. Ставаш нещо като прокажен. Но в същото време от теб се очаква да си тъжен, да си такъв или онакъв.

Кое беше най-важното, което искаше да разкажеш за тези трудни моменти?
Исках да покажа гледната точка на млад човек, който не иска да става жертва, да става вдовица или сирак, не иска да играе роля пред обществото. Защото това, което познавам аз, е, че реално направо се изпада в един транс на траура, некролози се печатат, свещи, панделки, следи се кой ходи на гробищата редовно, кой – не, кой облякъл черно, кой запял, кой се усмихнал, това може, това не може. Това са неща, които съм изпитала на собствен гръб, дистанцията – също, и не съм разбирала защо трябва да е така. Защо човек не тъгува за себе си, а не за пред другите? Защо, като изляза навън, трябва да си сложа нещо черно, защо да не го нося вътре?

Как откри село Пирин?
Съвсем случайно. С моя най-добър приятел ходехме по планините и всъщност искахме да гледаме помашки села, беше ми интересно. Случайно видяхме отбивка с табела "село Пирин", беше само на два километра и отидохме дотам пеша. Това беше четири години преди снимките. Бяхме толкова вдъхновени от мястото и от хората, че си казах "тук ще заснема филм". Впоследствие чак се сетих коя история е удачна. "Жалейка" много добре се вписа за селото, защото историята вече не е актуална за градовете.

Доколко показва филмът автентичното село Пирин?
Ами там не живеят млади хора, идват само през ваканцията. Но всичко останало си е точно така. Не сме обличали хората в други дрехи, не сме ги поставяли на други места, заснели сме ги в естествената им среда, не им е подаван текст, който да рецитират. Гледали сме да бъдат максимално такива, каквито са си.

Разкажи ми за работата с натуршчиците.
Беше много интензивно. За мое голямо щастие те приеха филма с отворени обятия, с желание играха. Не съм имала усещането, че е трудно да работиш с натуршчици, напротив – чувствах се много жива и много благодарна, сякаш постоянно получавах подаръци от актьорите си.

До каква степен те играят себе си?
Малко или много всички играят себе си. В опелото на бащата на Лора участват четири жени от селото. Всички те са вдовици. Опелото е чиста импровизация, думите извират от тях. Те изживяваха още веднъж неща, които са им се случили. Така беше с повечето от сцените. Това, което подавах аз, беше рамката – каква е изходната позиция, какъв е конфликтът между героите, темите, за които евентуално си говорят. Но хората използваха собствения си глас, нямаха реплики, които да учат.

Мария Клечева е стара жена от селото, която дори играе една от главните роли – майката на починалия Стоян…
Да, баба Мария наистина е в траур, защото бе загубила сина си и мъжа си само година преди да снимаме. За нея беше много трудно да различава снимките от това, което й се бе случило реално. Разстройваше се и започваше да плаче, и й отнемаше време да се успокои. А и ние понякога се разплаквахме с нея.

Получи ли се различен филм от този, който имаше в главата си преди снимките?
Всъщност за първи път нямах филм в главата – точно защото знаех, че имам ли много конкретна визия, ще го фалшифицирам. Ще гледам да го шлифовам, за да получа тази визия. Така че много умишлено си забранявах да виждам кадри. По принцип досега винаги съм работила много визуално, с разграфовка на цялата кинематография на филма, на всеки кадър. В "Жалейка" за първи път не беше така. Операторката Констанце Шмит работеше много автономно, сама избираше рамката на кадъра, показваше ми го и в 99% от случаите казвах "да, супер, действай". Всичко беше акция и реакция и извличане на есенцията от тук и сега. Ако нещо ми доставяше удоволствие да го гледам, казвах "да, ето това е", дайте да го разработим малко повече. Като работиш с натуршчици, не можеш десет пъти да направиш едно и също нещо, в един момент те губят инерцията си и започват да повтарят, не го изживяват. И така бързичко снимахме.

Разкажи ми за съжителството с пиринчани през шестте седмици на снимките.
Решихме да живеем с целия екип в селото през цялото време на снимките. Бяхме 20 млади хора в село със 120 жители. Беше много интересно и хубаво. Бяхме разпръснати по двама, по трима, по четирима по къщите при бабите и това ни даде шанс, първо, да опознаем колкото се може повече жители, да имаме лични взаимоотношения с тях и, второ, наистина да се чувстваме като у дома си. Правехме си вечеринки с местните, пиехме си ракийка, хапвахме си домашно сирене, късахме си домати от градината, пеехме си.

Анна Манолова, която играе главната героиня Лора, като че ли носи целия филм с непоклатим поглед и минималистична игра. Кандидатствала е четири пъти в НАТФИЗ и не са я приели. Ти как я избра?
През интернет. Нямах възможност да седя много време в София за кастинга и бяхме сложили обяви в НАТФИЗ, колежа "Любен Гройс" и НБУ. Около 40 момичета кандидатстваха за ролята и Анна беше една от последните, вече малко се бях отчаяла. Първо я видях на снимка и веднага казах "ето я, това е Лора". Бях на почивка в Тайланд и имах супер бавен интернет. Докато смъкна клипчето и я видя как играе примерните сцени, отиде цял ден, но първото ми впечатление не ме беше излъгало – беше се справила много добре. А когато я видях в София, всичките ми надежди за нея са материализираха. Тя беше точно такава, каквато я исках и я виждах. Голям късмет. Анна я чака голямо бъдеще.

"Жалейка" ще бъде прожектиран на 17 март на "София филм фест".



  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Инстатерапията на Беловски Инстатерапията на Беловски

Художникът Станислав Беловски смесва световната история и българските теми на деня в колажите си

3 апр 2020, 1151 прочитания

Новият живот на електронната книга Новият живот на електронната книга

Извънредното положение срина традиционния модел на разпространение и книгоиздаването търси нови решения

3 апр 2020, 1104 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Неща" Затваряне
Дигитална борба за нормален живот

Приложението Jourvie на Екатерина Карабашева помага при лечението на анорексията/булимията и е претендент в конкурс за социални иновации на Google

Още от Капитал
В енергетиката всичко върви надолу

Блокирането на икономиката заради COVID-19 доведе до най-драстичния спад в цените на електроенергията и природния газ

Къде изчезна златото

Затварянето на ключови рафинерии и липсата на транспорт почти блокират пазара на физическия благороден метал

Коронабюджет 1.0: Оптимистичната версия

Правителството поиска спешна ревизия на бюджет 2020, която да му даде по-голяма гъвкавост за маневри

Икономика след пандемията

Ясно е, че светът влиза в рецесия, но сега бизнесът трябва се готви за новата нормалност след нея

Новият живот на електронната книга

Извънредното положение срина традиционния модел на разпространение и книгоиздаването търси нови решения

20 въпроса: Енчо Керязов

През март "Колибри" издаде първата му биография – "Обичай смело"

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10