Моят друг

Откъс от "Автопортрет на репортера; Стремителният ход на историята. Записки за ХХ и ХХІ век; Другият" на Ришард Капушчински

Наричат полския публицист, журналист и писател Ришард Капушчински (1932- 2007) Краля на репортажа. Най-ценни находки сред шедьоврите му са "Императорът", публикувана през 1978 г., която отразява упадъка на анахроничния режим на Хайле Селасие в Етиопия, и "Шахиншахът" (1982) - за падането на последния шах на Иран, Мохамед Реза Пахлави. Капушчински е и най-превежданият в чужбина полски автор след Станислав Лем. От 2010 г. насам Полша създаде и едноименна награда за репортаж на негово име.

"Автопортрет на репортера; Стремителният ход на историята. "Записки за ХХ и ХХІ век; Другият" излиза за пръв път на български език чрез издателство СОНМ. Преводът от полски е на Благовеста Лингорска.

Темата за Другия – "Stranger, Other" – ме вълнува и привлича отдавна. През 1956 г. направих първото си продължително пътуване извън Европа (до Индия, Пакистан и Афганистан) и оттогава до ден днешен се занимавам с проблемите на Третия свят, т.е. Азия, Африка и Латинска Америка (макар че с термина "Трети свят" може да се обхване и значителна част от Европа и Океания). В тази част на света прекарах по-голямата част от своя професионален живот, пътувайки много и пишейки за онези хора и техните проблеми.

Говоря за всичко това, защото бих искал да скицирам тук – по необходимост бегло – не портрет на Другия изобщо и абстрактно, а образа на моя Друг, този, когото съм срещал в индианските селца в Боливия, сред номадите на Сахара, в тълпите, оплакващи по улиците на Техеран кончината на Хомейни. Какъв е неговият светоглед, неговото виждане на света, неговото виждане на Другите, например – как вижда мен. Нали не само той за мен е Друг, аз също съм Друг за него.

Първото, което привлича вниманието, това е чувствителността на моя Друг към цвета, цвета на кожата. Цветът заема най-високо място в скалата, според която той ще разпределя и оценява хората. Човек може да изживее целия си живот, без да мисли, без да размишлява върху това дали е черен, жълт или бял – дотогава, докато не прекрачи границата на собствената си расова територия. Веднага възниква напрежение, веднага се чувстваме Други, заобиколени от други Други. Колко пъти съм бил докосван в Уганда от деца, които след това дълго се взираха в пръстите си – дали те не са станали бели! Същият механизъм и дори рефлекс – за идентифициране и оценяване според цвета на кожата, действаше и у мен. В годините на студената война, в които съществуваше неумолимата идеологическа подялба на Изток и Запад, налагаща на хората от двете страни на желязната завеса взаимна неприязън и дори омраза, аз – кореспондентът от една източна страна нейде из джунглите на Заир, с радост се хвърлях в обятията на някого от Запада, тоест на своя "класов враг", "империалист", понеже този "хитър експлоататор" и "военен подпалвач" бе чисто и просто бял. Трябва ли да добавям колко много се срамувах от тази слабост, ала как – същевременно – не можех да ѝ се противопоставя?

Втората съставка в светогледа на моя Друг ще бъде национализмът. Както основателно забеляза напоследък американският професор Джон Лукач, в края на XX век национализмът се оказа най-силният от всички "изми", известни на съвременния човек. Понякога национализмът има парадоксален характер, той се проявява например в онези страни на Африка, в които още няма народи. Няма народи, но има национализъм (или, както твърдят някои социолози – субнационализъм). Национализмът третира своя народ, а в случая с Африка – своята държава, като най-висша ценност, а всичко останало – като нещо нисше (и често достойно за презрение). Национализмът, както и расизмът, е инструмент за идентифициране и класифициране, използван от моя Друг при всеки случай. Това е просташки, примитивен инструмент, обедняващ и опростяващ образа на Другия. А именно за националиста личността на Другия има една-единствена черта – националната принадлежност. Няма значение дали някой е млад или стар, умен или глупав, добър или лош – има само едно: дали някой е арменец или турчин, англичанин или ирландец, мароканец или алжирец. Когато живея в онзи свят на разгорещени национализми, аз нямам име, нямам професия, нямам възраст – аз съм само и единствено поляк. В Мексико моите съседи ме наричат "El Polaco", а стюардесата в Якутск, когато ме извиква за самолета, вика "Польша!". Сред малките разпилени народи – например арменците – съществува феноменалната способност да виждат картата на света като мрежа от точки, населени от средища на техни единородци – поне едно семейство, поне един човек. Опасна особеност на национализма е това, че негова неотлъчна съставка е омразата към Другия. Дозата на тази омраза може да бъде различна, но нейното присъствие е сигурно.

И най-сетне, третият компонент на светогледа на моя Друг е религията. Религиозността тук ще се проявява сякаш на две равнища – на равнището на неопределената по-точно, на невербализираната вяра в съществуването и присъствието на трансцендентността, на Съзидателната сила, на Върховното същество, на Бога (чест е въпросът – "Mr Kapuczynsky, do you believe in God" – а това, което ще отговоря, ще има огромно влияние върху всичко, което ще настъпи след това) и на равнището на религията като институция и като обществена и дори политическа сила. Искам да говоря за втория случай. Моят Друг е същество, дълбоко вярващо в съществуването на безтелесен, нематериален свят. Така обаче е било винаги. Но това, което е характерно за днешния ден, е едно своеобразно религиозно възраждане, видимо днес в много страни. Най-динамично развиващата се днес религия несъмнено е ислямът. Интересното е, че навсякъде – и то независимо от вида на религията – където настъпва оживление на религиозната ревност, това оживление има назадничав, консервативен, фундаменталистки характер.

Това е моят Друг. Ако съдбата го срещне с някой Друг – Друг за него – три отлики на Другия ще бъдат за него най-важни: раса, националност, религия. Търся какво е общото в тези отлики, какво ги свързва. Във всичките се съдържа голям емоционален заряд, толкова голям, че понякога моят Друг не е в състояние да го владее. Тогава се стига до конфликт, до сблъсък, до клане, до война. Моят Друг е много емоционален човек. Затова светът, в който живее, е буре с барут, търкалящо се опасно към огъня.

Моят Друг е небял човек. Колко са те днес по света? Осемдесет процента.

Погълнати от борбата между Изтока и Запада, между демокрацията и тоталитаризма, ние не веднага и не всички осъзнахме, че в същото време се е променила картата на света. През първата половина на нашия век тази карта бе съставена според принципа на пирамидата. На върха – историческите субекти: големите колониални империи, държавите на белия човек. Под тях – техните колонии, доминиони, територии, зависими по един или друг начин, сиреч – останалата част на света. Тази подредба се срина пред очите ни и в течение на нашия живот и на историческата арена се появиха почти внезапно повече от сто нови държави – поне формално независими – населявани от три четвърти от човечеството. Това е новата карта на света – пъстра, разноцветна, извънредно богата и нечувано сложна. Да обърнем внимание на факта, че, сравнявайки картата на нашето земно кълбо от 30-те години с тази от 80-те години, ще получим две съвършено различни картини на света. Но това взаимоотношение между двете картини не е статично – то е подложено на постоянна промяна, на постоянна динамична и неудържима еволюция.

Нашите Други от Третия свят придобиват в най-новата история, в историята, която се осъществява сега, все по-голяма и все по-значима субектност. Това първо. А второ – продължава нашествието (заради средства за съществуване, демографско, но все пак нашествие) на представителите на Третия свят в развитите страни. Оценява се, че още в средата на следващия век хората, произхождащи от Азия и Латинска Америка, ще представляват повече от половината население на Съединените щати.

Все по-малко емигранти от Ирландия и Норвегия, а все повече от Еквадор и Тайланд ще се придвижват по света с американски паспорти в джоба.

Как ние, жителите на Европа, сме подготвени за тази промяна? Струва ми се, че, уви – в много малка степен. Отнасяме се към Другия преди всичко като към чужд (а нали Друг не трябва да означава "чужд"), като към представител на различен биологичен вид и което е най-съществено – третираме го като заплаха.

Дали съвременната литература помага в преодоляването на тези предубеждения, на нашето невежество или чисто и просто – на безразличието ни? Пак, струва ми се, в минимална степен. Прегледах френските литературни награди за миналата година – нито една книга, която да говори нещо за широко разбирания съвременен свят. Съпружески триъгълници, конфликт между баща и дъщеря, неудачно съжителство на млада двойка – неща, сигурно важни и интересни, но ме порази пренебрежителното отношение към цялото ново и невероятно вълнуващо течение в литературата, чиито представители се опитват да ни покажат света на съвременните култури, на мислите и поведенията на хората, живеещи наистина в други географски ширини и вярващи в различни от нас богове, но представляващи част от нашето голямо човешко семейство, към което всички принадлежим. Мисля за The Innocent Anthropologist на Найджъл Барли, за прекрасната в литературно отношение книга на Колин Таброн Behind the Wall или за забележителната творба на Брус Чатуин Songlines. Такива книги не се награждават, дори не се забелязват, понеже – според някои – това не е така наречената истинска литература.

От друга страна, така наречената истинска литература обръща гръб на проблемите и конфликтите, преживявани от милиарди наши Fremde. Една от най-големите драми на съвременния свят например, драма, особено болезнена за Америка, бе Иранската революция, свалянето на шаха, съдбата на заложниците и т.н. Бях изумен, когато в течение на продължилите петнадесетина месеца събития не срещнах в Иран нито един американски писател, дори нещо повече – нито един писател от Европа. Как е възможно, размишлявах аз в Техеран, един толкова голям исторически трус, един толкова необикновен цивилизационен сблъсък да не предизвика никакъв интерес сред писателите по света? Разбира се, не става въпрос за това днес те да се втурнат вкупом към новото конфликтно огнище – Персийския залив, но това пълно разминаване на литературата с разиграващата се пред очите ни драма на света, това предоставяне на сведенията за големите събития изцяло в ръцете на операторите на телевизионните камери и на звукооператорите е за мен проява на дълбока криза по линията история – литература, проява на безпомощността на тази литература спрямо феномените на съвременния свят.

Така, въпреки съвършено новата карта на света, изследването, щателното проучване, интерпретиране и описване на философията и съществуването, мисленето и животът на три четвърти от населението на света остават – както е било и през XIX век – в компетенциите на малка група тесни специалисти: антрополози, етнографи, пътешественици, журналисти.

Чуждият, Другият, в своето превъплъщение от Третия свят (тоест този най-многоброен на нашето земно кълбо индивид), продължава да бъде третиран като обект на изследвания, а все още не е станал наш партньор, носещ своята част от отговорността за съдбата на земята, на която живеем.

Светът винаги е бил за мен огромна вавилонска кула, в която Бог е смесил не само езиците, но и културата и обичаите, страстите и интересите и е направил нейния обитател двояко същество, съчетаващо в себе си Аза и не-Аза, себе си и Другия, своя и чуждия.