Yes, We Can

Илюстрация Увеличаване Автор: Цветелина Белутова Смаляване

По стените на коридорите има плакати за дискусии за равни права, знамена с цветовете на дъгата, а когато влезете в класната стая, на дъската с маркер е изписано Gender Sexuality Alliance и Gay-Straight Alliance. Преподавателките Лоръл Змолек-Смит и Амбър Худ от Американския колеж в София сбъдват дългогодишната идея за първия в България ученически ЛГТБ клуб, където нуждаещите се могат да намерят подкрепа и взаимопомощ по сексуални и джендър въпроси. Току-що е завършила първата им среща, на която с учениците са обсъдили теми като различните форми на активизъм, биографиите на известните борци за равни права, домашното насилие.

"За нас е важно да изградим пространство, където желаещите да са в него могат да комуникират свободно и да се чувстват на сигурно място", казва Лоръл, за която това е четвърта година като преподавател по английски език в София, сега на 8 клас. Към момента регистрираните в клуба са между 20 и 30 ученици. "За тях това е от голяма полза. Те са много развълнувани от идеята. Все пак да започнеш да живееш без страх и притеснение от това, което си, е нещо, което се случва стъпка по стъпка. Но е малко плашеща мисълта, че освен създаването на това място не можем да направим нищо повече. Не можем да контролираме какво може да се случи с тях навън или в семействата им."

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Идеята се оформя в края на миналото десетилетие, когато в колежа преподават в момента успешно реализираните като писатели Гарард Конли и Гарт Грийнуел. Откритостта им веднага провокира ответна реакция от ученици, които също са в ЛГТБ спектъра, но с ограничени възможности да говорят с някого за това. И не става въпрос за изолирани случаи, а десетки ученици, търсещи диалог по темата.

В началото администрацията позволява това да бъде извънкласна дейност за учениците от 11 клас – идеята веднага привлича близо 20 от тях. Последното "да" на администрацията легализира разширяването на идеята до всички класове. Основната разлика между извънкласния предмет и клуба е, че клубовете нямат стриктен график и са изцяло поверени на учениците. "Те сами ще определят от какво имат нужда. Вече са зрели умни хора и знаят какво им е необходимо."

А според Амбър просто не е имало как администрацията да каже "не". Причината – големият ентусиазъм на учениците, за които отказът не би могъл да е опция. И все пак имало е и трудни разговори, докато идеята бъде прокарана. "Все още има страх около тази тема – дали споменаването й няма да донесе повече вреда, отколкото полза", дискретно казва Ембър, за която това ще е втора година в колежа. Но въпреки това двете остават приятно изненадани, че всички преподаватели са подкрепили инициативата, дори и тези от по-старото поколение.



Форматът на Gay-Straight Alliance тръгва от Щатите и по-специално Лос Анджелис в самото начало на 80-те години и набира по-голяма популярност през 90-те. Разпространен е в повечето англоезични страни, а също така в училища из Мексико, Холандия, Хонконг. Намират се и по-близки примери. Такава структура има и в Белград, където случаите на насилие към ЛГТБ хора и проблемни провежданията на свързани с общността събития са добре известни.

И за двете обвързаността с каузата е свързана с лични преживявания. Амбър завършва стриктно католическа гимназия, в която веднъж учителка е уволнена, след като става ясно, че живее на семейни начала с жена. По-предизвикателното облекло води до проблеми. Лоръл си спомня как в края на 90-те години подобни организации стават все по-популярни. "Намирам много паралели между България сега и САЩ в този период, в който се правиха първите стъпки в тази посока. Когато все още можеше да чуеш ученици да си крещят с обиден хомофобски език, без да се замислят как ще се почувства другият. Но голямата разлика е присъствието на интернет, което прави всяка информация по темата достъпна. Това, което ми направи впечатление, беше, че голяма част от учениците не знаеха за ЛГТБ активизма в България, смятаха, че са сами в това."

Амбър е най-вече щастлива от самоинициативността на учениците. "Супергорда съм с тях, въпреки че според мен те не биха го възприели като нещо, за което трябва да си горд. Просто нещо, което е трябвало да направят."