Мама, татко и ДС

"Чер-ве-ни бок-лу-ци!" скандират протестиращите още в началните кадри. Бързо разбираме, че това са различни протести – през 1989 и 2013 г. Но защо нищо не се е променило за 24 години и какво може да доведе промяната? Въпреки че не това са въпросите, от които се води Божина Панайотова в първия си пълнометражен филм "Червено, твърде червено", тя дава един възможен отговор. Но за това по-късно.

Премиерата на документалния автобиографичен филм на родената през 1982 г. Божина Панайотова е в престижната секция "Панорама" на Берлинале (17 февруари) и само няколко седмици по-късно ще бъде излъчена на София Филм Фест.

Абонирайте се за Капитал

Получавате пълен достъп до всички статии и целия архив

Семейството на Божина напуска България през 1990 г. Установяват се в Париж. Божина следва философия, след това режисура в реномирания университет "Ла Фемис". Когато снима късометражния документален филм "Космонавти" за баба си и дядо си, с който през 2014 г. участва на София Филм Фест, у нея се събужда желание да прекарва повече време в България. Един френски продуцент я съветва просто да вземе камера и да започне да снима, дори все още да няма концепция. Французите се интересуват от Източна Европа.

Кадър от "Червено, твърде червено"

Така Божина започва да води нещо като визуален дневник, в който скоро попадат и протестите от 2013 г. Младата режисьорка се идентифицира с ценностите на протестиращите. В същото време усеща вътрешно противоречие: тя е от поколението, което тъкмо се е подготвило да става пионерче, когато системата се срутва. Към времето на социализма гледа с известна носталгия. Родителите й са имали възможност да пътуват в чужбина, дядо й е карал мерцедес. Дали и тя не принадлежи към "червените боклуци"?

Главният мотив на "Червено, твърде червено" е именно пътят на Божина назад през историята на собственото й семейство. Как така дядо й е обиколил света? Били ли са привилегировани? Седим на скайп до нея, когато баща й и майка й от Франция се опитват да отговорят на всички нейни въпроси. Разискват как ще подадат молба в Комисията по досиетата, за да проверят какво има там за тях и за дядо й. Тук се крие силата на филма: историята се развива по време на снимките и самата режисьорка не знае къде ще я отведе.



Конфликтът между дъщеря и родители се изостря до крайност. Защо Илия Павлов притежава две картини на баща й, който е художник? Защо майка й има досие на агент от ДС? И каква роля играе служителят на ДС Трайко Шопов, неин близък приятел от онова време? Самата Божина в една сцена се усъмнява, че ще успее да направи филм, толкова болезнени се оказват разкритията.
Но нещата са по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед, и филмът премахва категоричните оценки. Божина осъжда собствения си, в един момент фанатичен поглед. "Превърнах се във войниче с камера", ще я чуем да казва на финала. И все пак за нея и семейството й филмът има терапевтичен ефект: "За да вървим напред, трябва да погледнем назад."

Q&A Божина Панайотова, режисьор Колкото повече се доближаваш до Държавна сигурност във филма, толкова повече готовността на събеседниците ти да говорят с теб намалява. Защо ДС е все още един вид забранена територия? Мисля, че причината е, че тази мрежа продължава да съществува по някакъв начин, че някои от хората все още имат власт и това поддържа страха. Дори да не се страхуваш непосредствено, че нещо лошо може да ти се случи, все пак се цензурираш по някакъв начин, защото усещаш, че тези хора са силни и водят играта в обществото и до днес. Защо филмът ти, който е толкова важен за България, няма българско финансиране? Няколко пъти кандидатствахме в Националния филмов център, но без успех. Имам чувството, че това, че съм млад режисьор, не помага да получа подкрепа. Това ми се струва голям проблем за киното в България - и други млади режисьори, чиито филми получават признание на международни фестивали, не успяват да получат финансиране от НФЦ и търсят подкрепа от институции в други държави.