Книгата на изкуствоведката и куратор Весела Ножарова е продължение на лекциите, които тя изнася през 2012 г. В нея тя разказва за самото начало на съвременното изкуство в България (варненският художник Веселин Димов с инсталацията "Воден змей" на река Велека през 1983 г.), първата частна галерия (основаната през 1988 г. "Галерия 8" във Варна), все по-смелото отхвърляне на конвенционалните форми и налаганите през социализма тенденции, влиятелните артисти в различните периоди, а към днешен момент - все по-осезаемото присъствие на независими пространства. Ножарова ни отвежда и към формиралите публика фестивали и дейността на галеристите, кураторите и артистите, които се наемат с мисията да компенсират стерилността, в която преди са живели и творили. Събитията често са разглеждани на фона на политическата обстановка в страната.

Книгата е ценна и с глобалния поглед, който дава върху артистичните движения през годините. До 1986 г. те са далеч от галериите и залите, а годините на комунизма провокират създаване на изкуство в изолация.

"За цяло едно поколение, започнало кариерата си през 80-те години, западният свят е истинската голяма цел", пише Ножарова. "За него пътят към тази цел преминава колкото през достигането на една визуална и идейна адекватност, толкова и през амбицията за реално включване в западния артистичен живот."

Преди и сега

За Ножарова събирането на информация не е било особен проблем – според нея направеното през последните 35 години е добре документирано, а и все пак голяма част от споменаваните личности са живи.

"Важен подход при определянето на това кое точно да влезе в книгата е дали събитията или неговите автори са имали рефлексия в артистичното пространство", казва Весела Ножарова. "Дали за тях се е говорило или писало в медиите. Дали са предизвикали дебат или дори скандал. Не съм се опитвала толкова да разглеждам изкуството от тези години през моя днешен оценяващ поглед, а от гледна точка на влиянието му върху средата в момента на неговото първо показване."

Това, което може да изненада някои читатели, е, че публиката се сформира сравнително бързо – фестивали от края на 90-те като "София ъндърграунд" привличат над хиляда души. В отсъствието дори на мобилни телефони и социални медии като че ли аудиторията се е генерирала изцяло от уста на уста. "Просто имаше вълна, която се подемаше от много хора, които се интересуваха от нещо синхронно."

От кръгове към балони

На няколко места в книгата става въпрос за групирането по интереси, къде по-откритите, къде по-скрити конфликти между артистите, особено през така ключовите 90 години. За нея това десетилетие е време на "фантастичен артистичен кипеж". Но също така време на крайности, на противопоставяния и конфронтация.

"Това са колкото личностни противоречия, противопоставяне на различни подходи към съвременното изкуство, толкова и е въпрос на борба на конкуренти, които си съперничат за интереса на публиката и вниманието за западната арт сцена, която в тези години е една от главните цели. Тези конфликти утихват в края на десетилетието, за да дадат място на една по-сложна и многогласна артистична сцена, на ново поколение, за което битките не са особено интересни. Според мен в момента няма кръгове или по точно всеки е намерил своята ниша и своята публика. Все пак не бива да забравяме, че живеем във времето на социалните "балони".

Този отправен към Запада поглед вече не е толкова силен или поне не толкова, колкото през 90-те. "Тогава Западът е някакъв "неясен обект на желание", но пък има и определен интерес отвън навътре. Тогава през тази призма се формират и идеите за идентичността, за локалността и т.н."

Суета vs спонтанност

За ранните години на българското съвременно изкуство Ножарова пише: "Историческите катаклизми, през които преминават българските художници, са много, а случването им е толкова ненадейно, че участниците в художествения живот често пъти не успяват да осъзнаят своята роля и място в процесите."

Според нея това все повече се променя и в самата книга може да се усети умерено оптимистичен тон за начина, по който се развива съвременното изкуство в България днес.

"След края на 90-те години нещата се движат по-плавно и правилата в света на изкуството са много по-ясни и отработени. В този смисъл съвременният художник много по-добре преценява дейността си и мястото си в обществото и света на изкуството като цяло. Може би това има недостатък, има липса на спонтанност и по-голямо поемане на рискове. Прекалено много искаме всички ние да се харесаме, да бъдем успешни, а изложбите ни да изглеждат добре във Facebook и Instagram."

Но всъщност тази спонтанност е сред качествата, които се оценяват най-много днес. "Съвременното изкуство е обект на голям бизнес, част е от гигантска машина за репрезентация и социализация. Спонтанността и рискът са част от качествата, които тази система разпознава като присъщи на доброто изкуство. В този смисъл те са умишлено подчертани и подкрепени."

"Въведение в българското съвременно изкуство 1982 - 2015" е в книжарниците от "Жанет 45" и фондация "Отворени изкуства", включително и на английски език.