"Като по-млад всъщност исках да стана художник", разказва гръцкият фотограф Джон Демос, докато намества Leica-та до кафето си. "Но колкото повече рисувах, толкова повече се убеждавах, че всъщност фотографията е формата, с която най-добре документираш промените в едно общество." Политически нестабилната Гърция през 60-те години на ХХ век, фотографията на Бресон и киното на Бергман го вдъхновяват да остави четката и да вземе фотоапарата.
Един от значимите трудове на живота му ще се окажат снимките му от Албания между 1990-1991 г., хаотичен период за страната след над половин век репресивен комунистически режим. Изложбата "Албания на прага на промяната" в галерия Synthesis до 11 ноември ще ви потопи в история, която звучи донякъде познато заради общите промени, през които преминава Източна Европа тогава, но и много специфично, заради информационната откъснатост на Албания по време на режима на Енвер Ходжа.
За родения през 1944 г. в Солун Демос впускането в неизвестното може би не е особена екзотика, тъй като винаги е бил човек на път. На 10-годишна възраст, малко след гражданската война в Гърция, той емигрира със семейството си в САЩ. "Където и да отидем, гърците оставаме свързани с родината. Баща ми ме изпрати да уча в гимназия в Солун, после се върнах да следвам в Чикаго. Вероятно щях да имам по-добър професионален живот в САЩ, но нещо ме теглеше обратно и през 1969 г. се върнах отново в Гърция", разказва Демос. Говори на американски английски, без следа от акцент. През следващите години се превръща в една от най-дейните фигури в гръцката фотография. Заедно със съпругата си Бернардин, често куратор на проектите му, той основава агенцията Apeiron Photos.
Демос документира променливия живот в Гърция, а в самото начало на 90-те рязко сменя фокуса към съседна Албания. Той е привлечен от мистерията, която витае около държавата – никой не може да влезе в нея, никой не може да излезе от нея. За Албания няма снимки, няма репортажи. Отварянето на границите за чужденци му позволява да пътува из страната няколко пъти, преди да стане кореспондент – прави го с туристически автобус от Атина.
"Беше много трудно да вдигнеш фотоапарата и просто да снимаш, без да останеш незабелязан", казва Демос. "Където и да съм, винаги се старая да съм част от ставащото, част от всички наоколо. A както е казал Йозеф Куделка, човек, от когото научих много – когато снимаш обстоятелствата около едно място, отиваш преди събитията, оставаш по време на събитията и продължаваш да снимаш и след събитията. Не смятам, че отразявам нещо, аз живея в него. Не се определям като фотожурналист. В Албания снимах за някои агенции, но нямах стриктни крайни срокове, което пречеше на други фотографи. А в много ситуации, бях единственият фотограф."
Въпреки обичайното етническо напрежение между тези два народа, Демос няма проблеми като грък в Албания, въпреки че "някои райони са много по-националистически от други". В южната част на страната няма езикова бариера заради голямото гръцко население там, а "където думите не стигат, очите казват достатъчно". За интереса му към Албания има и по-лична причина: отчаяните лица и напускащите страната му напомнят за детството в Гърция.
Определя изложбата и книгата към нея като повече хуманен, отколкото политически проект. Въпреки че е имало разговори, досега снимките не са показвани в Албания. По време на преговори в Шкодра кметът го посреща ентусиазирано – тримата активисти на Демократическата партия, убити от полицията, имат паметници, тъй като единствено Демос ги е снимал и обезсмъртил.
Текстът към фотоалбума е написан от международно най-известния албански писател, Исмаил Кадре. "Когато аз пристигнах в страната, той емигрира във Франция. Интересното е, че според него аз съм дошъл в "лош момент" за страната и се надява да я посетя пак в по-добър период от историята й. Мисля, че е останал с впечатлението, че подчертавам твърде много болката на хората. Аз просто исках да покажа през какво преминаваше това общество тогава." А именно: еуфория, болка, преоткриване на религиозната и личната свобода, лозунги с подръчни материали, среща на поколения.
Това е един от малкото му проекти, в които снима цветно. Когато посетите изложбата, ще разберете защо – във всяка снимка цветовете между хората и пространствата си отиват. А дефектът от липсата на всякакви външни влияния и модерна визия се превръща в ефект.
Дали се замисля за продължение на серията си? Дали новата Албания, която се превръща в туристическа дестинация и в която все повече икономическа стабилност, му е също толкова интересна?
"Бил съм в Албания няколко пъти след събитията от началото на 90-те години. Но не обичам да се връщам там, където съм снимал. Слагам знак за равенство между местата и събитията, които са се случили в тях, за мен те не съществуват едно без друго. Изкушаващо е да се върна и да сравня, но не бих искал да го правя. А туристическата реалност не ме интересува, има фотографи, които могат да я документират много по-добре от мен."
Подсказва, че би искал да снима повече тук. "България ми е интересна – прилича ми на Гърция отпреди 20 години в някои отношения. Харесва ми и да проследявам типични за страните елементи, които са заплашени от изчезване." Сега е съсредоточен в завършването на огромен проект – фотоалбум, който ще съдържа снимки на дървета, правени от Демос през последните 40 години. "Все пак и те като хората се раждат и умират."
"Като по-млад всъщност исках да стана художник", разказва гръцкият фотограф Джон Демос, докато намества Leica-та до кафето си. "Но колкото повече рисувах, толкова повече се убеждавах, че всъщност фотографията е формата, с която най-добре документираш промените в едно общество." Политически нестабилната Гърция през 60-те години на ХХ век, фотографията на Бресон и киното на Бергман го вдъхновяват да остави четката и да вземе фотоапарата.
0 коментара