Естествено във футбола е ненадминат и трудностите, които среща в живота си са, само за да изпитат свръхестествените му способности. Героизиране откриваме в повечето книги, писани от писатели и журналисти за известни футболисти, без самите футболисти да са съавтори. Такива са например тези за Георги Аспарухов-Гунди (има над двайсет книги за живота му), за Стоичков (излязоха няколко), за Бербатов има вече една - в тях личи желанието на авторите да представят футболиста във възможно най-добрата му светлина, като с това явно се цели да се угоди на феновете, които са сигурни купувачи, а и такъв е жанрът на книгите.

Подобен е случаят и с чуждестранните биографии, на български излезе биографията на Златан Ибрахимович от писателя Давид Легеркранц (изд. A&T Publishing), радваща се на огромен касов приход по света, но и у нас, въпреки че агентът му намекна за сериозни хиперболизации.

На български излязоха биографиите на Лео Меси и Кристиано Роналдо, написани от испанския журналист Гийем Балаге, който пише на конвейер за всеки по-нашумял играч и биографиите са доста еднотипни.

Преглед на оригинала

От интерес за нашата читателска публика са не само звездните футболисти, но и звездните треньори. Биографиите на Арсен Венгер, Алекс Фъргюсън, Хосеп Гуардиола също направиха впечатление, като разкриват много и за процеса на създаване на голям отбор.

Към "чуждестранните" биографии е и тази на Стилиян Петров - "Наричайте ме Стан" (изд. "Ентусиаст"), в съавторство с Марк Гуиди. Книгата излезе първо на английски, после беше преведена на български. Личи си, че е писана за английската публика, особено в главата, запознаваща читателите с детството на футболиста. Тя съдържа подробна информация за детството на Стан, за икономическите и културни различия между България и Великобритания. И действително британският читател, а и днешният български тийнейджър, не биха разбрали защо един от най-обещаващите ни футболни таланти трябва да прекрати целенасочена си спортна подготовка, за да влезе в казармата. Стилиян Петров надълго разказва и за традиционната българска кухня, чудесния български климат и красивата природа.

Това е и едно от значенията на тези биографии на български футболисти, които се явяват най-добрите културни посланици на България по света. На всеки се е случвало някъде в чужбина при споменаването на България първата асоциация да е с прочут футболист.

Биографиите дават и много ценна информация за времето, в което живеят футболистите, за успехите им въпреки трудностите.

Преглед на оригинала

Новоизлезлите биографии на Христо Стоичков и Димитър Бербатов могат да се четат и като исторически извор за годините на тоталитаризъм и прехода в България.

"Историята" на Христо Стоичков, написана в съавторство с известния български спортен журналист Владимир Памуков (изд. "Софтпрес"), ни пренася в една социалистическа действителност, в която няма значение колко си талантлив и можещ, а е важно доколко си партийно удобен. Митът за прословутите съгледвачи от времето на соца, които само с поглед разпознават футболния талант, е развенчан. Стоичков в детството си е квалифициран като неподходящ за футбола – пренасочван е към други спортове като борба и вдигане на тежести, квалифициран е като прекалено "дребен" и "немощен" за футбол. Успява на инат, а и на късмет. Играе футбол на ръба на закона. На 19 години, след печално известния финал за купата с "Левски", партията го лишава от правото да играе футбол, обявен е за "футболен недъг" заедно с небезизвестните Емил Спасов, Борислав Михайлов, Емил Велев и Пламен Николов.

От терена Стоичков насилствено е изпратен в бойно поделение в Стара Загора и по думите му "редник Христо Стоичков му се наложи да използва бързината си като свързочник във военнополевите учения". Всички знаем, че историята му не свършва тук, но можеше. Примери за "отказани от футбола" футболисти, с прекършена психика и унищожена кариера имаме много, затова биографията на Стоичков достоверно го представя като герой на своето време.

От нея може да разберем какво е било нивото на образование, на тренировъчните практики (в биографията той пише, че едни от най-добрите тренировки и шанс за големия футбол получава в отбора на пловдивската цигарена фабрика "Юрий Гагарин", където 12-годишен е принуден да играе "с пенсии" на 30 - 40 години). Така че Стоичков успява въпреки НРБ, която не иска да вземе рекордните за времето си 4 милиона долара за трансфер на футболист от Изтока и да пусне даровития футболист да слави България в "Барселона". Идва 10 ноември 1989 г. и Стоичков е пуснат, отново на късмет, да играе футбол.

И в "Историята" на Стоичков, и в "Единакът" за Сираков се говори за двойната кариера, която са имали нашите най-добри състезатели по времето на държавния социализъм в България. Разбираме, че за да преживяват и да имат достойно съществуване, независимо от парите, които носят на НРБ, по време на пътуванията си в чужбина те са били принудени да извършват незаконна търговия. Въпреки че носят финансови дивиденти на НРБ, състезателите не са имали право над собствените си заплати, които държавата е получавала вместо тях, а те лично са получавали незначителен процент. Стоичков и Сираков са сред първите футболисти от световна величина, които получават адекватно заплащане за труда си, и то само защото част от кариерата им е след разпада на НРБ.

В "Историята" гласът на Стоичков се чува ясно и въпреки съавторството с Памуков, футболистът си личи с типичния си маниер на изказване, с шегите си. Можем да кажем, че биографията е от първо лице.

Преглед на оригинала

Подобен е и случаят с книгата на Димитър Бербатов "По моя начин". Във всяко изречение сякаш слушаме Бербатов, известен у нас не само като един от най-добрите съвременни футболисти, но и като един от най-интелигентните. Биографията е доста подробна, не чак толкова информативна като тази на Стоичков, което е разбираемо, като се има предвид по-краткия му жизнен опит.

Бербатов расте в друг преломен исторически период – този на прехода в България. Той, подобно на Стилиян Петров, си спомня за режима на тока, когато той и семейството му трябвало, в края на ХХ век, да стоят на тъмно и студено. Знае какво е финансов недоимък и да се бавят заплатите на родителите му, да няма джобни и най-скъпият подарък да е една топка, ако ще и баскетболна. Макар син на футболист и той е бил силно подценяван, определян като "флегматичен и бавен", като "нищо особено". Расте по време на мутренските години, в които за малко да тръгне по лош път. През 1998 г. ЦСКА плаща за Бербатов 16 чифта футболни обувки на "Пирин", "Байер" (Леверкузен) през 2000 - 4.5 милиона марки плюс още 500 000 при изиграването на определен брой мачове, от "Тотнъм" 6 години по-късно плащат рекордните 15 милиона, а "Манчестър Юнайтед" също чупят рекордите, като го оценяват на 30.75 милиона паунда. Книгата освен като футболист го представя и като меценат, специално внимание е отделено и на неговата фондация "Димитър Бербатов".

Повечето биографии на футболисти разказват историята за бедното момче от провинцията, което благодарение на таланта си постига невиждани слава и богатство. Това е и поуката: човек успява, ако е достатъчно амбициозен, упорит и работлив. Спортът нагледно може да докаже истинността на това клише. Спортистите са най-известните и обичани милионери, а надеждата за израстване и просперитет благодарение на собствения труд и талант, която житейските им истории вдъхва, е нужна на всички ни.

*Боряна Ангелова-Игова е психолог, културолог, доктор по философия, преподава философия на спорта в Националната спортна академия от 2010 г. През 2018 г. излезе книгата й "Изобретяването на човека-машина. Тялото на спортиста" (ИК "Критика и хуманизъм") за употребите на спорта в социалистическа България