България се завръща на Венецианското биенале с изложбата "Как живеем", съвместна работа на Рада Букова и Лазар Лютаков - двама от водещите съвременни художници, които от години живеят в чужбина (Париж и Виена).
Усилията им са обединени от Вера Млечевска, един от най-активните куратори в българското съвременно изкуство през последните години.
В "Как живеем" те обръщат критичен поглед към материалната култура днес. Работата се свързва с дългогодишния интерес на Лютаков и Букова към глобалните процеси на производство и потребление.
"Лазар и Рада взимат серийно произведени материали и ги преобръщат в рамката на изкуството. Така те функционират като нещо различно, особено след като са поставени в контекста на постройка от XIV век – ще е интересно как тези материали ще бъдат погълнати от пространството, казва Вера Млечевска. В темата влиза загубата на различни познания и занаяти – примерно произвеждането на плексиглас вместо стъкло. А Венеция е място, което е исторически свързано с различни занаяти – получава се голям контраст."
"Как живеем" беше избран в конкурс на Министерството на културата с 24 кандидати. Очаквано той не мина без конфликти - критики бяха отправени към малкото време за подготовка (един месец), избора на жури, потенциала на избрания проект.
Тази година Венецианското биенале ще се проведе между 11 май и 24 ноември. Мотото на предстоящото издание е May You Live In Interesting Times ("Да живееш в интересни времена"), а куратор е Ралф Ругоф.
Когато стане въпрос за национално участие на подобен форум, очакванията винаги са малко изкривени. Какво може и какво не може да донесе това участие на България?
В случая на Венецианското биенале ние влизаме в среда, в която изкуството е най-важно. Ако тръгнеш да занимаваш публиката с народните си проблеми, проектът няма да изглежда съвсем адекватно. За мен е грешка да се мисли как да се угоди на нечии представи или да очакваме, че като представяме по-непозната страна като България, ще сме интересни. Важна е идеята, с която стигаш до хората.
Иначе най-важната изложба в рамките на Венецианското биенале е кураторската изложба, която няма общо с националната и там националността няма никакво значение. Имат значение идеите и медията, с която работиш. "Как живеем" е валиден както за българската реалност, така и за глобалната – често в живота ни ние прегръщаме евтиния материал и изхвърляме стария и устойчив. Не се грижим за нещата, искаме бързо да ги заменим. Наблюдава се една обща липса на перспектива.
Предполагам това, че и двамата художници живеят извън България помага да се мисли в наднационална посока?
Същевременно тази чувствителност към детайла е нещо, което според мен са взели оттук, тъй като живеем в среда, в която често ценното е разрушеното, не опазеното.
Има ли все пак някакви регионални тенденции в международното представяне?
Правило ми е впечатление, че участията на страни като Румъния, Хърватия, Сърбия, Русия са понякога свързани с работата на художници, активни по време на социализма, но неконформистки настроени към него. Има общ рефлекс да се извади това минало. Също така все по-често става въпрос за екологията, за войната, за постколониализма, за комуникацията между хората в дигиталната ера – тези проблеми са осмисляни по различни начини, но те имат все по-осезаемо присъствие. Може да се каже, че се разглеждат теми, които са актуални, но с корени в миналото.
Какво е изгубила България с отсъствието си досега?
Не знам дали може да кажем, че сме изгубили от нещо, което не сме имали съзнанието, че искаме. Като общност и държава, изглежда, досега ние не сме били достатъчно обединени, за да отстояваме това участие. Други държави правят много за това изкуството им да е видимо в международен план, докато в България винаги е приоритет културното наследство. Има го виждането, че нещо трябва да е отлежало много години наред, за да има стойност – а това дава знак, че съвременната ни култура е мъртва, че няма какво да покаже. Това не означава да не сме критични, а просто да не сме нихилистични към нея. Трябва да има постоянен дебат и видимост, за да има нормалност вместо озлобление.
Интересно е, че венецианските меценати са искали да видят какво се е създавало на момента, а не какво преди тяхното време. Изкуството е важно сега, след сто години то е музеен обект.
Рада Букова е родена през 1973 г. в София. Завършва "Сценография" в Националната художествена академия. От края на 90-те години живее и работи в Париж. В проектите си използва видео, фотографии, инсталации, обекти, а концептуално тя често е фокусирана върху различните аспекти на идеологическите, икономическите и социалните промени.
Венецианското биенале Първото издание на форума е през 1895 г. Към днешен момент то е единственото културно събитие от такъв мащаб, в което се участва на национален принцип. На фона на масовото присъствие на страни от цял свят с държавно финансиране липсата на редовно участие от страна на България е дългогодишен проблем. Той често е посочван като основна причина да нямаме по-активна сцена за съвременно изкуство и по-широко международно присъствие.
Rewind През ноември 2018 г. правителството одобри финансирането на българско участие във Венеция. Проектът на Лютаков и Букова ще е първото представяне на България от години насам. Предишните участия се провеждат без конкурс. През 2011 г. художниците Павел Койчев, Греди Асса и Хубен Черкелов представят България. Преди това, през 2007 г. България е представена от Правдолюб Иванов, Иван Мудов и Стефан Николаев с куратор Весела Ножарова - тогава това е първо участие на страната от 1964 г. През годините Недко Солаков има няколко самостоятелни участия на Венецианското виенале и едно, с което представя България - през 1999 г., заедно с кураторката Яра Бубнова.
България се завръща на Венецианското биенале с изложбата "Как живеем", съвместна работа на Рада Букова и Лазар Лютаков - двама от водещите съвременни художници, които от години живеят в чужбина (Париж и Виена).
Усилията им са обединени от Вера Млечевска, един от най-активните куратори в българското съвременно изкуство през последните години.
1 коментар
За тези, които не знаят, артистите в този конкурс са оценявани в два етапа.
Първият етап е по важния и се състои от една оценъчна карта, разделена на пет части. Всяка част има различна тежест. И всяка част дава различен брой точки.
Например, с най-малко точки се оценява Бюджета (1-4 точки), с най-голяма тежест е Потенциала на проекта по отношение художествената стойност (1-10 точки)
Най-интересното е, че точно в тази, най-важната и най-високо оценявана част, четем например едно такова изречение „Отношение на проекта към българския социокултурен контекст“
Искам да попитам уважаемата кураторка, как нейния проект отговаря на този точка? И журито бих искала да попитам, разбира се.
Аз бих казала съвсем откровено, че въобще не отговаря. Тоест, тук е кръгла нула в тази част този проект. А тази част дава най-много точки!
Въпросите горе в текста са добри, отговорите са бягане по тъчлинията.
Изборът на артисти, които живеята в чужбина не гарантира нищо. Това, че някой живвее в Париж или Виена не прави същият световен артист. Стечение на обстоятелства, това бих казала аз. Нищо повече.
Изборът на темата и на работата, с която ще бъдем представлявани на биеналето, е работа, която е свързана най-вече с Венеция, и това показва просто мързел. Нищо повече.
Ако представляваш Италия, това е може би обяснимо.Да коментираш стъклото, плексигласа и Мурано и Бурано.. Но май ние представяме България.
Къде е България тук, ето това не ми е ясно. Къде е... „Отношение на проекта към българския социокултурен контекст“
Защото, израз на дълбок провинциализъм е да предлагаш неща, които са далеч от теб и са обговаряни и казани и показани отдавна от други артисти по един много добър и успешен начин.
Малко като постмодернизма в България. Движейки се 30-40 години след другите, се чудим, защо никой не забелязвал българската литература, която била незнам си колко велика. Е, как ще я забележи някой, след като тя не е актуална и не казва нищо ново и това, което казва е казано много, много отдавна от много различни автори.
И тук така.
По един странен начин, това ми напомня любимия Алеко и един негов много типичен образ.......
Разбира се, повечето от артистите също не са си написали домашното. Това, което видях като проект, това са в голямата си част ...глупости.
Дано отидат повече хора тази година до Венеция и да видят и да разгледат. Полезно ще им е.
А за журито, просто сянката на ИСИ е страшна. И това тепърва ще създава много проблеми на членовете на този институт.
-Комисарката, освен директор на Националната галерия е и директор на ИСИ.
-Член на журито е бивш член на ИСИ.
-Спечелият куратор е съпруга на член на ИСИ
Някак си, не ми се струва много морално това, за законно не зная...
Изход съм предлагала и преди, половината от журито да са чужди утвърдени експерти и професионалисти.
Документите от артистите се подават на български и английски език.Това ще прекрати поне част от проблемите тук. Заради малката среда и зависимостите...
И тази практика е световна. Нека от министерството да си напишат домашното и да проверят в колко от страните, панелите, които избират артистите за биеналето във Венеция има по няколко чужди експерти.
А е ясно, че и тази година ще всичко е подчинено на олимпийския принцип...