Yes, We Cannes

Дребничката Агнес Варда, музата на френската Нова вълна в киното, е стъпила на гърба на оператора си и гледа през камерата, като че ли изцяло погълната от нея. Сцената е уловена през 1954 г. по време на снимките на първия й филм "Пуант-Курт" и тази година стана символ на кинофестивала в Кан като официален плакат. Не че на плакатите на фестивала досега не е имало жени – но преди те целуваха, танцуваха, лежаха.

През 2019 г. в Кан триумфираха жените, а едва ли има по-добра представителка на силните жени в киното от Варда, която почина два месеца преди началото на фестивала на 90-годишна възраст, след като току-що беше представила най-новия си филм.

Миналата година 82 жени от индустрията се наредиха една до друга на червения килим в Кан, за да покажат нагледно броя на режисьорките, допуснати до състезанието за 71 години (мъжете са 1688). Агнес Варда беше една от тях. На този фон едва четирите филма на жени, включени в тазгодишното състезание, са значителен напредък (18% от общо 21 филма). В официалната селекция бяха програмирани цели 20 филма, почти двойно повече от 2018 г., а в журитата на всички секции жените и мъжете бяха представени поравно.

Но по-важно от числата е, че женският поглед тази година беше по-интересен, по-новаторски и по-самоуверен от този на мъжете.

Първата чернокожа режисьорка в историята на конкурса, французойката Мати Диоп, спечели Grand Prix (втората по тежест награда на фестивала след "Златна палма") с дебютния си филм "Атлантик". Историята от Сенегал съчетава по изключително интелигентен начин стремежа към свобода на жените в традиционните африкански общества със социалното неравенство, водещо до поток от бежанци към Европа. С добавените в коктейла фентъзи елементи "Атлантик" е съвсем нов поглед върху тези актуални, но вече добре разработени другаде теми.

Силни жени, които се борят за съдбата си, видяхме и във филмите на режисьорки от Франция, САЩ, Мароко и Алжир в секцията "Особен поглед".

Забележителен в тази поредица е и документалният дебют на сирийската журналистка Ваад Ал Катеаб "За Сама". В компанията на мъжа на журналистката, Хамза, и дъщеря й Сама прекарваме почти пет години в Алепо от началото на революцията до завземането на града от войските на Асад през декември 2016 г. Хамза управлява последната болница в града, а Ваад снима бомбардировките и снабдява западните медии с материал от обсадата. Заедно с едногодишната Сама те са последното семейство, евакуирано от Алепо. От архивния материал младата майка прави филм, с който да обясни на дъщеря си защо е трябвало да прекара първите година и половина от живота си във война. В смразяващи кръвта кадри Ал Катеаб показва как войната постепенно стеснява границите на личното пространство, докато животът стане напълно невъзможен и последната надежда умира.

Спечелилият наградата за най-добър сценарий френски "Портрет на момиче в пламъци" на Селин Сиама е филм за надеждата на твореца, който превръща любовта си в изкуство. Деликатно изтъканата любовна история се развива на самотен бретонски остров през XVIII век с минималистични декори, костюми, актьорски състав и пълно отсъствие на мъже.

Художничката Мариан (Ноеми Мерлан) е наета да нарисува портрет на благородничката Елоиз (Адел Енел) за нейния бъдещ съпруг, комуто е обещана против волята си. Любовната история между двете жени трае само няколко дни и силата на филма е, че не се интересува от борбата с конвенциите, които правят тази любов невъзможна. По-скоро иска да покаже дълбочината на чувствата, без за това да са необходими експлицитни сцени.

Безспорно най-експерименталният филм в състезанието беше научнофантастичният "Малкият Джо" на Джесика Хауснер за генетична модификация. Със своеобразен стил, макар и с известни дължини, филмът разказва за майка работохоличка, опитваща се да развъди цвете, което да направи хората щастливи. Заслужено, англичанката Емили Бийкам взе наградата за най-добра актриса.

На фона на тези творби най-очакваният филм в Кан "Имало едно време в Холивуд" на Куентин Тарантино прилича на реликва от отдавна отминало време, макар и доста забавна. Двайсет и пет години след като култовият "Криминале" взе "Златната палма", деветият филм на режисьора е сантиментален поглед към златните години на Холивуд в края на 60-те, когато във филмовата индустрия имаше място само за бели мъже и бели жени, като жените бяха по-скоро украса. Това вече не е така.

Колко красив може да бъде един поглед назад показа Педро Алмодовар с "Болка и величие". Алтер его на режисьора в може би най-автобиографичния му филм е брилянтният Антонио Бандерас, който взе наградата за най-добър актьор. Лишен от всякаква суета, филмът показва кризата на застаряващия мъж в цялата й прелест: болки в гърба, липса на муза, тъга по загубената голяма любов. Но главният герой на Алмодовар не търси причината в околните, а в собственото си минало и така преоткрива красотата на преживяното и музата отново го целува.

Докато героите на "Болка и величие" до един са безкрайно приятни, носителят на тазгодишната "Златна палма" "Паразит" на корееца Бонг Джун-Хо демонстрира как може да се направи увлекателен филм с куп несимпатични персонажи. Бедно семейство измамници намират начин един по един да се внедрят в живота на богаташка фамилия и да го похитят изцяло. В множество обрати комедията се развива с невиждан замах – съвсем заслужено оценен с най-престижната кинонаграда.