Историите на учените, благодарение на които детската (и не само) смъртност е значително намалена, са увлекателни и заслужават нашето внимание. Те са тихите герои на изминалия век. В хода на четенето няма как да не направим паралел с българската реалност - само преди няколко поколения, когато са се раждали по 7-8 деца и някои от тях са кръщавали на "баба Шарка" като опит за умилостивяване на болестта, тъй като се е знаело, че едва ли всички ще оцелеят след нея. И ако споменът за това е избледнял в обществото, то в етнографията, във фолклора и в антропологията се пази.

Интересни са наблюденията на Майкъл Кинч, който се занимава също така с обществено здравеопазване и политическите последици от отрицанието на ваксините върху нежеланието да се поставят ваксини - често това е най-разпространено сред западните и богати общества. Дава за пример как през 2016 г. в университетите "Харвард" и "Йейл" има бум на заушка.

В рамките на 390 страници Кинч обяснява защо победата над предотвратимите с ваксини заболявания не е окончателна и те могат да се завърнат отново и да убият или осакатят още повече жертви. Обръща внимание и на бъдещите предизвикателства, както и на резистентността към aнтибиотици.

В заключението предизвиква внимание силният цитат на сенатор Даниел Патрик Монихан: "Всеки има право на свое собствено мнение, но не и на свои собствени факти." Важна е и темата за правилното представяне на научните факти за широката публика, така че да са разбираеми. Добрите учени не е задължително да бъдат и добри в представянето на постигнатите от тях успехи, което не допринася за диалога между все по-разпространените антиваксъри и хората, които взимат решения въз основа на данни. В "Между надеждата и страха - история на ваксините и на човешкия имунитет" Клинч не заклеймява, а подава ръка.

Преводът е на Мария Иванова.