Театър: "Жената е рибя кост"

Театър: "Жената е рибя кост"

Женски ключ към Йовков

1818 прочитания

© Мария Цветкова


Спектакълът "Жената е рибя кост" в театър "Сити Марк арт център" на младата режисьорка Елица Йовчева (в случая тя е и едната от трите изпълнителки) ме върна към времето на училищните години и към задължителните разкази на Йордан Йовков, които, за да бъда честен, ще призная, че тогава никак не ме вълнуваха, въпреки че литературата беше сред любимите ми предмети. Сигурен съм, че в това отношение не съм особен случай - знам, че всички само симулирахме, че "По жицата" ни трогва истински.

Ако това е било вярно за моето поколение, то допускам, че е още по-вярно за днешните тийнейджъри, чиито съзнания са изцяло формирани от удобствата на модерния градски живот и от наелектризиращия информационен поток на медиите. Поглед, свикнал да сърфира из открития космополитен океан на глобалната мрежа, трудно се задържа и фокусира върху тясното пространство на българското село от края на ХIX и началото на ХХ в. с неговия задушаващ индивидуалността патриархален бит и със суровия, примитивен и подвластен на стихиите в природата живот. Истинското и дълбоко удоволствие от красотата на Йовковите разкази открих по-късно в студентските си години, но е останал жив и споменът за вътрешното отчуждение от първите срещи с българската класика, когато бяхме принудени да превръщаме своите инфантилни и тягостни впечатления в измъчени и неискрени "преразкази с елемент на разсъждение" или "отговори на литературни въпроси".

Започнах ретроспективно, защото намирам "Жената е рибя кост" за спектакъл, който може да помогне на един днешен млад човек да се свърже по-непосредствено със света на Йовков и да усети неговата магия. Мисля, че идеалната публика за това представление са тийнейджърите - т.е. онези, за които поднасянето на една стара история по опростен, но зареден със съвременен рефлекс начин е от основно значение. В случая не става дума за изкуствено осъвременяване, каквото се случва в театъра много често с катастрофални резултати, а за един добре намерен, семпъл (в смисъла на ясен и категоричен) и директен ключ. В своята театрална интерпретация на три емблематични разказа на Йовков ("Божура", "Албена" и "Индже") Елица Йовчева не се опитва да улавя и показва далечното минало в неговите подробности и автентизъм (както обикновено се опитва да прави киното, когато се захване с Йовков), а е заложила изцяло на емоцията - честна, оголена и споделена. Тя събира на сцената до себе си още две, също като нея, млади, дебютиращи и талантливи актриси - Елица Костова и Дайяна Димитрова. Трите заедно не показват, а споделят разказите на Йовков като изповеди (драматизацията е на Мариела Костова) и така успяват да увлекат своята публика по силата на простото правило, че когато нещо те вълнува истински, то отсрещната страна също не остава безучастна. Облечени в бели роби със самодивски пуснати коси и еротично разголващи се бедра и ръце трите момичета развеждат зрителите из емоционалните лабиринти на три вълнуващи съдби, в които женската природа се разкрива в различните си проявления - красота, загадка, съблазън, саможертва Всичко е в първо лице, произнесено апарт към публиката.

Сцената е празна, без декор - само понякога трите женски фигури биват скривани от бял пушек, който преминава като мъгла над планинско езеро. Разбира се, простотата на такъв сценичен ход може да бъде упрекната в едностранчивост и загърбване на много детайли и нюанси.

От друга страна, тъкмо тук е специфичната сила на представлението - неговата прямота и искреност вълнуват и то обръща зрителя към разказите на Йовков, които той ще поиска да прочете отново или за първи път.

Спектакълът "Жената е рибя кост" в театър "Сити Марк арт център" на младата режисьорка Елица Йовчева (в случая тя е и едната от трите изпълнителки) ме върна към времето на училищните години и към задължителните разкази на Йордан Йовков, които, за да бъда честен, ще призная, че тогава никак не ме вълнуваха, въпреки че литературата беше сред любимите ми предмети. Сигурен съм, че в това отношение не съм особен случай - знам, че всички само симулирахме, че "По жицата" ни трогва истински.

Ако това е било вярно за моето поколение, то допускам, че е още по-вярно за днешните тийнейджъри, чиито съзнания са изцяло формирани от удобствата на модерния градски живот и от наелектризиращия информационен поток на медиите. Поглед, свикнал да сърфира из открития космополитен океан на глобалната мрежа, трудно се задържа и фокусира върху тясното пространство на българското село от края на ХIX и началото на ХХ в. с неговия задушаващ индивидуалността патриархален бит и със суровия, примитивен и подвластен на стихиите в природата живот. Истинското и дълбоко удоволствие от красотата на Йовковите разкази открих по-късно в студентските си години, но е останал жив и споменът за вътрешното отчуждение от първите срещи с българската класика, когато бяхме принудени да превръщаме своите инфантилни и тягостни впечатления в измъчени и неискрени "преразкази с елемент на разсъждение" или "отговори на литературни въпроси".


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

Влезте в профила си

Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Вижте абонаментните планове
mb-3
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Домашно кино

Домашно кино