Джоун Дидиън: Годините на магическо писане

В прозата си известната американска журналистка намира ясни думи за доста смътни усещания и състояния

заглавие: "Годината на магическото мислене"

автор: Джоун Дидиън

превод: Зорница Христова

издателство: "Лист"

цена: 20 лв.

Хора стават известни по разни начини донякъде и защото елементи от външния им вид и историята им съвпадат с едни общи конструкции, нещо като въображаеми минисценарии, които имаме в главите си.

Джоун Дидиън (р. 1934) има тази способност - да генерира около себе си случки, образи, връзки, асоциации. Нейната рецепта за борш е в Brainpickings и съществуват дизайнерски чантички във вид на сборника й със статии The White Album.

На 80 години тя стана рекламно лице на Céline - крехка стара жена с изтъняла бяла коса, стиснати устни и огромни черни очила. "Модният интернет се разтресе така, както не беше поне откакто Ким Кардашян се съблече гола за списание Paper преди два месеца" коментираха в "Ню Йорк таймс" през януари 2015 г.

Много по-фиксираща е фотосесия от 1968 г. Джоун Дидиън изглежда току-що станала, с джапанки и неподредена коса, нагъната дълга рокля и ръце в момичешки жест с цигара в едната, а другата - под гърдите, подпряна на колата си "Корвет Стингрей". Има нещо в тази комбинация от недоприкрита крехкост и свирепо очертана двигателна сила, която комуникира директно с тайните ни желания.

Около Дидиън има и много случки - като например самото начало на кариерата ѝ. Първата ѝ статия "За самоуважението" е "импровизирана на две сядания" за сп. "Вог" през 1961 г., когато сътрудник не успява да предаде материал и тя запълва отделената колонка с точност до конкретния брой знаци. И всеки журналист, който я е интервюирал оттогава насам, добавя своето клонче слава, като прави анекдотични дори пословично сдържаните й отговори:

- Страхувате ли се от смъртта?

- Не. Е, да, разбира се.

Освен това тя надживя всичките си съперници. През 2017 г. племенникът й Грифин Дън направи документален филм. А последният й сборник Let Me Tell You What I Mean излезе тази година.

Моята лична легенда за Джоун Дидиън е следната. През 2015 г. гледах на пресекулки документален филм (сега чак виждам ,че режисьор е бил Мартин Скорсезе) за списанието The New York Review of Books. Главният редактор Робърт Силвърс, плешив, едър и внушителен мъж, мърмореше нещо и изведнъж показаха една мъничка съсухрена бабка, която заговори за предразсъдъците ни към изнасилването с такъв, как да го нарека, артикулиран, предизвикателен и ясен тон, че аз запомних името, намерих статията, промених си мнението за изнасилването, прочетох два сборника и най-нашумялата й книга напоследък - "Годината на магическото мислене". (Статията се казва "Сантиментални пътешествия" (Sentimental Journeys). Става въпрос за един прочут процес от 1989 г., в който петима младежи са обвинени и осъдени за изнасилването на млада жена, тичала за здраве през Сентръл парк в Ню Йорк. Забележително е, че Дидиън е била способна да мисли и пише обективно за тази смесица от насилие, секс и расизъм. През 2002 г. младежите са оневинени, а през 2013 г. градът ги обезщетява с 41 милиона долара. В последните години за този случай има документален филм, "Нетфликс" сериал в 4 части и опера.)

Общо взето моят митологичен сюжет е, че със силата на разума, наблюдението и обективността можем да разбираме истини, далеч преди ДНК пробите да са доказали предразсъдъците на обществото и предубедеността на съдебната система.

Причисляват Дидиън към "новата" журналистика заедно с Норман Мейлър, Том Улф и Хънтър Томсън. Едно кратко определение за това течение е, че за разлика от "старата" журналистика, в тази се използват литературни техники. За мен по-ясно е разграничението, че в "новата" журналистика авторът е част от историята.

При Дидиън това е по-приложимо. Нейният метод е почти нелитературен и прилича повече на това, което в антропологията се нарича "включено наблюдение". Тя описва каквото вижда, отбелязва и своето присъствие, но не и вътрешните си реакции и преживявания. Общо взето е като камера и често сама описва работата си като филмов монтаж. (Тя и съпругът й са и сценаристи, може би познат у нас с една от по-старите си версии е филмът "Роди се звезда" с Барбара Стрейзънд от 1976 г. Впрочем Дидиън е писала и литература - романът й "Молитвеник" е преведен на български през 1981 г. от Рада Шарланджиева и все още свободно се намира в "Книжен пазар".)

Дидиън е обръщала своя обективен и в двата смисъла поглед към хипитата и към Нанси Рейгън, към навиците и към географията. През 2005 г. го насочва към себе си, за да опише какво се случва там след внезапната смърт на мъжа й.

"Годината на магическото мислене" от Джоун Дидиън се развива като спирала. Дълго време тази спирала се усеща като затягаща се. Преживяването на книгата прилича на придвижване през мъгла, от което излизаме с находки. В мъглата те изглеждат безценни. На светло те се утаяват, потъват и ни променят.

"Когато наскоро си изгубил някого, придобиваш едно особено изражение - на крайна ранимост, голота, откритост. Претърпелите загуба изглеждат голи, защото се усещат невидими. Аз самата известно време се чувствах невидима, безплътна. Сякаш бях прекосила една от онези легендарни реки, които разделят всекидневното от света на мъртвите."

Едно от специалните качества на прозата на Джоун Дидиън е, че намира ясни думи за доста смътни усещания и състояния. Другото е, че има капацитета да измества килима под краката, т.е. да променя перспективата ни, която сме приемали за даденост.

Как го прави?

Когато питах Зорница Христова, преводач на "Годината на магическото мислене", какво я е затруднило, тя посочи нещо много интересно: "Това са на пръв поглед много обикновени изречения, без претруфени думи. Трудното е друго - обикновено общата основа между оригинала и превода е конкретиката на фабулата. В случая общата основа са емоционалните изменения. В този смисъл не можеш да посегнеш към речниковото значение на думата, налага се да го мислиш като мелодия, която или влиза във верния тон, или не."

Като читател това означава, че не можеш да хванеш напълно смисъла, ако не дочетеш до края. В тази книга, а и в някои от най-добрите си статии, Дидиън чертае с потока на мисълта си едни спирали, с повторения и контрапункти, за които не е съвсем предвидимо къде отиват.

В статията си "Защо пиша?" от 1976 г. тя обяснява кристално ясно тази техника: "Пиша изцяло за да разбера какво мисля, какво гледам, какво виждам и какво означава. Какво искам и от какво се страхувам". Малко по-късно добавя, че като студентка в "Бъркли" се е опитала и да мисли абстрактно. "Провалих се."

Процесът й на писане и мислене са сплетени и вместо да има предварителна идея, която изкусно да ни натрапва, тя следва посоката, където я води писането.

Освен това изреченията на Джоун Дидиън са много особени. Не са неправилни, но са особени и ако се пренаредят, губят въздействие. Ще дам само един пример, с едно от редките й самохвални заключения:

"Grammar is a piano I play by ear".

Буквално "Граматика е пиано, на което свиря като слухар" или по-обяснително "Граматика е пиано, на което свиря като виртуоз".

Поради тази поетичност в синтаксиса човек е изкушен постоянно да цитира Дидиън и за нея казват, че е "повече цитирана, отколкото четена". Забележително обаче е, че много често почти при всичките й известни цитати, няколко изречения или няколко страници по-нататък тя обръща смисъла нагоре с краката.

Така например най-известният й цитат "Разказваме си истории, за да живеем" звучи като прослава на литературата и въображението. Само че ето какво следва: "Търсим поучение в самоубийството, социален или морален урок в петорно убийство. Интерпретираме това, което виждаме, избираме най-работещата от множество опции. Живеем изцяло, особено ако сме писатели, чрез налагането на сюжет върху несвързани образи чрез "идеи", с които сме се научили да застопоряваме изменчивите фантасмагории, които представляват нашето истинско преживяване".

Остава ми само да добавя, че Джоун Дидиън е много консервативна. Не по тесногръд и нискочел начин. Не и политически, въпреки че дори Рейгън е бил твърде в ляво за семейството й от пет поколения калифорнийци. Тя е консервативна в един по-стар смисъл - в който да имаш характер означава да поемеш отговорност за живота си, а да имаш самоуважение означава да се освободиш от очакванията на другите.

Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


4 коментара
  • 1
    bu_kirova avatar :-|
    Bu

    Дали авторката може да прецизира съдържанието на израза "предразсъдъците ни към изнасилването"? Какво точно разбира тя като "предрасъдък" към едно изнасилване?
    Нито конкретният юридически казус, нито статията са известни на широката читателска аудитория. Не всички следят и сериалите по Нетфликс. Благодаря.

  • 2
    zenda avatar :-|
    Зорница Христова

    До коментар [#] от "": Пет момчета от гетото са обвинени за тежко изнасилване на успяла, красива млада бяла жена. Процесът е изключително много обсъждан в медиите. Осъдени са на база самопризнания - макар разказаното в самопризнанията да не съвпада с веществените доказателства, макар да няма никакви веществени доказателства за вината им. Просто са нужни виновници и те се търсят там, където се търсят от векове - сред тъмната раса, сред низините. Фантазмът "чернокожият като заплаха за бялата жена" е дълбоко залегнал в американската (бяла) култура (макар Дидиън с право да посочва, че обратният случай е многократно по-чест). В крайна сметка полицията открива истинския виновник (и веществени доказателства, че това е той). Междувременно животът на петимата (които са си "признали" под натиск) е опропастен.

  • 3
    bu_kirova avatar :-|
    Bu

    До коментар [#] от "": Начинът, по който темата е формулирана в статията предполага съществуване на предрасъдъци към изнасилването по принцип. Първо се говори за предрасъдъци, едва след това се споменава конкретният случай. Дали това логическо "разместване" е неволно или с цел да четем по-натам - не знам, но създава леко объркване.

  • 4
    tumba_lumba avatar :-|
    ТумбаЛумба

    До коментар [#] от "":

    Ми то така е написано, че човек си мисли - дали пък не са лъгали момичетата досега, дали пък не е много вълнуващо да те изнасилят? Разликата все пак е доста по-голяма и съществена от тази между "слухар" и "по слух", за което явно е много трудно да се сети човек. Предразсъдъци към мъжете, към пола - разбирам, ама към изнасилването... Не че разбрах кой го е казал, ама който и да го е казал, звучи чудовищно нелепо. А пък понеже познавам и няколко жени, които са били изнасилени, не някакво си логическо разместване, в което в крайна сметка няма нищо логично, ами изместването на фокуса от такъв проблем чрез някакъв изолиран случай, е брутално. Та какво доказва този изолиран случай по отношение на "предразсъдъците"? Доказва, че всяко второ, трето или четвърто изнасилване е измислено?
    Признак за доста бедна обща култура е да се мисли, че всички предразсъдъци са "отрицателни". Ако хората нямаха никакви предразсъдъци, те биха били напълно неспособни да се ориентират в каквато и да социална среда и да се предпазят.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал