Снимам, следователно съществувам

Френският фотограф Пиер Гонор за близостта до крайните квартали и защо заменя Париж с Мадрид

Снимката на стената може да ви напомни на картина на Рембранд или Гоя, но като се приближите, ще разберете, че лицето принадлежи на миньор в Испания, бездомник в Италия или престъпник в Япония. Фотографията на Пиер Гонор прави необичайни връзки между исторически периоди, ситуации и личности.

Срещаме с него по време на третото му посещение в България. Той е част от актуалната групова изложба на "Фотофабрика" в Двореца, а в нея са показани снимки от серията му Nature Tales, разсъждение върху връзката между хората и животните. През 2015 г. той подрежда изложбата "Различните аз", в която представя хора от ромските общности в Севиля, а през 2018 г., отново в рамките на "Фотофабрика", той изнася лекция за портретната фотография.

Гонор е роден през 1963 г. в малкия град Шоле. Още като дете е заинтригуван от представянето на човешкото лице и емоционално състояние, а случайните срещи с работата на Даян Арбъс и Брасай го карат да мисли, че може да изследва това именно чрез фотографията. Изцяло сам навлиза в снимането и технологическите особености в професията. За Пиер всяко лице казва нещо за средата и времето, в която личността живее.

През 80-те години той е в Париж. "Приятен, изключително освободен град в този период, но с вече очертани линии къде и как може да се реализираш. Реших, че докато съм млад, трябва да открия нещо различно."

В края на десетилетието отива в Мадрид и намира среда, която е с няколко крачки назад по добрия начин - с повече творческа свобода и повече неутъпкани пътеки. Над три десетилетия по-късно той все още живее в Испания и е влюбен в крайните квартали на столицата.

Да насочва обектива към хората около себе си е нещо, което е правил винаги. "Снимам хора, които отиват до магазина, обикновените работници в квартала, проститутки, хора от малките градове, които тепърва се заселват в Мадрид. Нещо като визуален дневник." Казва, че като гей той усеща близост към хората, които "съществуват по различен начин през деня и нощта".

Не смята, че е намерил стила си - снимането на хора в близка до класическия маслен портрет естетика - до навярно средата на професионалния си път до момента. Един от най-ключовите проекти за него е работата с членове на японската мафия якудза, преживяване, което изненадващо описва като "доста спокойно". През 2009-2010 г. решава да обърне внимание на специфична и проблемна професия и индустрия - миньорството. Насочва се към мините със затихваща функция в Северозападна Испания, исторически важно място на конфликти и знакови настроения - въоръжени местни работници участват в Гражданската война в страната (1936 - 1939), а през последното десетилетие миньорите усилено протестират срещу все по-лошите финансови условия.

Как успява да извади хората от средата им, без да им поставя ореол на екзотичност? "Е, не съм някой от National Geographic", усмихва се Пиер.

И все пак той казва, че не е фотограф, който може да проникне навсякъде и да взема максималното от всяка ситуация. Спомня си как е снимал в крайните мигрантски квартали в Париж (т.нар. banlieues) по време на бунтовете там през 2005 г., стигнали дотам, че тогавашният президент Жак Ширак обявява извънредно положение. Гонор започва да снима в среда, в която има много агресия и страх, териториално разпределение на кланове, максимално различен живот от този в центъра на града. "Тогава реших, че тук е необходим журналист, а не фотограф. Тази тема остава незавършена за мен и ми се иска на някакъв етап отново да работя по нея."

Пиер не изглежда по никакъв начин уморен от пътуванията и темите, по които работи. Скорошно раково заболяване, което го изважда от строя за определено време, дори го убеждава допълнително, че фотографията е това, на което трябва да бъде напълно отдаден.

"Не е имало особен културен шок при среща с определена общност, тъй като разсъждавам по следния начин: снимам индивидуалността, не масата хора. И все пак при ромите в Испания и Португалия беше интересно да се наблюдава тяхната борба да оцелеят, да запазят идентичността си, докато са в система, която иска да ги претопи." Описва сблъсъците с новото като част от процеса на учене, на развитие на човешкото състояние. "Обикновено изводът е, че всички сме еднакви."

Изложбата Memento Vivere, която идва след миналогодишната Memento Mori, е в Национална галерия - Двореца до 12 септември. В нея може да бъде видяна работата на Алекс Майоли, подобно на Гонор - също предишен гост на "Фотофабрика", Антоан Д'Агата, Гаро Кешишян, фотографа на "Дневник" Георги Кожухаров, Денис Бучел, Денислав Стойчев, Димитър Дилков, познатия най-вече с работата си като оператор в киното Емил Христов, Ломовера, режисьорското и фотографско дуо Мисирков/Богданов, Михаела Аройо, Пепа Христова, позната с проекта си "Клетвени девици", носителя на "Пулицър" Стоян Ненов, Чема Мадос, един от най-известните испански фотографи.

Повече на www.fotofabrika.org.

Още от Капитал