Русе и аз: Валентин Ганев

Актьорът и режисьор за детството си в града

Валентин Ганев е сред личностите в българския театър и кино, които не правят излишни появи. Актьорът и режисьор, популярен най-вече с дългогодишния моноспектакъл "Контрабасът" по Патрик Зюскинд, е роден през 1956 г. в Русе. Отрано животът го отделя от града, но той продължава да има ясни и скъпи спомени от него.

В началото на октомври може да видите Валентин Ганев в премиерата на Народния театър "Народът на Вазов" от Александър Секулов, под режисурата на Диана Добрева. В средата на ноември той ще играе и в "Бурята" на Шекспир, постановка на Робърт Уилсън. През следващия сезон на сцена са и спектаклите, които последно е поставял като режисьор: "Теремин: музика, любов и шпионаж" от Петър Зеленка в Народния театър, "Тиха нощ" от Стивън Бъркоф в Сатиричния театър и "От другата страна на живота" от Светлана Атанасова в Пловдивския театър.


С Ганев и разказа му за Русе "Капитал" продължава поредицата си с личности, които разказват за родните си места. Досега тя е включвала Стефан Вълдобрев (Стара Загора), Мартин Колев (Бургас), Владислав Христов (Шумен), Людмил Станев (Варна), Мирослава Кацарова (Пловдив), Христо Карастоянов (Ямбол), Марин Бодаков (Велико Търново).

Помня Русе от времето, когато там гостува музикалното дете чудо Робертино Лорети, когато до Халите беше изложен на показ китът Голиат, в града пристигна Юрий Гагарин, а по улиците се продаваше млечен сладолед между две квадратни вафли.

Живеехме на "Главната", както викаха тогава на ул. "Сталин". След това беше преименувана на "Девети септември", а сега е "Александровска", срещу сладкарница "Куба" (уви, вече я няма). Никой от родителите ми не е от Русе. Баща ми беше преподавател в тогавашния ВИМЕСС, сега Русенски университет "Ангел Кънчев". Затова и съм роден там.

На малката пряка, която пресича "Главната", и във вътрешния двор на блокчето мина детството ми. На балкона, който гледаше към вътрешния двор, брат ми беше сложил кафез с гълъби, които заедно с гълъбите на съседското момче създадоха едно сериозно ято, кръжащо над покривите наоколо.

Снегът стигаше до шията ми не само защото съм бил малък, но и зимите като че ли бяха други тогава. Когато колите отъпкваха снега по "Главната", вечер карахме зимни кънки по нея. "Главната" беше част от трасето на едни състезания с мотоциклети с кош. До мотоциклетиста, в коша, седеше т.нар. балансьор, който залягаше вляво или вдясно, за да удържи мотоциклета в завоя. Следяхме надпреварата от прозорците и балконите на блока. Гледката беше невиждана. На "Главната" се случваха какви ли не чудеса, вечер там беше "движението", да не говорим, че двете кина бяха в непосредствена близост. С часове гледах приказните прозорчета, изрязани в покрива на старата сграда срещу нас.

"Главната" опираше в парка, а по-навътре беше басейнът. В горещите летни дни пристигахме там вече мокри от пръскачките по тревните площи.

Учех в училище "Никола Вапцаров" (сега мисля, че се казва "Отец Паисий"), пак на "Главната". Пишехме с перодръжка, метално перо и мастилница. Когато движиш перото надолу - дебело, нагоре - тънко. Ходех на уроци по цигулка при забележителния Йордан Гаврилов, а после и в Музикалното училище.

И, разбира се, реката. Дунав от детството ми е свързан с корабите, с които пътувахме с баба ми до Лом и обратно (по майчина линия родът ми е от Ломско), с историите, които се разказваха за това как по леда от Румъния са дошли вълци в покрайнините на града, с ледохода през пролетта, с приливите, които изкарваха на брега мало и голямо да лови с най-проста въдица малки сомчета. Помня дървените лодки и рибарите, които хвърлят серкмета, помня шлеповете и моста.

На десетгодишна възраст се преместихме в София. Рядко се връщам в града, няма при кого. Идвам обикновено с театъра. "Доходното място" е едно от любимите ми места сега, макар че не харесвам пластмасовата дограма, с която се сдоби след пожара. Обичам да минавам от центъра по "Главната" и да вляза инкогнито в някогашния двор на блокчето, в което живеехме. Почти нищо не е останало от него, вече е застроен.

Русе ще си остане завинаги най-красивият, уютен и хармоничен град, в който някога съм бил.

Още от Капитал