Кино: "Френският бюлетин"

Апология на четящия и чувствителен човек от Уес Андерсън

Действието на филма се върти около правенето на един брой на хуманитарно списание (моделът е The New Yorker), измислен френски филиал на консервативния "Ивнинг Сън" от Либърти, Канзас
Действието на филма се върти около правенето на един брой на хуманитарно списание (моделът е The New Yorker), измислен френски филиал на консервативния "Ивнинг Сън" от Либърти, Канзас
Действието на филма се върти около правенето на един брой на хуманитарно списание (моделът е The New Yorker), измислен френски филиал на консервативния "Ивнинг Сън" от Либърти, Канзас
Действието на филма се върти около правенето на един брой на хуманитарно списание (моделът е The New Yorker), измислен френски филиал на консервативния "Ивнинг Сън" от Либърти, Канзас
Оценка: + + + + + от 5

Още от същото: "Гранд хотел Будапеща"

Неподражаем стилист, той сам си е жанр, The French Dispatch е автоантология от типа "най-доброто" от Андерсън. Калиграфски изпипан, игрив и ироничен по сериозни теми, скрито романтичен. Прелистването му е интелектуално удоволствие. Със скрити намигвания и значещи детайли, откриващи се при повторно гледане. Елегантността на артиста среща жестокостта на света и излиза победител. В съзаклятничество с тайната сълза, която пишещият предава на четящия.

Прелистването е буквално - четем в образи последния брой на литературно и политико-хуманитарно списание (моделът е The New Yorker), измислен френски филиал на консервативния "Ивнинг сън" от Либърти, Канзас, географския център на Америка. На онази Америка, заради която Хемингуей и Фицджералд са предпочели "безкрайния празник" и свободата на духа по европейски.

Първата оживяла статия е пътуване през времето и историята на градчето - дом на списанието, Енюи (от скука на френски) на реката Блазе (снимано е в Ангулем). Времето е от 1925 до 1975, разказвач е ветеранът при Андерсън (още от "Ракета в бутилка") Оуен Уилсън. В цвят и черно-бяло, с живи картини в познатата симетрия и пастелен винтидж, през гегове от нямото кино до днешна сатира.

Три материала правят сърцето на филма под погледа на фашизирана коректорка (Елизабет Мос) и сардоничен главен редактор (Бил Мъри) с девиз "без сълзи". Арт кореспондентката Тилда Суинтън разказва история на лудост, любов и подчинение (Бенисио дел Торо и Леа Сейду), на гениалност в среда, която говори само за пари и насилието е зад ъгъла.

Политическата кореспондентка Франсис Макдорманд прави от революцията (май '68) интимен акт, канализира младежкия идеализъм (Тимоти Шаламе) в житейски опит, горчив (по Годар), романтичен (по Трюфо). Журналистическата "неутралност" няма как да е и морална, казва Андерсън.

Високата нота и скритият смисъл идват с уж "кулинарния" материал на Джефри Райт. Едно смачкано листче, после върнато в текста от Мъри, отговаря защо не можем без неблагодарни неща като изкуството, писането и вярването в тях. Онази вътрешна недостатъчност и сладкият като отрова копнеж към липсите, правещи животите ни.