Модернистично погледнато
Платформата "Български архитектурен модернизъм" разширява дейността си с тематични турове и фокус към интересните сгради извън София
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
Ако из улиците на стария център на София видите група хора, които съзерцават фасадата на съвсем обикновена на пръв поглед жилищна сграда, приближете се и може да чуете поне няколко нови истории около иначе познатите улици. Ще ги разкажат Васил Макаринов, Теодор Караколев и Велизар Емануилов, които стоят зад фондация "Български архитектурен модернизъм", проект, който от вече седем години има за цел да запознае повече хора с архитектурните течения от 20-те до 40-те години на ХХ век у нас.
Те съвпадат и с други процеси - обществени промени, градоустройствени иновации, икономически растеж, все по-големи международни влияния в културата и ежедневието. Затова и примерите могат да бъдат безкрайно разнообразни: от жилищни сгради през административни до гари, фабрики, училища, интериорен и графичен дизайн.
След една обиколка с Васил и Велизар, много малки детайли в градската среда вече ще ви правят много по-голямо впечатление. Ще се изненадате и колко бързо това наследство изчезва в резултат на несъвършени регулации, проблеми със собствеността, напълно неподходящо саниране. "Опитваме се малко по малко да събуждаме хората", казват Васил и Велизар, а това събуждане минава през простата мисъл, че българските градове имат какво да покажат като архитектурно наследство, но то често е неглижирано.
София като такава, каквато можеше да бъде
В условията на пандемични рестрикции през 2021 г. те развеждат малки групи от по десетина участници. Вече над двеста души са минали през туровете им, които включат посещение на апартаменти, запазени в стилистиката на периода, с поддържани мебели, които днес са на повече от век. "Историята на тези мебели, вкарването в интериор и лично пространство е може би най-интересно за хората, които посещават обиколките", казва Велизар Емануилов, който извън проекта е актьор. Малко преди срещата ни е бил на сцената на Варненския драматичен театър с "Амадеус" по Питър Шафър. Той е отдаден на запазването на подобни артефакти и в ежедневието си. "Гардеробът ми е на сто години и е в перфектно състояние, без да има нужда от каквато и да е подмяна."
Освен обиколките, посветени на начина на живот през 20-те, 30-те и началото на 40-те години на миналия век ("Жилището и здравият дух"), скоро те планират съботно-неделни разходки ("От ар деко към модернизъм"). Планират и още един тур, който ще отвежда любопитните на близки места до София, на не повече от половин час с влак. Много често самите разходки водят до запознанства с живеещи наоколо, които им показват апартаментите си. Докато снимат стара врата близо до бул. "Витоша", излиза жена, чийто дом е изцяло запазен в духа на този период.
За тях има много причини модернизмът от първата половина на ХХ век да е недооценен и изчезващ. Една от причините е, че в България захласването е по необароковите примери или другата крайност - естетиката на брутализма. "Така модернизмът попада в една дупка", казва основателят на проекта и изкуствовед Васил Макаринов, който започва да документира архитектурните примери в София през 2014 г. Сам се описва като по-суховатата част от екипа и този, който е най-отдаден на фактологията. И действително в разказите му архитектите често звучат като рок звезди.
"Неглижирането на този период води до унищожаване на един архитектурен пласт, който всъщност е огромна част от градската среда. Примерно всичко около площад "Славейков" е изградено точно в онези години. Може би е толкова очевидно, че в един момент става банално за повечето хора."
Как незнанието унищожава сгради
Теренните проучвания, които тримата правят, водят и до преоценка на най-познатите територии, както и откриването на примери на неочаквани места. "Има го впечатлението, че много културни фактори са концентрирани само в София, казва Васил. Това не е така, има невероятни примери за архитектурни постижения от този период не само в големите градове, но и много малки населени места."
Велизар е роден в Оряхово, но едва сега свързва града си със сегашните си архитектурни интереси. "Когато се връщам, виждам колко невероятни примери има, въпреки че сградите са неподдържани и сигурно скоро ще изчезнат от пейзажа."
Разбираемо и двамата са критични към тенденцията стари сгради да бъдат неадекватно реновирани или преизграждани, да изчезват и да се строят нови в радикално различен стил от средата наоколо. "Надали може да виним хората, които се съгласяват собствеността им да бъде разрушена, за да получат нещо ново и по-голямо, тъй като е специфична ситуация и време. Но е факт, че парите, интересът и разбирането често не вървят ръка за ръка." Други обекти са изоставени, с неясна собственост и отдавна нямат това участие в градския живот, каквото са имали преди. Само един от примерите за това е "лятната къпалня" "Княгиня Мария Луиза" в Борисовата градина. Не липсват все пак примери и за едно интересно присъствие в градския живот: апартаментната сграда на арх. Васил Василев от 1942 г. пред Руската църква, която на покрива си е имала летен басейн, сега е галерията за съвременно изкуство Swimming Pool.
За Макаринов може би най-голямата заплаха за тези артефакти е незнанието. "Хората трябва да бъдат убедени, че това, което имат, е ценно - от дървените дограми през дръжките, цветови характеристики, оригиналната композиция и баланс, който архитектът е вложил." Една от обиколките през есента на миналата година случайно премина през изхвърлени стари дървени мебели и врати. Според Велизар, който живее от седем години в близост до Женския пазар, това не е рядка гледка.
Широкото присъствие на архитектурния модернизъм в България Васил отдава и на общото икономическо развитие в този период. Посочва за пример Габрово, който, след като се обособява като индустриален център, преминава през по-усилено строителство на апартаментни сгради, на свой ред дефинирани и от тясното пространство в самия град. Варна е също град, който му е изключително интересен - оформянето на съвременния вид на плажната алея и създаденото от арх. Дабко Дабков съвпадат изцяло с периода. Ако в един град тези примери са съответно очевидни, но рядко посочвани и изследвани, то в селата често има сгради, които са припознавани и обичани от местните: Васил дава за пример каменното училище в село Осойца. Получава се парадоксът, че на малките населени места хората имат повече инстинкт да ги пазят, но по-малка възможност да ги поддържат.
Не е само до грешна историческа оценка и променени фасади. Разделянето на апартаментите на две покрай правилото по време на тоталитаризма за ограничена квадратура на частната собственост и национализирането на имоти след 1944 г. също имат своя принос за това.
Част от проекта е и журналистът и изкуствовед Теодор Караколев от Пловдив. От три години Макаринов и Караколев изследват архивите на германските технически училища, по-специално тези в Берлин, Брауншвайг, Дрезден, Щутгарт, Карлсруе, Мюнхен, а целта е да проучат как е протичало образованието на тези места и съответно как това е повлияло на българските студенти. Те са стотици. В България висше архитектурно образование няма до 1943 г., което прави влиянието на германското обучение изключително видимо у нас: почти всички специалисти завършват там, отделни малки групи следват в Австрия, Белгия, Франция, Италия, Полша. Някои български архитекти, например Станчо Станчев, работят в Германия и след завършването си.
Според Васил Макаринов хората все повече разбират нуждата сградите да се поддържат, че това калява едно общество и че самосиндикалните промени по един обект водят до вреда на цялата градска среда. "Надявам се, че когато нещо е близко и познато на хората, те ще проявят емпатия към него, ще искат да го разберат, запазят." За сградите той говори като за живи организми и е умерен оптимист, че все повече хора ще започнат да мислят за тях по този начин.
Все още няма коментари
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.
Вход