Впримчени в интелигентността

The Intelligence Trap разглежда ползите от това да не слушаме само собствения си глас

Журналистът от BBC и автор на сп. New Science и BBC Дейвид Робсън и корицата на неговата книга "Капанът за интелигентни" (2019)
Журналистът от BBC и автор на сп. New Science и BBC Дейвид Робсън и корицата на неговата книга "Капанът за интелигентни" (2019)
Журналистът от BBC и автор на сп. New Science и BBC Дейвид Робсън и корицата на неговата книга "Капанът за интелигентни" (2019)
Журналистът от BBC и автор на сп. New Science и BBC Дейвид Робсън и корицата на неговата книга "Капанът за интелигентни" (2019)

"Колко вида животни спасява Мойсей от потопа?" Ако отговорите "нула", ставате част от проницателно малцинство. Повечето участници в изследването обаче не съзират уловката и започват да броят. Не Мойсей, а Ной е героят в този библейски разказ. Защо е толкова лесно да се подхлъзнем? Въпросът борави с познат сюжет. Фокусът е изместен към резултата от действието, където вниманието бързо се насочва, щом сме изправени пред разрешаването на проблем, а не към действащото лице, където е погрешната информация.

Приспиването на бдителността чрез смесването на верни и неверни твърдения е сред изпитаните хватки на манипулативните послания и фалшивите новини. Но опасности дебнат и в други сфери. В болниците процентът на смъртните случаи и грешните диагнози е стряскащ. Парадоксът е в срещата на познанието с инерцията на опита: мозъкът ни свиква да разпознава отъпкания път и пропуска "разсейващите" детайли. Една от завидните способности да откриваме съответствия и причинно-следствени връзки се превръща в коварен враг. "Проблемът не е в силата на ума, а в използването й", пише Дейвид Робсън, журналист от сп. New Science и BBC, в книгата "Капанът за интелигентни".

Интелигентността и разумното поведение невинаги вървят ръка за ръка. Присъщите дефекти в мисленето като подбиране само на информация, която ще потвърди това, което вече знаем, или закотвяне в направен разход (активи, време или усилия) независимо от растящата загуба, не подминават и простосмъртни, и гении. Артър Конан Дойл, създател на Шерлок Холмс, детектива с хладен ум, дотолкова е увлечен от спиритуализма, че съзира доказателство за съществуването на феи в снимка. Истината е, че две момичета са се пошегували: изрязали картинки, закрепили тук-там с карфици и снимали.

В научните среди е познато и друго състояние: "Нобелова болест" - когато лауреат след брилянтните открития развива налудничави твърдения. Високоинтелигентните хора далеч не са имунизирани срещу заплетени конспирации и крайни възгледи. За тях обаче капанът е по-дълбок, а окопните войни - по-продължителни. Те притежават ум със завидна сила да складира и класифицира информация, но впрягат този талант не за да анализират контрааргументи и алтернативни сценарии, а за да коват нови обяснения, потвърждавайки пред себе си и налагайки на околните, че са прави.

Учените от различни области са единодушни: ставаме по-умни през хилядолетията. Но дали рационалността расте със сходна бързина? Между нейните измерители са доколко умеем да приемаме и оценяваме чуждите идеи и доколко развиваме вероятностни сценарии при избора на решение.

"Ако човешката мисъл на първо място е заета с търсенето на истината, тогава би трябвало да претегляме внимателно и двете страни в едно твърдение", пише Робсън. Но освен устроени за сътрудничество ние сме и състезаващи се същества. Ако искаме да убедим другите в правотата си, събираме най-много доказателства, подкрепящи нашето виждане, а не това на околните. За да оцелеем, сме били и винаги нащрек за опасности. В случая - да не ни надхитрят: недоверчиви сме към виждането на другия и атакуваме, щом то се разминава с убежденията ни. Общуването "очи в очи" е успявало донякъде да уравновеси везните, казва Робсън. Но колкото повече се затваряме в технологични и социални балони, толкова повече губим способността да коригираме предразсъдъците си.

Една от градските легенди на древността гласи, че когато Пития от светилището в Делфи обявила Сократ за най-мъдрия мъж в света, философът се заел да опровергае оракула. Скромността на Сократ е смайваща, както и неговият метод: той се занимава да учи съвременниците си да поставят под съмнение собствените си възгледи дотолкова, че да допускат други пътища към истината, както и да допускат собственото си незнание. Бенджамин Франклин, изобретател и един от основателите на САЩ, пък е оглеждал един въпрос дни наред. Поуката е: не посягайте към лесния плод - най-близкото и най-видимо доказателство не е най-доброто.

За справяне с клопките на интелигентността Робсън не пропуска да препоръча и практикуването на осъзнатост - като медитация или като поведение сред въртележката на деня: направете пауза (спира потока на мисли, които вече познаваме); поемете дълбоко въздух (разплита кълбо емоции и избистря голямата картина плюс детайлите); усетете как се чувствате в момента (свикваме с неизвестното, любуваме се на действията си, а не се втренчваме в наградата). В крайна сметка книгата може и да ви убеди, че ако не слушаме само собствения си глас, светът се превръща в по-интересно, забавно, а и безопасно място.

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал