Жените триумфират на Берлинале

След пауза за широката публика миналата година фестивалът се завръща с шест от осем награди, присъдени на жени

Хоел Ровира, Айнет Хуну и Исак Ровира пресъздават реалния си живот в "Алкарас" на Карла Симон
Хоел Ровира, Айнет Хуну и Исак Ровира пресъздават реалния си живот в "Алкарас" на Карла Симон
Хоел Ровира, Айнет Хуну и Исак Ровира пресъздават реалния си живот в "Алкарас" на Карла Симон    ©  LluisTudela
Хоел Ровира, Айнет Хуну и Исак Ровира пресъздават реалния си живот в "Алкарас" на Карла Симон    ©  LluisTudela

Ема Томпсън разтваря халата си пред огледалото и гледа с любопитство голото си 62-годишно тяло. Във филма на австралийката Софи Хайд Good luck to you, Leo Grande британската актриса не изглежда нито ден по-млада от възрастта си и нито грам по-слаба от една съвсем обикновена жена на 62. Героинята й е овдовялата бивша учителка Нанси, която ангажира 29-годишния секс работник Лео (Дарил Маккормик), с когото за пръв път в живота си да стигне до оргазъм. В продължение на четири срещи между тях почти не излизаме от хотелската стая, но прекрасно се забавляваме с гениални диалози между Нанси и умния като психотерапевт Лео.

През смеха филмът прави интелигентен разбор на нестихващите потребности на жената на 62. Сексуалността на 60 години беше тема на цели четири филма от официалната програма на тазгодишното издание на "Берлинале", първото на живо от началото на пандемията. Прави впечатление застаряващият профил на темите и режисьорите в официалната програма: от една страна, това е своеобразно огледало на демографията на западните страни, от друга - пандемията усложнява развитието на по-младите и неизвестни режисьори на авторско кино.

Втората грандама, с чиято 57-годишна анатомия се запознаваме обстойно в официалното състезание, е Жулиет Бинош. "Двете страни на острието", който ще открие "София филм фест", е сравнително конвенционален филм от богатата палитра на френската режисьорка Клер Дени ("Слънцето в нас", "Шоколад"), която този път се впуска в най-святото за французите - буржоазната семейна драма. Силата на филма идва от химията между Бинош и френската звезда Венсан Ландон като женена двойка, която постепенно влиза в конфликт, след като в живота им се завръща стар приятел. За завладяващия разказ Клер Дени беше наградена със "Сребърна мечка" за режисьорско майсторство.

Дени стана една от шестте жени, които получиха "Мечки" от фестивала от общо осем награди, и това разпределение отразява доминиращия женски поглед в официалната програма.

В "Алкарас" носителката на тазгодишната "Златна мечка" за най-добър филм Карла Симон разказва за голямо семейство берачи на праскови в каталунско село, които след реколтата ще загубят земята, която ги храни. Дядото няма договор за нея, а само честната дума на собственика, както баща му и дядо му преди него. Но земевладелците вече не искат праскови, а соларни панели. "Алкарас" е поетично и безкрайно искрено есе за края на един патриархат, свързан неразделно с природата и земята. За филма си Симон, която също произлиза от земеделско каталунско семейство, работи само с натурчици. Избира ансамбъла от общо 9000 селскостопански работници от местността около селото Алкарас и прави филма изключително автентичен, почти документален.

Две от оскъдното количество статуетки взе може би най-забележителният филм в програмата - "Рабие Курназ срещу Джордж У. Буш". Как се показва на големия екран жестокостта на затвора в Гуантанамо в комедия и без нито един кадър насилие? Мурат Курназ е турски имигрант в Германия, който е арестуван след атентатите на 11 септември 2001 г. Една година след това за американците става ясно, че е невинен, и са готови да го върнат на Германия, но тогавашната дясна ръка на канцлера Герхард Шрьодер и новоизбран президент на Германия Франк-Валтер Щайнмайер отказва. Връщането на потенциални терористи, дори доказано невинни, по това време е още крайно непопулярно. Курназ прекарва още четири години в Гуантанамо и излиза оттам само благодарение на безспирните усилия на майка си Рабие и адвоката за човешки права Бернхард Доке.

Режисьорът Андреас Дрезен се среща с Курназ още през 2008 г. и иска да разкаже историята му. Но едва запознанството с Рабие, жената стихия с нестихваща енергия, емоционална интелигентност и хумор, открива пътя към самия разказ. Забележителна е работата на Лайла Щилер, която успява да сбие пет години в живота на Рабие и Бернхард в два часа материал и да предаде страданието от неслучващи се неща като две години без вест от Мурат мимоходом в подчинени изречения пред камера. За това постижение Щилер взе наградата за най-добър сценарий. А на комедиантката, германка от турски произход, Мелтем Каптан в първата си актьорска роля като Рабие Курназ беше присъдена унисекс наградата на фестивала за актьорско майсторство. На пресконференцията след премиерата - символично точно ден преди гласуването за втори президентски мандат на Щайнмайер - Дрезен изтъкна, че всеки политик прави грешки, но би било добре Щайнмайер да преосмисли пак нуждата от извинение от страна на германското правителство пред семейството на Курназ, което до ден днешен не се е случило.

В третата година на пандемията продължава да прави впечатление липсата на маски и въобще на ковид темата във филмите и слава богу - все пак киното е едно обещание за прозорец към друг свят. Но "Берлинале" е и най-политическият от А фестивалите, а тази година се открои големият брой неполитически филми. За сметка на това погледът е навътре и назад към миналото.

Може би най-яркият представител освен гореспоменатите беше новият филм на Франсоа Озон "Петер фон Кант", адаптация на "Горчивите сълзи на Петра фон Кант" на Райнер Вернер Фасбиндер (1945 - 1982) от 1972, който от своя страна адаптира собствената си едноименна пиеса. Това като цяло налага на филма камерен характер, героите са на ръка разстояние, почти под лупа. Големият почитател на Фасбиндер, Озон, който за втори път снима по негов материал, превръща прочита на оригинала в реверанс към големия германски режисьор. Хомоеротичната женска история от 1972 г. е превърната в мъжка и главният герой Петер (Дени Меноше) е въплъщение на по-късния, вече леко напълнял Фасбиндер в детайли като типичните му костюми от 70-те, но преди всичко в ролята си на креативен деспот, който обсебва всички около себе си в страданието по младия си любовник Амир (Калил Гарбия).

Прототип на Амир в реалния живот на Фасбиндер е дългогодишният му любовник Ел Хеди бин Салем, който играе главната роля в класиката "Страх яде душа". В оригинала ролята на Амир е женска, изпълнявана от музата на Фасбиндер Хана Шигула, която във филма на Озон отново играе с незабравимо присъствие, този път коренно различна, като обичаща майка на Петер. Получава се забавен превод на стария материал и интересно преплитане с живота на режисьора с тази разлика, че Фасбиндер е безмилостен към Петра и изобличава нарцисизма на буржоазната си героиня, докато Озон хвърля любвеобвилен поглед към идола си Фасбиндер. И така оригиналът, както обикновено, печели.

"Берлинале" е най-големият фестивал на широката публика в света и след пауза през 2021 г. съумя да върне киното на публиката - въпреки половин капацитет на заетост, една четвърт по-малко филми и зелени сертификати за достъп до прожекциите публиката все още е жадна за големия екран и както винаги изкупи стотиците хиляди билети. Но липсата на големите холивудски гости, на червен килим с пълен достъп за феновете и преди всичко на предоскарните филми, които от години отиват във Венеция заради по-благоприятната позиция през септември, обрисуваха препятствията, които "Берлинале" трябва да преодолее, за да задържи позицията си в редицата на А фестивалите.

"Двете страни на острието" на Клер Дени ще открие "София филм фест" на 10 март в зала 1 на НДК, а "Петер фон Кант" на Франсоа Озон ще бъде излъчен в тазгодишното издание на "Синелибри".

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал