Все повече класики излизат в нови преводи и това е за добро

Трима дългогодишни преводачи обясняват кои са подводните камъни в процеса и кога един текст има нужда от осъвременяване

Завръщане на заглавие на книжния пазар след десетилетия пауза, подновен или постоянен обществен интерес, изтичане на авторски права, конкуренция между издателства - тези и други фактори водят до все повече издания на литературни класики, които вече четем в нов превод.

"Върху процеса на остаряването на един превод влияят много фактори, но като че основният е с какво темпо се променят светът и животът. Промените в достъпа до информация. Доколко понятия от една култура са познати на друга и, съответно, влиянието на глобализацията. Въздействието на тези фактори върху развитието на езика и измененията в него е съвсем пряко и много силно", казва Светлана Комогорова-Комата.

Тя е един от водещите преводачи от английски език, а едно от скорошните предизвикателства пред нея е да направи нов превод на "Девет разказа" на Дж. Д. Селинджър (изд. "Дамян Яков"). Преди това, през 2017 г., излиза и нов неин превод на другата му класика, романа "Спасителят в ръжта".

Комогорова обяснява колко са важни малките детайли с няколко примера от "Девет разказа". Една от историите, "Чичо Уигили от Кънектикът", преди е превеждана като "Мече Буболече". В този разказ прислужница чете в кухнята четиво със заглавие The Robe, което в предишна версия е предадено като дамски журнал на име "Как да се обличаме". Всъщност това е популярен по онова време роман за последните дни на Христос. "Това променя из основи и характеристиката на героинята, и погледа на читателя към нея. Но вероятно предишният преводач не е разполагал с информация за този роман."

Преводачът vs. текста

На пръв поглед това може да е дребен детайл, но Комогорова е убедена, че така се запазва авторската визия на Селинджър, писател, при когото малките елементи имат голямо значение, а споменаването на образи от поп културата и имена на известни личности има своя смисъл. В предишни десетилетия и особено в социо-политическата рамка на тоталитаризма до 1989-а, западните поп културни явления имат малко значение.

В стария превод на Тодор Вълчев голяма част от тях са спестени, вероятно от съображението, че нищо не говорят на българския читател. "Държала съм изпит по теория на превода през 80-те години и това беше една от препоръките - да окастряме текста от детайли, които не са познати на четящия. Например пропуснато е, че нощната масичка на героинята Рамона от същия разказ е с картинка на Доналд Дък. Но днес Доналд Дък е познат на всички. И като говорим за въпросния разказ - чичо Уигили от оригиналното заглавие е главен герой на много популярна в САЩ детска поредица."

Според Комогорова работата на съвременните преводачи е по-лесна от тази на предишните поколения както заради достъпа до информация, така и за възможността за консултации с колеги от цял свят. "А преди 30 - 40 години беше съвсем различно. Имам пряк опит от този период, когато се случва текстът да е такъв, че на места да се луташ на сляпо и като нямаш избор, друго не ти остава, освен да правиш пропуски."

За нея новите преводи са добре дошли, тъй като колкото и преводачът да се старае, той винаги прекарва текста през себе си. "Дори и най-добросъвестният, и най-надареният преводач не може да преведе стопроцентово адекватно един текст, тъй като няма къде да избяга от собствената си личност."

Комогорова е на мнение, че колкото повече преводи на един текст има в даден език, толкова по-добре: всеки от тях се доближава до оригинала от различна посока. Тя дава пример с вълната от преводи на "1984" на Джордж Оруел през 2021 г., когато авторските права изтекоха и различни издателства инициираха различни версии. Сред новите преводи е и този на Комогорова за издание на "Хеликон". "От това и читателите, и културата въобще само спечелиха. Дори и лошите преводи на даден текст си имат приноса и мястото. Колкото повече - толкова повече, както казва Мечо Пух."

Въпреки новия превод и тираж оформлението на "Девет разказа" остава същото, каквото е било през последните две десетилетия - както от издателство "Дамян Яков" обясняват, това е заради особените изисквания как да се издава Селинджър - например забранено е използването на снимки на автора, каквито и да било рисунки, фотографии или колажи при кориците, а заглавията на книгите трябва да са с по-едър шрифт и винаги над името на автора. От издателството остават верни на оригиналните изисквания въпреки по-голямата свобода в тези решения след смъртта на писателя през 2010 г. и поемането на правата от сина му Матю Селинджър. Редактор на новия превод е Марин Бодаков, завършил работата си по изданието преди смъртта си на 8 септември 2021 г. "Марин беше талантлив, добър и деликатен човек - съответно такъв беше и като редактор. Случвало ми се е да водя титанични битки с редактори. Марин беше на другия полюс", казва Комогорова.

Добрият превод може да се чете с десетилетия

За друга преводачка от английски език, Евелина Пенева, един превод е добър, ако може да се чете с десетилетия. През 2020 г. Пенева направи нов превод на "Малки жени" на Луиза Мей Олкът ("Сиела"). "Добрият превод е и свидетелство за състоянието на езика в определен времеви период и сам по себе си се превръща в част от историята на езика и културата на обществото", казва Пенева.

За нея лошият превод е този, който е извършен според вече остарели разбирания, пропуснати са или са останали недобре разчетени аспекти от неговата идея и внушение. Тя дава за пример Достоевски, който е открит от американските читатели на по-късен етап, тъй като отнема време да се появят истински добри издания на книгите му.

Според Пенева няма стандарт в това кога едно произведение трябва да премине през нов прочит, тъй като все пак превежда личността, а не речниците. "Текстът се нуждае от осъвременяване, не когато при четене попадаме на думи, които не разбираме, а когато изказът, който е използван, вече не помага на читателя да улови идеята и вътрешния заряд на оригинала. Щом преводът е престанал да предава емоционалната натовареност, пластовете и смисълът на оригинала, може спокойно да се направи нов."

За Пенева фактор как остарява един текст е и самата разказваческата дарба на преводача. "Ако е съумял да улови подтекста и емоционалния заряд на оригинала, така че читателят да ги съпреживее, преводът му ще старее бавно и красиво, а през десетилетията ще се налагат само по някоя и друга редакторска намеса."

Пенева отличава два въпроса, на които трябва да си отговори всеки преводач, поел задачата да работи по вече превеждана книга - "ще мога ли да надскоча работата на предишния преводач" и "виждам ли аз историята по друг начин".

"Има предълъг списък романи, които никога не бих се заела да превеждам, след като вече съм ги изчела в превод, превърнали са се в част от мен, повлияли са на изказа ми, на начина ми на мислене, на светогледа ми." В случая на "Малки жени" тя не се влияе от предишния превод на български от 90-те, тъй като изчита книгата на английски като студентка и след като завършва своята версия, поглежда към предишната.

Как се превежда наново класика е особено актуален въпрос и за Любомир Илиев, превеждал "Фауст" на Гьоте и един от водещите ни преводачи от немски език (Шилер, Кафка и Рилке са малка част от портфолиото му). Миналата година той работи по две заглавия на Йохан Волфганг Гьоте за издателство "Лист" - "Балади" и детската книга "Чиракът магьосник", които се появиха в нови преводи. За Илиев предизвикателството е по-особено, тъй като в случая той работи с немския на XVIII век.

"Превеждането на една творба - особено на световната литература - е задача, която никога не може да бъде решена окончателно, затова всяко поколение би следвало да се чувства провокирано от нея", казва Илиев. За него остава изключително интересно как преводите се променят, но оригиналът никога. "Всеки превод е и интерпретация."

Той дава за пример сцената от първата част на "Фауст", в която се цитира Библията, и това означава, че всеки превод ще се позове на различен прочит на християнските канони и библейските персонажи. "Възприемането на една класическа творба не е непроменливо - то върви ръка за ръка с промените в епохата и зависи от степента на културните и езиковите рецептивни възможности както на читателя, така и на преводача."

За Любомир Илиев новите преводи имат смисъл, когато правят крачка напред в сравнение и със старите, без да се забравя постигнатото от предшествениците. Като един от дванайсетте български преводачи на "Фауст" той се прекланя пред направеното от Александър Балабанов, превел трагедията през 1904 г.

"Подобно на политиката, преводът също е изкуство на възможното. Колкото и да се стремим да се доближим до оригинала, той навярно завинаги ще си остане недостижима цел, а преводът - само негов заместител. Това не бива да ни обезсърчава - достатъчно е с всеки превод да съкращаваме разстоянието между него като относителна истина, от една страна, и абсолютната истина на първоизточника, от друга", казва Илиев.

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал