Театър: "Дебело прасе" в Младежкия театър

Модерна пиеса за формата и съдържанието в човешките отношения

Американският драматург Нийл Лабют е хроникьор и анализатор на съвремието. Неговите многобройни пиеси и филмови сценарии са втренчени в настоящето и вибрират на честотите на безпокойствата, обсесиите и травмите на модерния западняк. У нас Лабют е вече познат за театралната публика покрай няколкото постановки по едни от най-известните му пиеси като "Разбиване", "На чисто", "Едни момичета" и "Формата на нещата". Всяка от тези пиеси прокарва свой скалпел върху различни възпалени зони на модерното съзнание. Интелигентният, цивилизован човек от новото хилядолетие живее със самочувствието, че добре се познава, ала собствената му природа не спира да го изненадва. Със силни шокови ефекти тя отново и отново му показва как последното нещо, което се е научил да владее, е самият себе си.

Такъв изненадан от себе си герой е обикновеният, но симпатичен и привлекателен юпи Том от комедията на Лабют "Дебело прасе", чиято първа българска премиера бе в началото на месеца в Младежкия театър под режисурата на Стайко Мурджев. Том (Александър Хаджиангелов) се влюбва в Хелън (Анастасия Ингилизова) - очарователна и остроумна библиотекарка с великолепно чувство за хумор и страст към военните филми. Случайното запознанство по време на обяд с нея пробужда отново чувствителността на младия мъж, притъпена от еднообразието на ежедневието в офиса, където и флиртът с колежките, и шегите на колегите отдавна са се превърнали в банална, безрадостна рутина.

Пропуснах да кажа, че въпросната Хелън е "с наднормено тегло, много над нормата", както я описва авторът в първата ремарка на пиесата. Самият Том в трогателен, но неловък опит да подхване искрен и лишен от оценки разговор за тялото й, прибягва до прочутия евфемизъм за едрия кокал (с което само я разсмива), но в очите на неговите колеги - нарцистичният и досаден Картър (Георги Гоцин) и увлечената по Том Джийни (Койна Русева), Хелън си остава това, което заглавието на пиесата съвсем неделикатно назовава.

Любовта между Том и Хелън е поставена на изпитание - блаженството и щастието, когато са сами, започват корозивно да се разпадат под безразличния, осъдителен поглед на другите.

Огромното препятствие пред Том и Хелън се оказва не толкова студеният поглед отвън, колкото опознаването и сблъсъка с реалността на собствената слабост вътре (особено за Том!). Тя именно застрашава да вземе надмощие над любовта.

Написана през 2004 г., със своите многобройни постановки, една награда (на американската критика) и една номинация ("Лорънс Оливие") за престижни театрални отличия, "Дебело прасе" се нарежда сред успешните пиеси на Лабют.

Моята оценка е по-сдържана - намирам пиесата за интересна, но и същевременно за някак едностранчива и с твърде тесен фокус. От днешна гледна точка тя има потенциала да прозвучи като пледоария по раздутата из медиите тема за толерантността към хората с наднормено тегло, превърнала се и в неразделна част от "културните войни" в САЩ. Може да напишете в гугъл fat positivity и да прочетете повече, а може и да сте попадали на странните реакции в социалните мрежи, когато неотдавна поп певицата Адел и актрисата Ребъл Уилсън се появиха в публичното пространство с новата си, силно вталена визия. От чисто естетическа гледна точка моят основен проблем с пиесата е, когато тя започне дидактично и сантиментално да внушава как Хелън е жертва на едно нетърпящо различията, тесногръдо общество.

За щастие постановката на Стайко Мурджев, без да си затваря очите за този проблем, все пак не му позволява да излиза натрапчиво напред. Към текста е подходено с множество режисьорски тактики, от които най-ярката е, че постановката е фокусирана изключително върху двусмислените емоции и хаотичната енергия в човешките взаимоотношения.

Пиесата носи един кинематографичен реализъм, който постановката взривява. Ако по пиеса действието се развива в обичайните пространства на ежедневието (офис, ресторант, спалня), то в постановката се натъкваме на една абстрактна и студено осветена зала с подиуми и фитнес уреди, която е и офис, и ресторант, и спалня. Пространството на ежедневието се разкрива изненадващо като арена, в която зад учтивия етикет и любезностите тече непрестанна, агресивна борба за самоутвърждаване и надмощие. Тук телата заемат нападателни пози, а жестовете стават резки и изненадващи като при самоотбрана.

От изтощените тела се лее пот, но място за отпускане няма. Част от хумора в постановката идва от гледката на цялото това пресилено напрягане и пъшкане, на фона на което Хелън със своята едра фигура сякаш излъчва спокойствието на човек, намерил своя център. От друга страна, този акцент върху физическия живот и енергията на тялото позволява на актьорите да разкрият онези моменти на уязвимост на своите герои, когато те престават да бъдат карикатури и заприличват на раними същества, в които всеки зрител може да разпознае нещо свое.

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал