В търсене на "последния човек на Родопите"

Фотографът Валерий Пощаров за своите дългогодишни проекти и привързаността си към селата в Родопите

Фотографът Валерий Пощаров снима селата и хората из Родопите в продължение на цели 14 години: резултатът от усилията му и стотиците посетени места е фотокнигата с твърди корици "Последният човек на Родопите".

Той развива интерес към планините още преди да започне да снима професионално.

"В първите ми скиталчески юношески години си бях взел една малка джобна карта на България. Още тогава ми направи впечатление, че Родопите са представени в друг мащаб, за да може да се съберат всички населени места. Това беше покана! През годините пребродих 985 села в Родопите и още не съм бил във всички. За мен тази планина си остана също такава загадка, каквато бе и преди да стъпя в нея за първи път."

Пощаров е роден в Добрич през 1986 г. в семейство на художник и поетеса, които са силно свързани с културния живот на Североизточна България. Учи в Националното училище по изкуства във Варна, а след това заминава за Париж, където завършва пластични изкуства в Сорбоната.

Момент от детството насочва Пощаров към фотографията. В стара кутия той намира портретна снимка на жена с дълги черни плитки и пронизващ поглед. "Питах баба ми коя е тази жена, а тя каза: "Не знам, бабо, забравила съм". Обърнах снимката, а на гърба ѝ пишеше "дарявам лика си, защото времето минава, а човек се забравя". И да, тази жена беше все още там. Тя ме гледаше. Тогава за първи път разбрах каква огромна власт има в ръцете си фотографът - властта да направи от мига вечност. Това беше твърде висока цел, за да оправдае ред компромиси, които трябваше да направя, ако бях решил фотографията да ми стане професия на всяка цена."

Решава да не превръща фотографията в единствено занимание веднага: "През годините съм правил всичко възможно приходите ми да не зависят от нея. Когато тя започна да ми носи и пари, вече имах свободата да правя това, което искам."

Казва, че малко по малко фотографията за него се превръща в средство за доближаване до живота. "В началото започнах плахо да открадвам моменти от улицата, но постепенно разбрах, че дори в този ранен парижки период (2006-2008) кадрите ми могат да бъдат групирани по теми, определени преди всичко от избора на сюжет. За да снимам, имам нужда от това да обичам света, който искам да съхраня. И като всяка любов тя води след себе си отдаденост."

И все пак, защо "Последният човек на Родопите"? Изчезва ли светът, който той е документирал?

"Самото заглавие на книгата е най-точният отговор на този въпрос, но по-важното тук, е че аз се промених също, а с това и начина, по който виждам света пред себе си. Книгата започва с една кратка интерпретация на легендата за Орфей и Евридика, в която споделям как след 14 години в този проект разбирам, че Орфей, обръщайки се назад, се обръща към миналото и именно така губи Евридика и бъдещето. С тази серия започнах за първи път да снимам в цвят и да гледам на света не като на изчезващ пред мен, а като постоянно възраждащ се."

Извън този проект Пощаров често публикува в социалните мрежи снимки и от още две свои поредици - "В търсене на свобода", в която документира общности, които живеят извън обществените норми в различни части из Европа, както и "Баща и син", в която взаимовръзки, прилики и разлики в едно семейство личат от груповите портрети, които им прави Пощаров.

"Проектът "Баща и син" е преди всичко мост между бащи и техните пораснали синове, чрез който те често се хващат за първи път за ръце от десетилетия. Щастлив съм, че успях да въвлека в този акт на споделеност баща ми и дядо ми, който почина малко след това. И се надявам да дам възможност на много други бащи и синове да изминат отново този път един към друг."

За Пощаров работата по тези серии е вид изследване и колко време то ще отнеме е трудно да се предвиди, тъй като винаги има изненади по пътя: "Има теми, за които всичко, което искам да кажа, се събира в 10 кадъра. Има и проекти, които изискват години, само за да разбера какво всъщност искам да кажа. Често внушенията, до които стигам, са резултат от този път, а не са предварително дефинирани."

Затова и той предпочита подход, в който ще въведе зрителя, но ще му позволи сам да измине пътя към интерпретацията или личната истина. "Когато събереш всички нужни визуални и алегорични ориентири, тогава може да го хвърлиш в този свят без друг компас. Тоест един проект е завършен тогава, когато зрителят може да го завърши сам."

Повече за работата на Валерий Пощаров и информация как да поръчате книгите му ще откриете тук: poshtarov.net. Фотографските му серии са в инстаграм профила @valery.poshtarov

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал